Том Роб Смит
Секретният доклад (19)

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа
Унгария
Будапеща

Същия ден

Въодушевена, Зоя стискаше ръката на Малкия, за да не го загуби сред хилядите, които се стичаха на площада пред парламента от всички улици и кръстовища. През последните години тя идеализираше смъртта като единствен изход от самотата, а сега й се искаше да скача от радост и да извика на целия свят, сякаш извинявайки се: „Аз съм жива!“.

Демонстрацията надмина всички очаквания. Тя вече не се състоеше само от студенти и дисиденти, а сякаш целият град се стичаше на площада, хора прииждаха от домовете си, учрежденията и фабриките, неспособни да устоят на всеобщото привличане, което ставаше все по-силно с присъединяването на всеки нов човек. Зоя разбираше защо се събират именно тук. Парламентът трябваше да бъде център на властта, мястото, където се решава съдбата на нацията. В действителност той нямаше такова значение, беше само красива и величествена фасада на съветската окупация. Красотата му само правеше обидата по-силна.

Слънцето бе залязло, но настъпващата нощ не намали възбудата. Прииждаха все повече хора, пренебрегнали благоразумието и предпазливостта. Напливът не спираше, макар че площадът се препълни и тълпата ставаше все по-плътна. Тук цареше атмосфера на приятелство и единение. Непознати хора разговаряха помежду си, смееха се и се прегръщаха. На Зоя не беше й се случвало да присъства на подобна масова манифестация. Беше задължена да участва в първомайските манифестации в Москва, но те протичаха съвсем различно. И не ставаше дума само за мащабите. Тук царяха анархия, липса на принуда и на власт. По ъглите не стояха милиционери. Нямаше нито танкове, нито маршируващи с високо вдигнати крака войници покрай плътно скупчени деца, размахващи червени знаменца. Това беше безстрашен протест, предизвикателство, в което всеки бе свободен да прави каквото иска, да пляска с ръце, да пее и да вика:

— Russkik haza! Russkik haza! Russkik haza!

Хиляди крака тропаха в този ритъм и Зоя се присъедини към тях, вдигаше свитите си юмруци към небето, обзета от възмущение, което изглеждаше направо абсурдно, предвид нейната националност.

Руснаци, махайте се!

За нея нямаше значение, че тя самата е рускиня. Чувстваше се у дома си тук, сред тези хора, които бяха понесли същите страдания като нея, които познаваха потисничеството.

Зоя беше по-ниска от мъжете и жените, които я заобикаляха, и се надигаше на пръсти, за да може да вижда наоколо.

Изведнъж усети, че две ръце я хващат за кръста, и Фраершата я повдигна нагоре, сложи я на раменете си, за да може да обгърне с поглед целия площад. Тълпата беше по-голяма, отколкото си представяше, и заемаше цялото пространство пред парламента, чак до реката зад него. Хора имаше по кръстовищата, по тревните площи и по трамвайните релси. Някои се катереха по стълбовете и паметниците.

Изведнъж, без никакво предупреждение светлините пред парламента угаснаха и целият площад потъна в мрак. През тълпата премина недоумяващ ропот. На страничните улици електричеството не беше спряно. Явно някой искаше да им попречи и да ги накара да се разпръснат, като използва тъмнината като оръжие. Чуха се възгласи и Зоя видя първата факла, направена от усукан вестник. Бързо пламнаха отвсякъде и други импровизирани факли. Ето че ще се сдобият със собствена светлина. Фраершата й подаде усукан брой от всекидневника „Свободен народ“ и един от нейните хора го запали, като го въртеше бавно, за да се разгори огънят. Зоя го вдигна над главата си. От мастилото пламъците му добиха синкавозелен оттенък. Тя го размаха над главата си и стотици факли от всички страни й отговориха.

Когато Фраершата я свали на земята, Зоя бе толкова развълнувана, че застана на пръсти и я целуна по бузата. Фраершата замря. Макар че Зоя вече беше здраво стъпила на земята, ръцете на Фраершата продължаваха да я стискат. Зоя чакаше, притаила дъх от страх, че е направила някаква непростима грешка. В тъмното не виждаше изражението на Фраершата, но в този миг някой до тях запали вестник. На трепкащата червеникава светлина Фраершата изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.

* * *

Усещаше целувката на бузата си като изгарящ огън. Отблъсна Зоя настрани и докосна мястото на целувката. Беше сгрешила, като качи Зоя на раменете си. Без да иска, бе позволила да се върне онази Анисия, каквато беше тя някога: съпруга и майка. В душата й се прокраднаха нежност и любов, чувствата, които бе изтръгнала от себе си. Извади ножа и прокара острието му по бузата си, за да остърже остатъците от целувката. Изпита облекчение, изтри ножа и го прибра.

