Том Роб Смит
Секретният доклад (12)

Москва

Същия ден

Малкия и Зоя седяха един до друг на покрива на блок №424 като две улични котки. Зоя се беше притиснала до него, за да го успокои, че няма намерение да избяга. След уморителния няколкокилометров път по каналите, катеренето по стълби и промъкването покрай покритите с тиня стени и двамата бяха потни и сега се наслаждаваха на прохладния нощен ветрец. Зоя се почувства ободрена. Отчасти защото имаше възможност да се раздвижи след толкова дни и нощи, прекарани в килията, но главната причина беше, че е с него. Това й приличаше на откраднатото й детство — палаво приключение с близък по дух приятел.

Зоя погледна снимката, която Малкия стискаше в ръката си.

— Как се казва?

— Марина Нюрина.

Зоя взе снимката. Нюрина изглеждаше на около трийсет години, строга и надменна. Зоя му върна снимката.

— Трябва да я убиеш ли?

Малкия кимна, сякаш някой му беше поискал цигара. Зоя не беше съвсем сигурна дали му вярва. Беше го видяла как нападна бандита, който се опита да я изнасили. Умееше да борави с нож. Мълчалив и раздразнителен, нямаше вид на момче, което се фука напразно.

— Защо?

— Тя е чекистка.

— Какво е направила?

Малкия я погледна въпросително, като че ли не разбираше въпроса й.

— Арестувала ли е хора? Разпитвала ли ги е?

— Не знам.

— Искаш да убиеш някого, но не знаеш какво е направил.

— Нали ти казах. Тя е чекистка.

Зоя се запита какво знае той за органите на Държавна сигурност и добави предпазливо:

— Не си много наясно с тях, нали? Чекистите имам предвид. Така ли е?

— Знам с какво се занимават.

Малкия се замисли, преди да продължи:

— Арестуват хора.

— Не е ли редно да знаеш нещо повече за човека, когото ще убиеш?

— Фраершата ми заповяда. Не ми трябва нищо друго.

— И чекистите казват същото, че изпълняват заповеди.

Малкия се ядоса.

— Фраершата каза, че може да помогнеш. Така че помагай. Тя не каза, че ще задаваш тъпи въпроси. Ако толкова искаш, мога да те върна обратно в килията.

— Не се ядосвай. Исках само да попитам защо, и толкова. Защо ще убиваме тази жена?

Малкия сгъна снимката и я прибра в джоба си. Зоя разбра, че е прекалила. От превъзбуда беше прекрачила границата, лекомислието й бе надделяло. Сега замълча с надеждата, че нищо непоправимо не се е случило. Очаквайки раздразнение, тя бе изненадана, че Малкия заговори с почти извинителен тон:

— Престъпленията й са описани на този лист. Не исках да моля никого да го прочете на глас.

— Не умееш ли да четеш?

Като внимателно наблюдаваше реакцията й, той поклати глава. Забеляза тревогата му, но се постара да не издаде чувствата си.

— Не си ли ходил на училище?

— Не.

— Какво е станало с родителите ти?

— Те са умрели. Израснах по гарите, докато Фраершата не ме прибра.

След това Малкия попита:

— Лошо ли е, че не умея да чета?

— Не си имал възможност да се научиш.

— Не се гордея с това.

— Знам.

— Бих искал да мога да чета и да пиша. Ще се науча някой ден.

— Сигурна съм, че ще се научиш бързо.

Те прекараха в мълчание около час, наблюдавайки как един по един прозорците на съседните здания угасват, хората си лягаха. Малкия се изправи и се протегна като някакво нощно явление, което изплува, когато всички заспят. От джобовете на развлечените си панталони извади макара с твърда тел и я разви. На края на телта прикрепи малко огледало и го стегна здраво, след което го нагласи под ъгъл четирийсет и пет градуса. Приближи се до края на покрива, легна по корем и пусна надолу телта, докато огледалото се изравни с прозореца на спалнята. Зоя легна до него и погледна надолу. Пердето беше дръпнато, но оставаше малка пролука, през която можеше да се види някаква фигура на леглото в тъмната стая. Малкия изтегли телта, свали огледалото, намота телта и прибра всичко в джоба си.

