Том Роб Смит
Секретният доклад (6)

Москва

Същия ден

Малкия стоеше редом с обвинителя си по прякор Злия, чието сухожилие бе прерязал. Глезенът на крадеца беше превързан, той беше бледен и го тресеше от загубата на кръв. Въпреки раната си настоя съдът, който решава споровете между членовете на бандата, да бъде свикан незабавно.

— Фраерша, какво става с нашите закони? Че никой крадец не бива да причинява вреда на друг? Като ме рани, той опозори теб. Той опозори всички нас.

Като се подпираше на една патерица, Злия отказваше да седне, защото това би било проява на слабост. В ъглите на устата му се появи пяна, мехурчета слюнка, които той не изтри.

— Исках да я чукам. Това престъпление ли е? Не и за нас, криминалните.

Останалите членове на бандата се усмихнаха. Уверен в подкрепата им, той се обърна към Фраершата, от уважение към нея наведе глава и заговори по-тихо:

— Искам смъртта на Малкия.

Фраершата се обърна към Малкия:

— Какъв е твоят отговор?

Той обгърна с поглед враждебните лица, които го заобикаляха, и каза:

— Наредено ми беше да я пазя. Такава беше твоята заповед. Постъпих както ми беше казано.

Дори пред лицето на смъртта Малкия не стана по-словоохотлив. Той беше убеден, че Фраершата няма да подкрепи смъртната му присъда, но постъпката му не й даваше много възможности за маневриране. Безспорно беше само, че е нарушил правилата. Никой член на бандата нямаше право да причинява зло на друг без изричното разрешение на Фраершата. Те трябваше да се бранят един друг, защото животът на всеки зависеше от останалите. А той в явно нарушение на законите бе действал импулсивно, като взе страната на дъщеря на техен враг.

Малкия наблюдаваше как Фраершата крачи в кръга на своите привърженици и се опитва да прецени настроенията им. Общото мнение явно беше срещу него. В подобни моменти нейната власт беше двусмислена. Имаше ли достатъчно авторитет да пречупи настроенията на мнозинството? Или трябваше да се присъедини към него, за да запази авторитета си? Положението на Малкия се утежняваше допълнително от това, че неговият обвинител се ползваше с популярност. Прякорът Злия намекваше и за сексуалните му подвизи. И обратно, прякорът на Малкия означаваше хлапе, неопитно както в криминално, така и в сексуално отношение. И в бандата беше влязъл неотдавна. Докато останалите се бяха сдружили по лагерите, Малкия се бе присъединил към тях по чиста случайност. Още от петгодишен се подвизаваше като джебчия на Ленинградската гара на Балтийската железница в Ленинград. Безпризорен, израснал на улицата, той бързо си бе спечелил репутацията на ловък джебчия и веднъж обра самата Фраерша. За разлика от други, тя забеляза това почти веднага и го подгони. Изненадан от бързината и решителността й, той впрегна цялата си сръчност и познаване на потайните кътчета на гарата, за да успее да избяга, промъквайки се през едно прозорче, през което можеше да се провре само котка. Фраершата обаче успя да събуе едната му обувка. Предполагайки, че историята е приключила, на другия ден той пак отиде на гарата, макар на друга линия, и откри, че Фраершата го чака с обувката в ръка. Вместо да го накаже, тя му предложи да напусне джебчиите и да се присъедини към нейната банда. Той беше единственият крадец досега, който е успял да й се изплъзне.

Въпреки сръчността му в бандата го приеха резервирано. Гледаха с презрение на миналото му на дребен престъпник. Не бил достоен да се присъедини към тях. Не бе убивал и не бе лежал в лагер. Фраершата отхвърли тези възражения. Харесваше го въпреки неговата необщителност и неразговорчивост. Не им оставаше нищо друго, освен неохотно да се примирят, че той е един от тях. Със същата неохота и той се съгласи, че е станал един от тях. Но всъщност той принадлежеше на нея и всички знаеха това. В знак на благодарност за нейното покровителство Малкия обичаше Фраершата като свирепо куче, готово да захапе всеки, който е посмял да се приближи до нея. Той обаче не беше наивен. След като авторитетът й е поставен на изпитание, личната им привързаност нямаше никакво значение. Фраершата беше абсолютно лишена от сантименталност. Малкия не само бе пролял кръвта на друг крадец, но бе застрашил и нейните планове. Тъй като нито той, нито момичето можеха да карат камиона, се наложи да се върнат в града пеша, което им отне почти осем часа. Можеха да бъдат спрени и арестувани. Той бе обяснил на момичето, че ако вика за помощ или пусне ръката му, ще й пререже гърлото. Тя се подчини. Нито за миг не се оплака, че е уморена или има нужда от почивка. Дори на най-оживените улици, където лесно би могла да му създаде проблеми, тя нито за миг не пусна ръката му.