Възвърнала самообладанието си, тя огледа покривите на околните сгради, ядосана на Панин, че не е разположил снайперисти на тях. Жолт Полгар проследи погледа й и я попита:

— Какво търсиш?

— Къде са онези от AVH?

— Тревожиш се за безопасността ни?

Фраершата прикри изненадата си от неговата наивност.

— Тук няма с кого да се сражаваме.

— Студентите се опитват да излъчат по радиото шестнайсетте искания. Говори се, че ръководството им отказало. Полицаите от AVH охраняват зданието, за да запазят съветския контрол.

Фраершата го хвана за раменете.

— Точно така! Там ще започнем нашата борба!

Пробивайки си път през тълпата, тя се измъкна навън. Това мирно сборище с неговата пасивност я вбесяваше. Отдалечавайки се от площада пред парламента, те видяха, че настроението се променя. По булеварда, който водеше към музея, хората тичаха в различни посоки — някои уплашени, а други гневни, носеха павета, изкъртени от настилката. Отиваха към радиото, което се намираше на „Броди Шандор“, тясна улица, която стигаше до музея. Колкото и мирно да бе започнал протестът, тук тълпата буйстваше — прозорците на радиото бяха изпочупени и под краката им хрущяха парчета стъкло като замръзнали локвички. Насред пътя имаше обърнат камион, чиито колела още се въртяха, а предницата му беше смачкана. Вратите на радиото бяха заключени и охранявани.

Жолт поразпита хората наоколо и се върна при Фраершата, минавайки шепнешком от унгарски на руски.

— Студентите настояли да прочетат исканията си по радиото. Но директорът, една жена…

— Коя е тя?

— Казва се Бенке, лоялна комунистка, но май не е особено умна. Предложила компромис. Не ги пуснала в зданието на радиото, но им дала подвижна радиостанция, по която студентите прочели исканията си.

Фраершата го изпревари.

— Това е било номер.

— Колата нищо не е предавала. Вместо декларацията предавала заповеди всички да се прибират по домовете, защото нарушават реда. Студентите преобърнали колата и се опитали да избият с нея вратата. Настоявали да влязат в радиото. Казвали, че то е национална собственост и принадлежи на тях, а не на Съветите.

Фраершата се огледа, преценявайки силата на тълпата.

— Къде са сътрудниците на AVH?

— Вътре.

Фраершата вдигна глава. Зад прозорците на горните етажи се мяркаха униформени силуети. Разнесе се някакво съскане и улицата потъна в кълба дим. Сълзотворният газ излизаше от балони като някакъв отмъстителен дух от бутилка, набъбваше и се разстилаше. Тя нареди на своите хора да отстъпят и провери дали Зоя и Малкия ги следват. Качиха се по стълбите на музея, където ги притискаше сълзотворният газ. Когато стигнаха до най-горното стъпало, спряха и се огледаха. Белите кълба се виеха около глезените им, но нямаше никаква опасност. Основният облак мина по улицата и плъзна по булеварда. От химическата мъгла изплуваха фигурите на хора, които падаха на колене и се задушаваха от кашлица.

Когато облакът се поразсея, Фраершата се спусна долу и огледа опустялата улица. Цареше мрачна тишина. Тълпата се беше разпръснала и бунтът бе потушен. Фраершата поклати глава. Ако нощта премине без инциденти, властите ще поемат инициативата и ще възстановят контрола си. Тя решително закрачи към зданието на радиото.

— Елате с мен.

Сълзотворният газ още не беше се разсеял напълно. Фраершата не смяташе да чака, прехвърли се през загражденията и излезе на средата на улицата, където я обгърнаха кълбата отровен газ. Закри устата и носа си с ръка. Почти веднага започна да кашля, но продължи да върви към входа на радиото. Очите й сълзяха.

Зоя хвана Малкия за ръката.

— Трябва да отидем с нея!

Малкия разкъса ризата си и направи маски за себе си и за Зоя. Прескочиха загражденията и застанаха до Фраершата на улицата. Кълбата газ се издигаха все по-нависоко и навлизаха през счупените прозорци в радиото. На улицата стана по-леко да се диша, а униформените горе бяха принудени да се отдръпнат от прозорците. Постепенно отново започна да се събира тълпа около Фраершата, Зоя и Малкия. Хората на Фраершата пристигнаха, въоръжени с железни пръти, и се опитаха да разбият вратата.

