Том Роб Смит
Секретният доклад (17)

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа
Унгария
Будапеща

22 октомври

Зоя бързаше към Операта, мястото на срещата, където трябваше да достави своя нелегален товар. Джобовете й бяха пълни с патрони, общо около стотина, всеки от които беше подпилен на кръст, за да експлодира и да се пръсне на парчета в тялото. Въпреки студената нощ на нея й беше горещо. Носеше палто до коленете, стегнато с колан на кръста, и черна барета, нахлупена над челото й. Изглеждаше на повече от четиринайсет години и приличаше по-скоро на унгарска студентка, отколкото на руско сираче. От нервното напрежение на челото й изби пот, тя смъкна баретата от главата си и я натъпка в джоба върху патроните, за да заглуши подозрителното им дрънчене.

Когато стигна главния булевард „Сталин“, недалече от Операта, Зоя се спря да провери дали не я следят. За нейна изненада някой я хвана отзад за раменете. Обърна се и се оказа заобиколена от група мъже. Помисли си, че са от унгарската тайна полиция. Един от тях обаче я целуна по бузата и пъхна в ръката й лист хартия. Някаква прокламация. Мъжете говореха един през друг. Въпреки че беше в града от пет месеца, тя бе успяла да научи едва няколко фрази. Ако се съдеше по облеклото им, те бяха студенти или работници, а не агенти, и тя се успокои. Въпреки това трябваше да внимава — не се знае как биха реагирали, ако разберат, че е рускиня. Тя кротко им се усмихна, надявайки се да си помислят, че е срамежлива, и да я пуснат. Те престанаха да й обръщат внимание и извадиха плакат, който залепиха на витрината на съседен магазин. Зоя се измъкна и забърза към целта си.

Когато стигна до Операта, се изкачи по стълбите и се скри между колоните на фасадата, за да остане незабележима от улицата. Погледна часовника си, подарък от Фраершата. Беше подранила за срещата и се скри в сянката, за да чака свръзката. Това бе първата й самостоятелна задача. Обикновено работеше заедно с Малкия. Партньорството им започна още преди пет месеца в Москва.

Когато я изведоха онази нощ от килията, бе сигурна, че сега Фраершата ще я разстреля, за да накаже Лев. Изправена пред смъртта, както преди няколко дни, Зоя откри, че вече не й е все едно. Тя извика:

— Малкия!

Фраершата я повали на земята.

— Защо го викаш?

— Защото… го харесвам.

Фраершата се усмихна, след което прихна, отначало по-слабо, но после все по-силно, като към нея се присъедини шумният кикот на останалите. Зоя се изчерви и лицето й пламна от срам. Унижена, тя се втурна към Фраершата с вдигнати ръце и свити юмруци, но преди да успее да я удари, Фраершата хвана ръката й.

— Ще ти дам шанс, само един. Ако се провалиш, ще те убия. Ако успееш, ще станеш една от нас и ще можеш да бъдеш заедно с Малкия.

Когато стигнаха до средата на Големия Краснохолмски мост, всичко се разви както бе предсказала Фраершата. Лев и Раиса ги чакаха. Прогизнали от дъжда, те седнаха на предните седалки на колата. Разделена от тях с желязната решетка, Зоя видя как лицето на Раиса се изкриви от страдание и в този миг изпита някакви съмнения, но беше твърде късно да промени решението си. Стиснала с ръце решетката, тя се сбогува с нещастния си минал живот, изоставяйки малката си сестричка. Когато я измъкнаха от колата, се престори, че се съпротивлява, но после, когато се скри от погледите им, сама се вмъкна в чувала. А вътре вече я очакваше Малкия.

Отнесоха чувала на парапета на моста, а Зоя продължаваше да се преструва, че се съпротивлява, докато неочаквано за нея помощникът на Фраершата не я удари. Тя за малко не припадна. Завързаха чувала. Малкия здраво я прегърна, докато летяха надолу. Падането продължи части от секундата и те се врязаха във водата.

Желязната тежест ги повлече към дъното. Непромокаемият, промазан с восък плат, ги запази за малко като балон. Тежестта се блъсна в дъното и те не можаха да се задържат на крака. В тъмното Малкия щракна ножа и разряза плата. Ледената вода нахлу вътре и за миг напълни чувала. Малкия помогна на Зоя да се измъкнат. Хванати за ръце, те изплуваха на повърхността. Докато плуваха към брега, станаха свидетели как Лев и Раиса скочиха от моста с напразна надежда да я спасят.