— Ще влезем от другата страна.

Зоя кимна, но той промърмори:

— Можеш да останеш тук.

— Сама?

— Надявам се, че няма да избягаш.

— Виж какво, аз мразя чекистите не по-малко от Фраершата. Затова идвам с теб.

Те си събуха обущата, оставиха ги грижливо подредени на покрива и започнаха да се спускат по водосточната тръба. Спуснаха се не повече от метър. Малкия стигна до прозореца толкова леко, сякаш слизаше по стълба. Зоя го следваше колебливо и се стараеше да не гледа надолу. Бяха на шестия етаж и падането би било фатално. Малкия извади ножа, повдигна резето, отвори прозореца и влезе в апартамента. От страх Зоя да не вдигне шум, се обърна и й подаде ръка, но тя я отблъсна и внимателно се спусна на пода.

Бяха проникнали в голям, просторен хол. Зоя прошепна на ухото му:

— Сама ли живее?

Той кимна недоволен. Сега всякакви въпроси бяха неуместни. Искаше пълна тишина. Апартаментът беше много голям. Ако се съдеше по квадратурата му, Зоя можеше да си представи мащаба на престъпленията на тази жена.

Вратата на спалнята беше затворена. Малкия се протегна и хвана дръжката. Преди да отвори, даде знак на Зоя да остане в хола. Тя искаше да го последва, но той не позволи. Зоя кимна и се отдръпна назад. Той отвори вратата.

* * *

Малкия прекрачи прага на тъмната стая. Марина Нюрина лежеше в леглото на една страна. С изваден нож той пристъпи към нея и спря, сякаш балансираше на ръба на пропаст. Жената в леглото бе доста по-стара от жената на снимката — косата й беше побеляла, а кожата набръчкана — изглеждаше поне на шейсет години. Той се поколеба дали не беше сгрешил адреса. Не, адресът бе точен. Сигурно снимката е правена преди много години. Приближи се още и погледна сгънатата снимка. Лицето на старата жена беше в сянка и той не беше сигурен. Сънят придава изражение на невинност.

Изведнъж Нюрина отвори очи и извади ръката си изпод завивката. Държеше пистолет, дулото на който гледаше право в челото на Малкия. Измъкна се от леглото, облечена в цветна нощница.

— Назад!

Малкия се подчини, като държеше в едната ръка ножа, а в другата снимката, пресмятайки дали ще успее да я обезоръжи. Тя отгатна мислите му, вдигна пистолета и стреля по ножа, отнасяйки при това и върха на един от пръстите му. Той изкрещя и хвана ръката си, а ножът падна на пода. Нюрина каза:

— Изстрелът ще доведе охраната. Няма да те убивам, нека те да те изтезават. Може даже да им помагам. Искам да зная къде се крият твоите съучастници. И тогава ще ги избием всичките. Да не си въобразявате, че ще вдигнем покорно ръце и ще позволим на тебе и твоята банда да ни изколите един по един?

Малкия отстъпи, а тя се изправи до леглото.

— Ако си решил да бягаш, разчитайки на лесна смърт с куршум в гърба, откажи се. Ще стрелям в краката ти. По-добре да го направя още сега, за да съм сигурна.

* * *

Задъхана, с разтуптяно сърце, Зоя разбра, че трябва да действа незабавно, а не да стърчи по средата на стаята като уплашено дете. Старата жена, изглежда, не беше я забелязала. Огледа се и видя, че няма къде да се скрие, освен под писалището. Малкия бавно отстъпваше от спалнята към нея, а от ръката му капеше кръв. Внимаваше да не погледне към нея, за да не я издаде. Тя беше единственият му шанс за спасение. Жената беше стигнала почти до вратата и Зоя се мушна под бюрото.

