Том Роб Смит
Секретният доклад (13)

Колима
Лагер №57

12 април

Утрото бе чисто и ясно, каквото Лев не беше виждал — яркосиньо небе над заснежената равнина. Застанал на покрива на административната барака, той вдигна към очите си обгорения и изкривен бинокъл. От пожара беше оцелял само единият от окулярите и той бе леко пукнат. Лев огледа хоризонта като пират от мачтата на кораб и забеляза някакво движение в далечината. Личаха камиони, палатки и танкове — временен военен лагер. Предупредена вчера от горящите кули, областната администрация още през нощта бе създала оперативна база за своите действия. В нея имаше поне петстотин войници. И макар затворниците да бяха по-многобройни, те отстъпваха сериозно по огнева мощ — разполагаха само с две-три тежки картечници, малко муниции за тях и няколко пушки и пистолети. Лагер №57 се оказа беззащитен пред далекобойните оръдия, а телената мрежа не можеше да спре настъпващите бронирани машини. Разбрал безнадеждността на положението, Лев свали бинокъла и го подаде на Лазар.

На покрива се бе струпала групичка затворници. След като рухнаха кулите, това беше най-високото наблюдателно място в лагера. Освен Лазар и Георгий там бяха и другите двама водачи заедно с най-близките си привърженици — общо десетина души. Главатарят на бандитите попита Лев:

— Ти си от тях. Какво ще направят? Дали ще преговарят?

— Да, ще преговарят, но не бива да се вярва на техните думи.

Младият работник се приближи до тях.

— Ами докладът? Нали не живеем вече при Сталин. Страната ни се промени. Можем да защитим каузата си. С нас се отнасяха несправедливо. Много присъди ще трябва да се преразгледат. Трябва да ни освободят!

— Докладът може да ги накара да преговарят честно. Но ние сме далече от Москва. Администрацията на Колима може да е решила да се справи с бунта, без да вдига шум, и да не информира за това Москва, за да не се намеси и тя.

— Нима искат да ни избият?

— Бунтът заплашва тяхното съществуване.

Някакъв затворник се провикна отдолу:

— Те ни викат по радиото.

Затворниците се втурнаха към стълбата и се сбутаха в желанието си да слязат бързо долу. Лев се спусна последен. Трудно сгъваше коленете си поради острата болка от незарасналите рани. Когато стигна до долу, беше изпотен и дишаше тежко. Останалите се бяха скупчили около радиопредавателя.

Той беше единственото средство за поддържане на връзка между многобройните лагери и областната администрация в Магадан. Един от затворниците, който имаше бегла представа от електротехника, се беше заел с него. Бе сложил слушалки и повтаряше на глас това, което чуваше:

— Областният директор Абел Презент… иска да говори с главния.

Без много приказки младият водач грабна микрофона и се впусна във високопарна тирада:

— Лагер №57 е в ръцете на затворниците. Вдигнахме се срещу охранителите. Те ни биеха и убиваха когото им хрумне! Повече няма да търпим…

Лев се намеси:

— Кажи, че охранителите са живи.

Младият работник махна пренебрежително на Лев, опиянен от прекомерното си самочувствие.

— Ние приветстваме доклада на нашия вожд другаря Хрушчов. От негово име настояваме за преразглеждане на присъдите. Искаме да бъдат освободени невинните. Искаме хуманно отношение към виновните. Отправяме исканията от името на нашите революционни прадеди. Ние сме истинските наследници на революцията. Настояваме да ни се извините. И да ни изпратите храна, добра храна, а не лагерен буламач.

Не вярвайки на ушите си, Лев само поклати глава.

— Ако искате да избият всички ни, поръчайте си хайвер и проститутки. Ако искате да останете живи, съобщете, че охранителите са живи.

Младият водач добави сърдито:

— Трябва да ви съобщя, че охранителите са живи. Държим ги при човешки условия и се отнасяме с тях много по-добре, отколкото те се държаха с нас. Ще останат живи, ако не ни атакувате. Ако това стане, взели сме мерки да загинат всички до един.