Борейки се с течението, Зоя и Малкия стигнаха до каменния зид на брега и се изкачиха по дървения кей, където вече ги чакаше Фраершата. В далечината чуха отчаяните викове на Раиса и Лев, оплакващи детето, което бяха загубили.

* * *

Някакъв мъж се разхождаше нетърпеливо пред стълбите на Операта. Зоя се показа от прикритието си. Мъжът се огледа надолу и нагоре по булеварда и се приближи до нея. Зоя изпразни джобовете си и прехвърли в торбата му преработените патрони. Той измъкна един револвер и опита да вкара един патрон в барабана. Патронът пасна. Зареди револвера, докато Зоя продължаваше да прехвърля патроните в неговата торба. Когато приключиха, мъжът прибра револвера, кимна в знак на благодарност и се затича по стълбите. Зоя преброи до двайсет, преди да се спусне надолу, и да се запъти обратно към дома.

Беше странно да мисли за този град като за свой дом. Преди шест месеца тя не знаеше нищо за Унгария, освен че е верен съюзник на Съветския съюз, член на братството на народите и е в челните редици на страните, които се борят за световна революция. Фраершата коригира тази училищна пропаганда, като й обясни, че Унгария не е имала друг избор. Освободена от фашизма, тя е била окупирана от съветските войски и поставена под съветско управление. Тя беше суверенна държава без суверенитет. Дългогодишният й лидер, Матиаш Ракоши, е бил назначен от Сталин и подражавал старателно на своя господар, измъчвал и разстрелвал съгражданите си. Той бе създал Унгарската държавна сигурност — AVH — по модела на съветските органи. Езикът и мястото били различни, но терорът същият. След смъртта на Сталин започнала борба за реформи, възпламенена от мечтите за независимост. Зоя беше чужденка тук, но след смъртта на родителите си се чувстваше у дома в тази страна, осиновена подобно на нея против волята й.

Доволна, че нощта си отива и тя не трябва повече да носи патрони, Зоя кривна по улица „Нагимезо“. Точно пред нея се беше струпала малка тълпа. В центъра й различи мъжете, с които се беше сблъскала преди малко. Те се катереха един върху друг по раменете си и се опитваха да превърнат централния електрически стълб в нещо като тотем, облепен с позиви. Една жена от тълпата видя, че Зоя се приближава. Около трийсетгодишна, набита и яка и видимо пияна — бузите й бяха зачервени — беше се наметнала като с огромен шал с унгарското знаме. Зоя погледна към уличния фенер и извади същия намачкан лист от джоба си — сякаш искаше да каже „знам, знам“. Но жената не се задоволи с този жест и я издърпа в тълпата, говорейки през цялото време нещо добронамерено, от което Зоя, естествено, не разбра нито дума. Жената започна да танцува и да пее. Останалите се присъединиха и запяха, защото знаеха думите, които Зоя не разбираше. Можеше само да се смее и усмихва с надеждата, че ще я пуснат да си ходи. В желанието си да се измъкне, преди да са усетили, че не знае езика, тя се опита да се измъкне от прегръдките на непознатата, но жената вече не изглеждаше толкова весела. От главния булевард се показа един автомобил и ускори към тях. Спря със скърцане и от него изскочиха двама агенти на AVH.

Хората се скупчиха край стълба, сякаш беше територия, която трябва да защитават. Един от агентите смъкна знамето, увито около Зоя, разгъна го и го огледа критично. Едва сега Зоя видя, че комунистическият сърп и чук в средата беше изрязан и на негово място зееше голяма дупка. Не разбираше нито дума, а това, което агентът говореше, й звучеше като кучешки лай. Вбесен от мълчанието й, претърси джобовете й. Но не откри нищо освен баретата и я захвърли на земята. Един патрон, омотан в нея, се изтърколи на паважа.

Агентът го грабна и изгледа Зоя. Преди тя да се опита да каже нещо, пияната жена се протегна и грабна баретата от улицата, след което гордо я нахлупи на главата си. Изглеждаше смешно, защото беше твърде малка за нея. Агентът се обърна към жената и не беше нужно Зоя да знае унгарски, за да разбере, че я питат дали баретата е нейна, след което той навря патрона в лицето й. „Откъде го имаш?“, вероятно бе попитал той. В отговор тя го заплю и докато агентът си бършеше лицето, жената й направи знак с очи: „Бягай!“.