Фраершата отсече:

— Фактите са безспорни. Според нашите правила нараняване на член на бандата се наказва със смърт.

Под смърт не се разбираше обичайното значение на думата. Той нямаше да бъде застрелян или обесен. Смърт означаваше отлъчване от бандата. На видно място, на челото или на двете му длани, щяха да му направят татуировка — отворена вагина или анус. Това ще е знак за всички бандити, независимо от тяхната принадлежност, че спрямо нейния носител може да се използва всякакво физическо или сексуално насилие, без да се страхуват от отмъщение. Малкия обичаше Фраершата, но никога не би приел такова наказание. Пристъпи от крак на крак и ръката му се плъзна към ножа, скрит в панталоните. Пръстите му напипаха пружинения механизъм, докато обмисляше как да избяга.

Фраершата пристъпи напред. Тя бе взела решение.

* * *

Фраершата огледа лицата на своите хора, които напрегнато се взираха в нея, сякаш така можеха да повлияят на присъдата й. В продължение на години беше завоювала тяхната лоялност, като щедро възнаграждаваше покорността и безмилостно наказваше неподчинението. Въпреки това всичко зависеше днес от една толкова незначителна неприятност. За бунт трябва да има причина, която да обедини всички. Популярен и ограничен, Злия беше олицетворение на бандит и те приемаха стремежите и желанията му като свои. Ако той е изправен пред съда, значи и те също. Колкото и незначително да беше това недоразумение, проблемите, които създаваше, съвсем не бяха прости. За тях имаше само един възможен изход — тя трябваше да разреши смъртта на Малкия.

Като ги слушаше как се позовават на закона на крадците като на нещо свещено, тя се учудваше колко къса е паметта им. Властта й еднакво се основаваше както на нарушаването на общоприетите правила, така и на строгото им спазване. Те бяха мъже, предвождани от една жена, нещо безпрецедентно в историята на бандитския свят. За разлика от други водачи на банди Фраершата не се ръководеше от желанието да бъде независима от държавата. Тя жадуваше да отмъсти и на нея, и на онези, които й служеха. Тя обясняваше това на своите хора по разбираем за тях начин — властта не беше нищо друго освен голяма, враждебна банда, с която водят борба не на живот, а на смърт. Дълбоко в себе си тя знаеше, че те са консервативни и биха предпочели да ги ръководи мъж. Биха предпочели да се занимават само с пари, секс и пиене. И жаждата й за мъст приемаха като нещо присъщо на нейния пол — само защото тя беше по-умна от тях. Издържаше ги, защитаваше ги и те изцяло зависеха от нея. Без нея бандата щеше да се разпадне на малки враждуващи групички без особено значение.

Техният странен съюз беше създаден в Минлаг, северен лагер, на югоизток от Архангелск. Първоначално като политически затворник, осъдена по член 58, Анисия, както се наричаше тогава, не се интересуваше от криминалните. Те принадлежаха към различни социални слоеве, които не се смесваха подобно на вода и олио. Смисълът на нейното съществуване беше новороденият й син Алексей. Заради него трябваше да живее, той имаше нужда от любов и защита. Три месеца тя го гледа и кърми, обикна го толкова силно, колкото едва ли можеше да си представи, а после й го отнеха. Веднъж бе се събудила посред нощ и откри, че детето го няма. Медицинската сестра й каза, че е умряло в съня си. Анисия се вкопчи в нея и я разтърси, настоявайки да й върнат сина, докато един надзирател не я преби. А сестрата я заплю и каза, че жена, осъдена по член 58, няма право да отглежда дете.

— Никога няма да бъдеш майка.

Оттогава държавата стана баща и майка за Алексей.

Анисия се поболя от мъка. По цели дни лежеше в леглото, отказваше всякаква храна и сънуваше кошмари, че още е бременна. Тя чувстваше как детето рита и се движи в нея и викаше на помощ. Сестрите и фелдшерите с нетърпение я чакаха да умре. Светът беше й дал всички причини и възможности за това. Но нещо вътре в нея се възпротиви. Тя започна внимателно да разглежда тази съпротива като учен, като археолог, който грижливо избърсва финия прах на вековете от древните артефакти. И пред нея изплува не образът на сина й, нито на Лазар. Откри Лев, чу звука на гласа му, усети допира на ръката му, неговата измама и предателството му и като някакъв магически еликсир тя погълна тези спомени на една глътка. Омразата я върна обратно от ръба на пропастта. Омразата я съживи.