Гласът по радиото изграчи в отговор няколко думи, които затворникът повтори:

— Иска доказателства, че са живи. Едва тогава ще изслуша нашите искания.

Лев се приближи до Лазар, за да го накара да проявят разум.

— Ранените надзиратели трябва да бъдат изпратени незабавно. Те ще умрат, ако не получат медицинска помощ.

Главатарят на бандитите, ядосан, че не му обръщат внимание, се намеси:

— Не бива да отстъпваме за нищо, това е признак на слабост.

Лев възрази:

— Ако те умрат от раните си, ще бъдат безполезни. Иначе ще послужат като разменна монета.

Бандитът се подсмихна презрително:

— И сигурно ти искаш да си в камиона, който ще ги закара.

Бе отгатнал намеренията на Лев и на него не му оставаше друго, освен да се съгласи.

Лазар прошепна нещо в ухото на Георгий и той с учудване произнесе:

— И аз искам да тръгна с тях.

Всички се обърнаха към Лазар, който продължи да шепне на Георгий:

— Искам да видя жена си и детето си, преди да умра. Лев ми ги отне. Той единствен може да ми ги върне.

* * *

Натовариха в каросерията на камиона най-тежко ранените надзиратели, общо шестима, и никой от тях не би оцелял още едно денонощие без медицинска помощ. Сложиха ги на импровизирани носилки от дъски и Лев помогна да пренесат последния от тях от бараките. Натовариха ги на платформата и бяха готови да тръгнат.

Миг преди това Лев забеляза часовника на един от ранените. Беше евтин и позлатен, с нищо незабележим, освен че беше часовникът на Тимур. Нямаше съмнение, беше го виждал безброй пъти и бе чувал от Тимур как баща му го завещал като семейна реликва, макар че нямал голяма стойност. Лев се наведе и докосна счупеното стъкло. Погледна ранения, в чиито очи се мярна тревога, защото бе разбрал значението на този жест. Лев го попита:

— Ти си взел часовника на моя приятел?

Надзирателят не отговори.

— Той беше на моя приятел.

Лев усети как гневът напира в него.

— Това е неговият часовник.

Надзирателят трепна. Лев почука по циферблата и каза:

— Ще го взема.

Започна да разкопчава каишката, като едновременно с това вдигна крак и опря коляно в ранените и окървавени гърди на надзирателя.

— Виждаш ли… това е семейна ценност… Сега тя принадлежи на жената на Тимур… и на сина му… на двамата му синове… две чудесни момчета. Часовникът им принадлежи, защото ти си убил баща им… ти си убил моя приятел…

От устата и носа на ранения бликна кръв и той се опита да избута крака на Лев от гърдите си. Лев обаче продължи да го натиска. Просълзи се от болката в коляното. Това не бяха сълзи за Тимур, а сълзи на омраза и отмъщение, които го караха да натиска все по-силно, докато не разбра, че панталонът му е подгизнал от кръвта на ранения.

Успя да откопчае каишката, да освободи часовника от китката на надзирателя и да го прибере в джоба си. Останалите петима го гледаха ужасени. Той ги подмина и извика на един от затворниците:

— Един от тези умря. Има място за друг.

Разтовариха тялото и никой не попита нищо. Лев разгледа часовника. Гневът му започна да се уталожва и той почувства някаква слабост, но не от срам или съжаление, а защото най-мощният стимулант — отмъщението — постепенно го напускаше. Такъв силен гняв вероятно изпитваше и Фраершата към него.