Зоя се втурна по диагонала на улицата и като стигна на отсрещната страна, хвърли поглед през рамо назад. Агентът удари с всичка сила жената по лицето. Сякаш бяха ударили нея — краката й се подкосиха и тя падна, като издра ръцете си. Преобърна се по гръб и над носовете на обувките си видя, че жената също падна. Един от мъжете изскочи напред и хвана агента за ръцете. Още един се присъедини към мелето. Изправяйки се на крака, Зоя отново се втурна да бяга, този път към страничната улица. Скрила се от погледите, тя не спря нито за миг. Трябваше да доведе помощ. Фраершата сигурно знаеше какво трябва да направи.

Фраершата и нейните хора заемаха няколко апартамента в здание, разположено по-навътре от булевард „Ракоши“. До него се стигаше през тесен пасаж и апартаментите не се виждаха от улицата. Зоя спря да тича едва когато стигна до пасажа. Никой не беше я проследил. С чувство на облекчение тръгна през тъмния пасаж, когато усети една ръка на рамото си. Беше Малкия. Прегърнаха се и той я попита:

— Добре ли си?

Тя поклати глава.

Влязоха в двора. Сградата беше шестетажна. Апартаментите, които държеше Фраершата, бяха разположени на различни етажи и се използваха за различни цели. В един имаше малка печатна преса за позиви и плакати. В друг апартамент бяха складирани оръжия и муниции. В трети се събираха, за да се хранят, да спят и да обсъждат действията си. Когато влезе в общия апартамент, Зоя се изненада, че хората бяха повече, отколкото обикновено. На една страна се бяха скупчили унгарците — млади мъже и жени, които спореха ожесточено. От другата страна бяха бандитите на Фраершата. Повечето от нейните хора не бяха дошли в Будапеща и бяха останали в Москва, предпочитайки сигурността на криминалния подземен свят. Те не разбираха сделката, сключена между Фраершата и Панин, и не си представяха живота извън Русия. Бяха я последвали малцина най-ревностни последователи отчасти от лоялност, отчасти защото знаеха, че никоя друга московска банда няма да ги приеме. От петнайсетина бяха останали само четирима.

Фраершата стоеше по средата между двете групи и слушаше дори когато се говореше на унгарски, разчитайки на жестовете и езика на тялото. Веднага забеляза Зоя и усети уплахата й.

— Какво е станало?

Зоя й обясни. Очите на Фраершата светнаха, тя се обърна и повика преводача си, студента Жолт Полгар.

— Намери колкото може повече унгарски знамена. Трябва да се изрежат сърповете и чуковете, така че да се образува дупка в средата. Това е символът, който ни трябва.

Оказа се, че Фраершата изобщо не се интересува от жената, която бе рискувала живота си, за да спаси Зоя. Разочарована, Зоя излезе на балкона и се облегна на парапета. Малкия се присъедини към нея. Запали цигара по навик, който бе усвоил от другите бандити. Зоя измъкна цигарата от устата му, хвърли я на пода и я стъпка с крак.

— Вониш на тютюн.

Веднага съжали за думите си. Наистина миришеше на тютюн, но това бе миризмата на останалите. Не искаше да го обиди. Той се нацупи и се върна в апартамента. Зоя трябваше да проумее, че той не е като малката й сестричка, за да го напътства.

При спомена за Елена чувството за вина стегна гърлото й. Беше обмисляла много пъти решението си — ако не беше се присъединила към Фраершата, щяха да я убият. Но истината беше, че искаше да напусне Москва, да избяга и ако имаше право на избор — да се прибере вкъщи или да тръгне с нея — пак щеше да изостави сестра си.

— Сърдита ли си?

Изненадана, тя се обърна и видя Фраершата. Макар че живееха заедно вече шест месеца, тя си оставаше непристъпна и заплашителна, по-скоро извор на енергия, отколкото жив човек. Зоя се овладя.

— Жената със знамето ме спаси. Може да я убият за това.

— Зоя, трябва да си готова… Много невинни хора ще загубят живота си.