Зоя погледна нагоре. Офицерите от AVH отново се появиха на прозорците, този път въоръжени с пушки. Тя хвана Малкия за ръка и го дръпна напред. Долепиха се до стената точно когато прозвучаха първите изстрели. Хората на улицата се пръснаха приведени, избягвайки куршумите, но никой не беше ранен. Офицерите стреляха над главите им към стените на отсрещното здание. Искаха само да сплашат тълпата, но в това време входната врата на радиото се отвори.

Оттам с решителна крачка излязоха офицерите с насочени към тълпата пушки като някаква гръцка фаланга, готова да защити жизненоважен обект. Прегрупираха се в две редици, застанали с гръб едни към други — едната редица тръгна нагоре по улицата, а другата надолу, разделяйки тълпата на две. Напредваха с насочени щикове. Зоя и Малкия се озоваха сред хората, които бяха изтласкани обратно към музея. Зоя погледна момичето до нея, което едва ли имаше осемнайсет години. Не личеше да е уплашено, усмихна се на Зоя, хвана я под ръка и те се изправиха една до друга. Момичето извика срещу офицерите нещо обидно. Окуражена от примера й, Зоя се наведе, грабна един камък колкото юмручето й и го хвърли срещу офицерите, като уцели един от тях по бузата. Възбудена, продължаваше да се усмихва, макар че той насочи пушката си срещу нея.

Нещо блесна. Краката на Зоя се подкосиха и тя падна. Дъхът й секна, но не усети болка. Претърколи се настрани и се оказа лице срещу лице с момичето, с което току-що вървяха под ръка. Куршумът я беше уцелил в гърлото.

Офицерите продължаваха да напредват, а Зоя не можеше да помръдне. Трябваше да стане, иначе щяха да я стъпчат. Или да я убият, но не можеше да изостави момичето. Неочаквано до нея клекна Фраершата и взе убитото момиче на ръце. Малкия помогна на Зоя да стане и двамата хукнаха да бягат.

Фраершата положи момичето на земята и заплака с глас, обзета от неудържим гняв, сякаш беше нейна майка и я обичаше. Зоя се отдръпна настрани и видя как жени и мъже коленичат до мъртвото момиче, привлечени от риданията на Фраершата. Дали скръбта й беше престорена? Но преди Зоя да успее да си помисли това, Фраершата се изправи, извади пистолета си и започна да стреля по редицата офицери. Това беше знакът, който нейните хора бяха очаквали. Разпръснаха се от двете страни на улицата, извадиха пистолетите си и откриха огън. Редицата на офицерите се разкъса и те започнаха да отстъпват към радиото, несигурни дали ще могат да удържат ситуацията под контрол. Като ловци на диви зверове бяха сигурни, че само те са въоръжени. Когато ги атакуваха, побързаха да се приберат на сигурно място в сградата на радиото.

Зоя остана до мъртвото момиче, вторачена в угасналите му очи. Фраершата я дръпна настрани и й подаде револвер.

— Дойде време да се сражаваме.

Зоя възрази:

— Аз я убих.

Фраершата й отговори със звучна плесница.

— Ти не си виновна. Бъди гневна. Те я застреляха. Какво смяташ да правиш сега? Ще ревеш като дете? Ти и без това си ревала през целия си живот. Време е да действаш!

Зоя грабна револвера, насочи го към радиото, целейки се в силуетите зад прозорците. Натисна спусъка и изстреля шестте патрона.

 

 

24 октомври

Съмна се, а Зоя не беше мигнала, но не чувстваше умора. Сетивата й бяха изострени и очите й не пропускаха нито една подробност от обстановката. До нея, кой знае защо, в канавката беше натрупана камара счупени чаши за кафе — може би стотина, като някакъв надгробен паметник. Пред нея тлееха останките от огън, подхранван от книги — овъглените съчинения на Маркс и Ленин, задигнати от книжарниците. Нежни люспи сива пепел бавно плуваха във въздуха към небето, като снеговалеж на обратно. От паважа липсваха камъни, които бяха използвани за хвърляне срещу противника. Сякаш целият град участваше в битката и Зоя се сражаваше на негова страна. Дрехите й миришеха на пушек, пръстите й бяха черни, а в устата си усещаше метален привкус. Ушите й звънтяха. Под блузата усещаше студеното желязо на револвера.