Самата мисъл да отмъсти на офицер от МГБ, който се намира на стотици километри от нея, би прозвучала смешно, произнесена на глас. Но собствената й безпомощност стана за нея извор не на депресия, а на вдъхновение — тя трябваше да започне от нулата. Ще изгради отмъщението си от нищото. Докато останалите пациенти спяха, упоени с големи дози кодеин, тя плюеше таблетките и ги събираше. Остана в лечебницата, преструвайки се на болна, като възстановяваше силите си и трупаше доза след доза от лекарството, което криеше в подплатата на дрехите си. След като събра достатъчно, напусна лечебницата за голяма изненада на сестрите и се върна в лагера, без да вземе нищо освен своята съобразителност и дрехите, пълни с хапчета.

Преди ареста си тя винаги принадлежеше на някого — на един мъж като дъщеря, на друг като съпруга. Когато остана сама, се опита да се самоопредели. Всичките си слабости приписа на Анисия. Цялата сила, която бе натрупала, съсредоточи в новата си същност — жената, в която щеше да се превърне. Вслушвайки се в разговорите на бандитите и усвоявайки техния жаргон, тя си избра ново име. Щя я наричат Фраерша, чуждата. Бандитите произнасяха тази дума с презрение, но тя ще преглътне обидата и ще я превърне в своя сила. Обмени кодеина с един от главатарите срещу разрешение да се присъедини към бандата. Той й се подигра, но се съгласи да я приеме, ако тя успее да се докаже, като убие известен доносник. Взе кодеина като предплата за нещо, което смяташе, че е извън възможностите й. Само преди три месеца тя беше кърмила детето си. Дори да посмее да направи нещо на доносника, щяха да я хванат и да я натикат в изолатора или да я разстрелят. Главатарят дори не очакваше, че тя ще удържи на думата си. Три дни по-късно обаче доносникът се закашля по време на обеда и падна на пода, бълвайки кръв. Яденето му от зеле и картофи се оказа пълно с натрошени на ситно ножчета за бръснене. Главатарят не можеше да се откаже от обещанието си — правилникът го забраняваше. Така Фраершата стана първата жена, член на неговата банда.

Тя обаче нямаше намерение да си остане в подчинение, защото в плановете й беше самата тя да стане главатар. От обучението, което й бяха дали, тя се възползва, за да добие независимост. Бяха я учили да гледа на тялото си като на стока, която може да бъде изтъргувана, и тя не виждаше в това нищо срамно. Постави си за цел да съблазни началника на лагера. Тъй като той можеше да поиска всяка затворничка за сексуалните си нужди, Фраершата трябваше да го накара да се влюби в нея. Гледаше на отвращението си само като на неудобство, което трябва да преодолее. След пет месеца по нейно настояване цялата банда бе прехвърлена в друг лагер и тя можа да основе своя собствена.

Нито един уважаващ себе си бандит не би приел ръководството на жена и тя се обърна към отхвърлените — затворниците, които събираха отпадъците, за да изсмукват рибните кости, и ядяха гнили зеленчуци. Те бяха изгонени заради разногласие, предателство или некадърност. Някои бяха слезли дори до най-ниското стъпало на бандитската йерархия, което забраняваше на останалите да общуват с тях и дори да ги докосват. Според бандитските закони подобно понижение беше необратимо. Въпреки това тя им предложи втори шанс, докато другите не си правеха труда дори да се обръщат към тях по име. Някои бяха напълно деградирали физически и умствено. Други й се отплатиха с неблагодарност, като се опитаха да я свалят веднага щом се посъвзеха. Мнозинството обаче прие ръководството й.

Смъртта на Сталин им донесе свободата по-рано — децата и жените получиха амнистия. Членовете на нейната банда поначало имаха по-малки присъди, защото не бяха политически. Фраершата нямаше намерение да преследва Лев, като му забие нож в гърба или куршум в главата. Тя искаше той да страда, както беше страдала тя. Тази амбиция изискваше време и пари. Много банди се занимаваха с черна борса. Но възможностите на този пазар бяха ограничени, защото там вече съществуваше добре разработена система. Тя нямаше намерение да се занимава с дребна търговия и да печели грошове от продажбата на вносни стоки, след като имаше достъп до по-ценни неща.