 

 

Същия ден

Фраершата тайно слезе по стълбите и се измъкна от двора, като се огледа дали някой не я е видял. Беше късна нощ и улиците бяха пусти. Нямаше и следа от агентите на AVH, които Зоя бе описала. Тя тръгна, като се спираше често с пресметната внезапност и се обръщаше рязко, за да се увери, че никой не я следи. Не се доверяваше на никого, включително и на привържениците си. Работниците, студентите и представителите на различните нелегални антисъветски съпротивителни движения бяха небрежни и непрактични, заети непрекъснато с безсмислени теоретични спорове. Затова за AVH не представляваше трудност да внедри свои информатори сред тях. Те бяха прекалено погълнати от себе си, за да забележат заплашващата ги опасност. Макар че Фраершата бе пристигнала по заповед на Фрол Панин, унгарските служби не подозираха за нейната дейност. Ако я хванат, щяха да я разстрелят веднага. Никой, освен конспираторите в Москва, не беше посветен в плановете им. Ако нейните последователи сред дисидентите научеха, че тя сътрудничи на съветските служби, щяха също да я убият.

Фраершата се наведе и вдигна от земята един позив — копие на редактираните шестнайсет точки с искания за промени. Те бяха формулирани вчера следобед на многолюдно събрание в Техническия университет. Тъй като нямаше как да се представи за студентка, Фраершата бе останала отвън. Бе чула, че темата на спора била дали студентите да напуснат DISZ, младежката студентска организация, в знак на протест срещу техните просъветски управници. Тя порица липсата им на амбиции и окуражи своите последователи сред студентите да предявят по-дръзки искания. През последните четири месеца бе работила в тази насока, упражнявайки натиск, предлагайки материална подкрепа, за да предизвика по-силно недоволство. Омразата им към окупаторите беше искрена и дълбока и тя се бореше да насочи чувствата им към по-решителни действия. Така можеше да постигне нещо. Нейната роля бе да внесе професионализъм сред любителите дисиденти. Вчера най-сетне успя да постигне успех. Бе изненадана с каква решителност и точност студентите формулираха след дебатите шестнайсетте точки.

Настояваме за незабавното изтегляне на всички съветски войски в съответствие с мирния договор.

На смачканите, изписани ръкописно листчета, които изнесоха от залата, това искане бе поставено на четвърто място. Фраершата бързо се върна в апартамента си и преписа исканията, като внесе една промяна — начело бе поставено настояването за изтеглянето на войските. Само след часове нейните хора раздаваха на всеки ъгъл позиви, в които текстът бе подсилен с провокационни извадки от секретния доклад.

Освен малкото членове на бандата, близък помощник на Фраершата стана нейният преводач Жолт Полгар, студент по инженерство, когото тя срещна в нелегалния революционен бар, разположен в мазето на една фабрика. Под ниския таван, който се губеше в кълба цигарен дим, Фраершата установи, че посетителите са обзети от сериозни амбиции. Жолт — син на състоятелен унгарски дипломат, който щеше да наследи кариерата и парите, при условие че приеме съветската окупация — владееше добре руски и унгарски и бързо се превърна в най-ценния посредник на Фраершата. Тя се развличаше с него, спеше с него и го подмамваше с историите за собствената си безмилостност. Но ценеше способностите му и го ласкаеше, като го наричаше свободомислещ революционер. В действителност не виждаше в него нищо повече от разбунтувал се млад човек против баща си, когото презираше като олицетворение на просъветски лакей. Независимо от причините той беше смел идеалист, лесен за манипулиране. Бе предложил да се проведе демонстрация в подкрепа на шестнайсетте точки — вдъхновяваща идея. По всичко личеше, че идеята е възприета и от други, и Фраершата си мислеше дали това не е някоя от групите на Панин. Както и да е, в резултат на това се планираха две шествия от различни части на града, насочени към площад „Палфи“. И преди това е имало протестни демонстрации в града, но от тях не произлезе нищо сериозно. Фраершата бе убедена, че само когато хората застанат един до друг и се подкрепят взаимно, има шанс гневът им да се превърне от какавида в пеперуда, от горчиво примирение в героично насилие.

Когато стигна до хотел „Астория“, на няколко преки от нейния апартамент, Фраершата спря за момент, за да огледа кръстовището, преди да вдигне поглед към горния етаж. На последния прозорец до ъгъла гореше червена свещ — сигналът, уговорен от нея, че може да се качи горе. Тя заобиколи хотела и влезе през опустелите кухни, качи се до най-горния етаж и спря пред последната врата в края на коридора. Почука. Вратата й отвори охранител с изваден пистолет. Зад него се появи друг. Тя влезе в стаята, където я обискираха, преди да я пуснат по-навътре. Фрол Панин седеше на масата и гледаше през прозореца като поет, потънал в съзерцание.