Радиото падна малко преди изгрев-слънце и от прозорците все още изригваха кълба дим. Дървената врата накрая беше разбита. Съпротивата отвътре отслабна, докато атаката отвън бе подсилена с още оръжия, донесени от курсанти от Военната академия. Фраершата намери Зоя и Малкия и им забрани да участват в щурма на зданието. Опасяваше се някой от тях да не бъде заловен в разгорещеното сражение по задимените коридори, където зад всяка врата дебнеха отчаяните офицери от AVH. Тя им възложи друга задача:

Намерете Сталин.

* * *

Когато стигнаха до алеята „Горки“, която водеше към центъра на градския парк „Варошлигет“, Малкия и Зоя се спряха, поразени от липсата на главната му забележителност. Издигащата се в центъра на Площада на героите огромна статуя на Сталин — бронзов колос, висок колкото четири човешки ръста, с разперени мустаци колкото човешки ръце — беше изчезнала. Каменният постамент бе там, но статуята я нямаше. Зоя и Малкия се приближиха до осакатения монумент. Стърчаха само ботушите на генералисимуса, прекършени в глезените, и от десния крак се подаваха железните пръчки на арматурата. Тялото и главата липсваха. Очевидно статуята беше открадната. На каменния постамент стояха двама мъже, които се опитваха да разпънат между ботушите новото унгарско знаме.

Зоя избухна в смях и посочи мястото, където е стоял Сталин.

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Копелето е мъртво!

Малкия запуши устата й с ръка, защото тя викаше на руски. Мъжете на постамента се спряха и се обърнаха към тях. Малкия вдигна ръка в юмрук и извика:

— Russkik haza!

Мъжете кимнаха разсеяно и веднага забравиха за тях, тъй като знамето падна на земята.

Малкия дръпна Зоя настрани и й изсъска:

— Не забравяй кои сме!

В отговор Зоя го целуна по устните — бързо и импулсивно, като също толкова бързо се дръпна, и преди той да реагира, се престори, че нищо не се е случило, само посочи дълбоките драскотини по паважа.

— Влачили са статуята натам.

И тръгна с разтуптяно сърце по следите, оставени от бронзовата статуя на паважа.

— Сигурно са го влачили с кола или камион.

Малкия не отговори и Зоя се спря, като не можеше повече да се преструва.

— Сърдиш ли се?

Той бавно поклати глава, а тя се изчерви.

Сменяйки темата, посочи следите.

— Ще те надбягам. Кой ще стигне пръв до статуята на Сталин! Броя до три…

Преди да е казала първата цифра, и двамата хукнаха едновременно.

Малкия излезе напред, но скоро спря, загубил следите, принуден да се върне назад, за да ги намери отново. Като ловни кучета се спряха на първото кръстовище и огледаха с наведени глави накъде да тичат. Зоя намери следите и хукна, вече следвана от Малкия. Насочиха се на юг към площад „Луиза Блаха“, голямо кръстовище с много магазини.

Пред себе си съзряха бронзовото тяло с размерите на трамвай, проснато по корем. Хукнаха отново с всички сили. Зоя бе запазила силите си и с малко изпревари момчето, което не беше преценило правилно разстоянието. Втурна се напред, протегна ръка и докосна бронзовия прасец на Сталин. Задъхана и ухилена, погледна към Малкия и забеляза раздразнението му. Той мразеше да губи и се опитваше да измисли причина да отмени състезанието.

За да утвърди победата си, Зоя се покатери върху статуята, плъзгайки се по гладките бронзови бедра, докато накрая намери опора в гънките на палтото, и се изправи. Когато застана върху него, видя, че статуята е обезглавена — главата липсваше, грубо пречупена през врата. Тя продължи да напредва по гърба му, местейки предпазливо крак подир крак като акробат, който ходи по въже. Малкия стоеше долу, на улицата, с ръце в джобовете. Тя му се усмихна, очаквайки, че той ще се изчерви, но той само отвърна на усмивката й. В гърдите й се разля радост и тя мислено направи циганско кълбо върху гърба на Сталин.

Когато стигна до бронзовия врат, прокара пръсти по грубия ръб, откъдето главата е била изтръгната и разбита, вероятно отделена с горелка. Изправи се с ръце на кръста като победител и огледа площада. На другия край, близо до булевард „Йожеф“, се беше събрала малка тълпа. Когато хората се раздвижиха, зърна главата на Сталин. Подпряна на счупения врат, тя гледаше право в нея и не можеше да осъзнае унижението, на което бе подложена. В челото й беше пробита дупка, от която стърчеше един пътен знак — „15 км“. Камионът, който беше довлякъл статуята, беше отделил главата настрани. Веригите все още висяха отзад. Зоя скочи на улицата и надникна в тъмния корем на Сталин — кух и черен, както бе очаквала, след което се затича към тълпата.