По време на преследването на Църквата, в самия разгар на антирелигиозната кампания свещениците укриха църковна утвар, икони, книги и сребърни вещи, които неизбежно щяха да бъдат претопени. Заравяха ги в земята, пъхаха ги в комините и дори опаковаха икони в непромокаема кожа и ги криеха в резервоарите на изоставени, ръждясали трактори. Никой, разбира се, не беше съставял карти за местонахождението им. Малцина знаеха къде се намират и си шепнеха от ухо на ухо, като започваха с думите:

— Ако умра…

Повечето от пазителите на тези тайни бяха арестувани, разстреляни, измрели от глад или от непосилен труд по лагерите. Фраершата беше от тези, които оцеляха. Тя излезе на свобода една от първите и започна едно по едно да изкопава съкровищата. Използваше познанията на бандитите за системата на черната борса, затова знаеше кого да подкупи, за да изнесе ценностите от страната и да ги продаде на западни религиозни организации, частни търговци или музеи. Някои се противопоставяха на самата идея да се продават църковни съкровища, но търговските похвати на Фраершата бяха изключително ефикасни — ако не бъде постигната желаната цена, тя не гарантираше сигурността на предметите. Веднъж беше изпратила на купувачите икона на свети Николай Можайски от седемнайсети век. Нарисувана с ярки цветове, с времето яйчната темпера се беше обезцветила и помръкнала. За да бъде възстановен блясъкът й, иконата била покрита със златни и сребърни пластинки. Тя си представи как са ридали свещениците, когато отворили пратката и открили, че иконата е изпотрошена, а лицето на светията издрано така, че оцелели само очите. Фраершата никога не си призна участието в този вандализъм и прехвърли вината върху партийните работници. Това й даде възможност да определя изгодни за нея цени и да добие репутацията на спасител, а не на бездушен търгаш.

Получаваше заплащането в злато и можа да осигури богатството, което бе обещала на своите хора. Беше предпазлива и никога не изравяше по няколко съкровища наведнъж, за да не изкушава никого. Предвидлива и недоверчива, първото нещо, за което похарчи пари, беше един зъб с цианкалий. Гордо го показа на своите, уверявайки ги, че ако на някого му хрумне с мъчения да изкопчи от нея мястото на съкровищата, ще допусне сериозна грешка. Тя ще умре, преди да каже нещо. Съдейки по реакцията, двама от бандата имаха точно такива намерения. Тя ги уби, преди да е изтекла седмицата.

Последната досадна пречка беше началникът на Минлаг, който бе пристигнал, за да заживеят заедно, както си бяха мечтали, и да прибере своя дял от плячката.

Не беше съвсем честно да му забие нож в корема, защото все пак му дължеше живота си. Той умираше дълго, почти цял час, гърчейки се на пода, и се питаше как е могъл така да сгреши. Дори до момента, преди острието да проникне в корема му, той все още беше убеден, че тя го обича.

* * *

В стаята се възцари напрегнато очакване. Фраершата вдигна ръка.

— Ние не се подчиняваме на обикновените бандитски закони. Навремето нямахте нищо. Не можехте дори да се изхраните. Тогава ви спасих, макар че законът повеляваше да ви оставя да пукнете. Когато бяхте болни, ви давах лекарства. А когато бяхте добре, ви снабдявах с опиум и напитки, а в замяна исках само едно — подчинение. Това е нашият единствен закон. В това отношение Злия ме предаде.

Никой не помръдна. Споглеждаха се един друг, за да разберат кой какво мисли. Подпрян на патерицата, Злия изкриви устни в злобна усмивка.

— Да убием кучката! Мъж да ни води, а не някаква жена, която смята, че чукането е престъпление.

Фраершата се приближи до него.

— И кой ще води тази нова банда, ти ли? Някога ми целуваше краката за парче хляб. Винаги се водиш от желанията си и освен това си глупав. С тебе бандата ще се разпадне.

Злия се обърна към мъжете:

— Да я направим нашата курва! Да живеем както подобава на мъже!

Фраершата можеше да му пререже гърлото и да приключи с въпроса. Знаеше обаче, че трябва да спечели спора с аргументи и общо съгласие, и възрази:

— Той ме обиди.

Сега нейните бандити трябваше да решат.

Никой не помръдна. После една ръка хвана Злия, друг изрита патерицата му. Събориха го на пода и разкъсаха дрехите му. Гол, остана прикован долу, мъжете затискаха ръцете и краката му. Някой се обърна към печката и извади яркочервено нажежено въгленче. Фраершата погледна надолу към Злия.

— Ти вече не си един от нас.

С въгленчето му направиха татуировки. Кожата се поду и стана на мехури. Трябваше да се обработи така, че да не може да се нанесе нова татуировка. Според обичая трябваше да го пуснат като изгнаник. Но Фраершата, която познаваше добре жаждата за мъст, искаше раните да го лишат от шанс за оцеляване. Погледна към Малкия, подсказвайки му своето желание. Той извади ножа си и отвори острието. Трябваше да изреже татуировките.

* * *

Зоя стискаше здраво решетката в килията си, докато слушаше писъците, които долитаха до нея по коридора. Сърцето й биеше силно. Това бяха викове на възрастен мъж, а не на момче. Въздъхна с облекчение.