В плановете си Фраершата никога не бе предвиждала съюз с Панин или с когото и да е друг, подобен на него. Но когато пристигна в Москва, бързо разбра, че ако не иска да се задоволи с обикновено отмъщение, като забие нож в гърба на Лев, ще има нужда от подкрепа. По същия начин и Будапеща не влизаше в намеренията й, това беше поредната импровизация. След като създаде илюзията за смъртта на Зоя, първоначалното й намерение — да убие мечтите на Лев за семейно щастие — беше постигнато. Лев страдаше, както навремето бе страдала тя — загубата на син срещу загубата на дъщеря. Той беше сломен, принуден да живее с мъката до края на дните си, и дори не можеше да поддържа в себе си огъня на справедлив гняв, който крепеше нея в най-трудните дни от нейния живот. След като бе отмъстила, започна да мисли какво да прави по-нататък. Бе очевидно, че не може да се освободи от Панин и да изчезне. Ако престане да му бъде полезна, той ще заповяда да я убият. Ако успее да се скрие, очакваше я охолен живот и скучна старост, а такава перспектива не я привличаше. Когато чу за операциите му зад граница и за опитите да организира безредици в страните от съветския блок, тя му предложи услугите си. Отначало Панин се отнесе скептично към инициативата й, но Фраершата възрази, че тя ще е много по-убедителен антисъветски агитатор, отколкото лоялните агенти на КГБ, които той използваше.

Панин й протегна ръка — възпитан жест, който й се стори абсурден. Въпреки това стисна ръката му. Той се усмихна.

— Долетях тук, за да проверя напредъка на нещата. Нашите войски са заели позиции на границата. Те са там от доста време.

— Ще си получите въстанието.

— Това трябва да стане още сега. След една година то ще е безполезно.

— Ние сме на прага на въстанието.

— Другите ми групи постигнаха по-големи успехи от вас. Например в Полша…

— Бунтовете, които предизвикахте в Познан, бяха жестоко потушени, без да причинят ущърб на авторитета на Хрушчов. Те не постигнаха резултата, който очаквахте, иначе нямаше да се занимавате с Будапеща.

Панин кимна, за пореден път възхитен от способността й да оценява правилно положението. Тя беше права. Плановете на Хрушчов да ограничи конвенционалните въоръжения не се провалиха. Те заемаха централно място в неговите реформи. Хрушчов твърдеше, че Съветският съюз не се нуждае вече от толкова много танкове и войски, защото притежава ядрено оръжие и изгражда експериментална система за ракетна отбрана, за обслужването на която ще са нужни шепа учени и инженери, а не милиони войници.

Панин смяташе подобна политика за опасно безразсъдна. Освен неточността на ракетите Хрушчов подценяваше значението на военните, както бе подценил отражението на секретния си доклад. Военните съществуваха не само за да пазят страната от външни агресори, истинското им предназначение беше да запазят Съветския съюз обединен. Народите от съветския блок бяха обединени не от идеологията, а от танкове, самолети и войски. Неговите съкращения на армията заедно с откровения саботаж, породен от доклада, подлагаха страната на смъртна опасност. Панин и неговите привърженици смятаха, че армията не само не трябва да се съкращава, а да се увеличи и превъоръжи. Разходите за армията трябва да се увеличават, а не да се съкращават. Безредиците в Будапеща или в който и да е град в Източна Европа трябва да покажат, че делото на световната революция зависи и от конвенционалната военна мощ, а не само от ядрения арсенал. Няколко милиона мъже с пушки биха напомнили на населението, както у дома, така и в чужбина, кой контролира положението.

Панин попита:

— Какви новини имате за мен?

Фраершата му подаде листовката, на която бяха отпечатани шестнайсетте искания.

Панин хвърли поглед на листчето.

— И за какво става дума тук?

— Първото искане е съветските войски да напуснат страната. Това е призив за свобода.

— Можем ли да го свържем с доклада на Хрушчов?

— Безспорно. Но една демонстрация няма да е достатъчна.

— Какво още ви трябва?

— Гаранции, че ще стреляте в тълпата.

Панин остави позива на масата.

— Ще видя какво мога да направя.

— Трябва да успеете. Независимо какво са преживели тези хора — арести и екзекуции, те няма да се надигнат, ако не са провокирани. Те не са…

— Не са като нас, нали?

На тръгване Фраершата се поколеба и на вратата се обърна към Панин.

— Има ли нещо друго?

Панин поклати глава.

— Не. Нищо друго.