Лев погледна към ранения надзирател, който креташе към камиона, за да замени убития. Ръката му беше омотана в кървави превръзки. Но нещо не беше наред. Той явно нервничеше. Може би също бе замесен в убийството на Тимур. Лев го спря, дръпна превръзките, под които се видя дълго повърхностно одраскване от лакътя до дланта, което очевидно сам си беше причинил. Такива бяха и раните по главата му. Той прошепна:

— Моля ти се…

Ако го заловят, ще го разстрелят. Ако затворниците разберат, че надзирателите се възползват от тяхната милост, след като самите не бяха я проявявали, цялата операция щеше да бъде провалена. Но сега, след убийството на надзирателя, Лев се поколеба само за миг, преди да му разреши да се качи в камиона.

Лазар чрез Георгий се обърна към затворниците, обяснявайки защо иска да тръгне:

— Едва ли ще живея дълго. Освен това съм твърде слаб, за да се сражавам. Благодаря, че ми позволявате да се върна у дома.

Младият водач отговори:

— Лазаре, ти си помагал на много хора. И на мен. Заслужил си го.

Останалите шумно се съгласиха.

Лев се приближи до Лазар, оглеждайки външния му вид.

— Трябва да се преоблечем като надзиратели.

Лев, Лазар и Георгий свалиха униформите на трима мъртъвци и бързо ги навлякоха, страхувайки се затворниците да не променят решението си. Облечен в униформата, която не му беше по мярка, Лев седна на кормилото, Георгий в средата, а Лазар от другата страна. Затворниците отвориха портала.

Изведнъж младият работник потропа по капака. Лев беше готов да потегли веднага, ако се наложи, но той съобщи:

— Те са съгласни да приемат ранените като знак на добра воля. Всичко добро, Лазаре, дано да намериш жената и детето си.

Той се отдръпна от камиона. Лев включи на скорост, мина край останките на двете кули, през отворения портал и подкара по пътя направо към военния лагер на другия край на равнината.

* * *

Към портала дотича радистът. Затворниците гледаха как камионът поема по главния път. Останал без дъх, радистът извика:

— Вече заминаха ли? Но ние не сме съобщили на областния директор. Не сме му казали, че изпращаме болните и ранените. Може би да изтичам и да пусна радиограма?

Младият водач го хвана за ръката и го спря.

— Нищо няма да им казваме. Не можем да правим революция с хора, които се спасяват от нея. Лазар ще ни бъде за урок. Всички трябва да разберат, че няма друг изход освен борба. Ако войниците открият огън по собствените си ранени, така да е.

 

 

Същия ден

Лев караше бавно по пътя, който водеше към временния лагер. Оставаха още два километра, когато погледът му привлече малко облаче дим на хоризонта.

Пред него изведнъж всичко се замъгли от облак прах, предизвикан от взрив на пътя само на метри пред камиона. По предното стъкло се посипаха ледени късове, кал и шрапнели. Лев рязко нави кормилото, за да избегне кратера. Дясното колело се плъзна по асфалта. Камионът едва не се обърна и се разтресе от неравностите, докато преминаваше през пушека. Въртейки кормилото, той успя да го изправи и да го върне на средата на пътя. Погледна в огледалото и видя изровения участък.

На хоризонта се появи ново облаче, последвано от втори и от трети оръдеен изстрел. Лев натисна здраво педала на газта. Камионът се устреми напред, опитвайки се да се измъкне от обстрела, използвайки секундите между изстрелите и избухванията. Моторът изръмжа, за да ускори. Едва сега Лазар и Георгий се обърнаха към него за обяснение. Преди да успее да отговори, първият снаряд падна точно зад тях — толкова близо, че задницата на камиона подскочи. За части от секундата той се движеше само на предните колела и Лев не виждаше пред себе си нищо освен пътя, защото кабината сочеше надолу под ъгъл към асфалта. Убеден, че камионът ще се преобърне с колелата нагоре, той изпита по-скоро изненада, отколкото облекчение, когато задницата се стовари на земята, и от удара сега те подскочиха на седалките. Лев се бореше с управлението, като се опитваше да удържи камиона на пътя. Вторият снаряд падна встрани и ги обсипа с дребни камъчета, които счупиха страничното стъкло.