От скривалището си тя видя жената за пръв път. Много по-стара, отколкото на снимката, но същата. Усмихваше се злорадо, наслаждавайки се на властта, която й даваше пистолетът, докато преследваше Малкия отблизо. Ако Зоя не направи нищо и си остане под писалището, пазачите щяха да дойдат и да арестуват Малкия, а нея да върнат при Елена и Раиса. И при Лев. Ако не направи нищо, животът й отново ще се върне в нормалното си русло.

Зоя изскочи изпод писалището и се хвърли към жената. Изненадана, Марина Нюрина насочи пистолета към нея. Зоя хвана китката й и заби зъби в нея. До самото й ухо гръмна изстрел, а куршумът се заби в стената. Изстрелът я оглуши, а от отката я заболяха зъбите. Жената със свободната си ръка я удари и я събори на пода.

Безпомощна, тя видя, че жената насочва пистолета към нея, но преди да успее да стреля, Малкия се хвърли на гърба й и заби пръсти в очите й. Тя изкрещя, изпусна пистолета, опитвайки се да откъсне ръцете му от лицето си, но той още по-дълбоко забиваше пръсти. Малкия свирепо изгледа Зоя.

— Вратата!

Докато жената пищеше и се тръшкаше по пода, Зоя изтича до входната врата и я заключи в мига, в който се чу тропотът на охраната по стълбите. Когато се върна, жената беше паднала на колене, а Малкия седеше на гърба й. Той извади пръстите си и остави кървави дупки там, където преди бяха очите. Грабна пистолета и даде знак на Зоя да го последва към прозореца.

Зад гърба им охраната блъскаше по вратата. Малкия стреля няколко пъти, с което успя да ги забави. Пълнителят се изпразни и той захвърли пистолета, след което последва Зоя на перваза. Охраната отговори с изстрели и обсипа стаята с куршуми. Но Малкия и Зоя вече се катереха по водосточната тръба. Зоя се изкачи на покрива първа и чу как охраната разбива вратата и нахлува вътре. Чу и виковете им при кървавата сцена, която завариха.

Зоя се надвеси от покрива и помогна на Малкия да се изкачи. Тя взе обувките си, готова да побегне, но той я хвана за ръката.

— Почакай!

Чуваше как охранителите се скупчиха до прозореца, грабна парче плоча от покрива и се приготви. Една ръка се захвана за ръба на корниза и когато охранителят се показа, замахна и го удари по лицето. Той се пусна и с вик полетя надолу. Малкия изсъска:

— Да бягаме!

Изтичаха на другия край и прескочиха на покрива на съседната сграда. Погледнаха надолу и видяха, че улицата гъмжи от униформени.

— Било е клопка. Наблюдавали са апартамента.

Нюрина е била примамката.

Тъй като първоначалният им път за бягство беше блокиран, те влязоха в съседния блок и проникнаха в нечия спалня. Малкия извика:

— Пожар!

В пренаселените сгради със стари дървени конструкции и износени електрически инсталации страхът от пожар беше постоянен. Той хвана Зоя за ръката, двамата изскочиха в коридора и продължиха да викат:

— Пожар!

Макар че пушек не се виждаше, коридорът за секунди се изпълни с хора. Паниката бързо плъзна по всички етажи, подхранвана от живущите. На стълбите Зоя и Малкия паднаха на колене, промъквайки се между краката на уплашените хора.

На улицата обитателите на сградата се смесиха с милиционерите и офицерите от КГБ. Зоя се хвана за ръката на някакъв непознат, като се престори на уплашена. Малкия последва примера й и мъжът, изпълнен със съчувствие, ги преведе през кордона на служебните лица, които ги взеха за семейство. Озовали се на свобода, те пуснаха ръката на мъжа и побягнаха.

Когато стигнаха до най-близкия канал, отместиха капака и се мушнаха долу. На края на стълбата Зоя откъсна парче от блузата си и превърза кървящия пръст на Малкия. Омота го толкова здраво, че заприлича на кренвирш. Най-сетне си поеха дъх и избухнаха в смях.