Малкия я настигна и я хвана за ръката.

— Да си вървим.

— Почакай.

Зоя се освободи, промъкна се през тълпата, изправи се пред лицето на Сталин и го заплю в голямото опулено око. Беше тичала твърде бързо и устата й бе пресъхнала, така че не успя да събере много слюнка. Това нямаше значение. Избухна смях. Доволна, тя беше готова да си тръгне. Но преди да направи крачка, някой я вдигна и я постави върху главата на Сталин, върху бронзовата му коса. В тълпата оживено обсъждаха нещо, обръщайки се към нея. Тя кимна, без да има представа какво й говорят. Двама от мъжете изтичаха до камиона и убеждаваха за нещо шофьора, а друг й подаде новото унгарско знаме. Камионът запали и бавно потегли. Отпуснатите вериги, закачени за главата на Сталин, се опънаха. Главата смени положението си и започна да се върти като оживяла. За да се задържи, Зоя се хвана за пътния знак. Всички заговориха тревожно и тя усети, че я питат дали всичко е наред. Тя кимна и хората дадоха знак на шофьора да ускори. Главата на Сталин се понесе, подскачайки, по трамвайните релси.

За да попречи на гигантската глава да я изхвърли, Зоя се разкрачи и се хвана здраво за пътния знак. Тя доби самоувереност и се изправи. Видя загриженото изражение на Малкия, усмихна му се, за да го успокои, и му кимна да се присъедини към нея. Той обаче отказа и остана да стои с кръстосани на гърдите ръце, притеснен от нейното безразсъдство. Пренебрегнала недоволството му, тя позираше пред тълпата с протегната напред ръка като императрица, покачена върху колесницата си. Камионът се движеше бавно и главата на Сталин се влачеше едва-едва, поради което знамето висеше отпуснато. Тя направи знак на шофьора да кара по-бързо.

Камионът ускори и изпод челюстта на Сталин запръскаха искри. Косата на Зоя се вееше и знамето се развя и опъна зад нея. За миг тя се превърна в символ на въстанието — момиче, стъпило върху главата на Сталин, с развято унгарско знаме. Огледа се, надявайки се да прочете одобрение в очите на тълпата, мечтаейки някой да я снима.

Обаче аудиторията й се беше разпръснала.

В края на булеварда „Йожеф“ стоеше танк. Оръдието му беше насочено право към тях, веригите му скърцаха по паважа и той напредваше с голяма скорост. Камионът спря рязко и веригите се отпуснаха, от което главата на Сталин се преобърна, и носът й се заби в паважа, като изхвърли Зоя. Зашеметена, тя се простря насред площада.

Малкия дотича и й помогна да се изправи. Тя седна с усилие и видя, че танкът е само на стотина метра от тях. Подпирайки се на Малкия, тя стана и за да намерят прикритие, двамата хукнаха към най-близкия магазин. Зоя се обърна назад и видя, че танкът стреля — появи се жълт пламък и се чу свистене. Снарядът се взриви на улицата зад тях — избухна облак дим, разхвърчаха се камъни, плъзнаха пламъци. Ударната вълна ги блъсна и ги повали на земята.

От облака изскочи главата на Сталин, блъсна се в паважа и полетя към тях, повлякла веригата си, сякаш искаше да си отмъсти за оскверняването. Зоя блъсна Малкия и го събори в мига, когато тя профуча само на сантиметри над тях, преди да разбие витрината и да ги обсипе с парчета стъкло. Главата бе повлякла и камиона, към който беше завързана, преобърна го и той застърга по паважа. В кабината надолу с главата беше увиснал шофьорът.

Преди да се изправят, танкът изплува от облака като някакво метално чудовище. Те пропълзяха назад до разбитата витрина на аптека. Нямаше къде другаде да се скрият. Нов изстрел обаче не последва. Отвори се люкът на танка, отвътре излезе танкист, който хвана ръчките на картечницата и я обърна към тях. Парализирани от страх, те останаха неподвижни. Когато войникът обърна картечницата срещу тях, един куршум го уцели в лицето. По танка затрополиха куршуми, идващи от всички страни на площада. От екипажа издърпаха убития войник вътре. Но преди да успеят да затворят люка, двама мъже заобиколиха танка с бутилки в ръце, от които стърчаха запалени парцали. Успяха да ги хвърлят вътре и танкът пламна.

Малкия дръпна Зоя.

— Да се махаме оттук.

Този път тя се съгласи.