Лев зави и излезе от пътя точно когато третият снаряд избухна на мястото, където бяха само преди секунда. Асфалтът бе натрошен и парчета от него полетяха във въздуха.

Докато се тресяха по неравната тундра, Георгий извика:

— Защо стрелят?

— Вашите другари ни излъгаха. Не са се обадили.

В страничното огледало видя ранените надзиратели, объркани, уплашени и окървавени, да надничат изпод брезента, за да разберат защо са под обстрел.

Лев избута с лакът остатъците от счупеното стъкло, провря глава и извика:

— Униформите! Размахайте ги!

Двама охранители бързо свалиха гимнастьорките си и ги развяха като знамена.

На хоризонта се появиха четири нови облачета дим.

Лев не можеше да кара по-бързо през тундрата и не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява. Представяше си как снарядите се издигат във въздуха по дъгата на траекторията си и със свистене се устремяват към камиона. Времето сякаш се разтегли — секундите се превърнаха в минути, след което се чуха експлозиите.

Камионът продължаваше да подскача напред. Поглеждайки в огледалото, Лев видя четири стълба дим да се издигат зад тях и се усмихна.

— Вече сме в мъртвата зона!

С облекчение удари с юмрук по волана.

— Вече сме съвсем близо.

Облекчението му обаче бързо се стопи. Два танка, разположени в края на лагера, насочиха кулите си към тях.

От дулото на по-близкия избухна оранжев пламък. Лев инстинктивно се напрегна, поемайки въздух през стиснатите си зъби. Но не се чу експлозия — в огледалото видя, че снарядът е разкъсал брезента на каросерията и е избухнал далеч настрани. Мерачът няма да направи същата грешка втори път и следващият изстрел ще улучи кабината. Лев натисна спирачките и когато камионът спря, отвори вратата, покатери се на покрива на кабината, развя гимнастьорката си и изкрещя:

— Аз съм от вашите.

Двата танка поеха едновременно напред, изравяйки с веригите си замръзналата земя. Лев остана върху кабината и продължи да размахва гимнастьорката. На стотина метра единият танк спря. Люкът се отвори и танкистът надникна, приготвил картечницата. Той извика:

— Кои сте вие?

— Аз съм охранител. Возя в каросерията ранени офицери.

— Защо не съобщихте по радиото?

— Затворниците казаха, че са се обадили. Казаха, че са говорили с вас. Излъгаха ни! Излъгаха и вас! Искали са да убиете свои хора.

Вторият танк заобиколи камиона и насочи дулото на оръдието си право към тях. Ранените офицери показваха униформите си. Люкът на танка се отвори и танкистът извика:

— Всичко е чисто!

* * *

Лев спря камиона в района на временния лагер. Свалиха ранените и ги пренесоха в медицинската палатка. Щом слезе и последният от тях, Лев се готвеше да запали мотора и да продължи по шосето за Магадан. Каросерията се опразни. Бяха готови да тръгнат. Но Георгий го дръпна за ръкава — приближаваше се един войник.

— Вие ли сте старшият тук?

— Да.

— Директорът иска да говори с вас. Последвайте ме.

Лев даде знак на Лазар и Георгий да останат в кабината.

Командният пункт се помещаваше в голяма маскировъчна палатка. Старшите офицери оглеждаха равнината с бинокли. По масите бяха отворени подробни карти на района заедно с чертежи на лагера. Един мършав човек с болнав вид посрещна Лев.

— Вие ли карахте камиона?

— Тъй вярно.

— Аз съм Абел Презент. Познаваме ли се?

Лев не беше сигурен дали всички местни офицери кадри са се срещали с него, но едва ли директорът е запомнил всеки от тях.

— Виждали сме се веднъж, другарю началник.

Те се ръкуваха.

— Съжалявам, че се наложи да стреляме по вас. Но тъй като нямаше връзка, сметнахме, че представлявате заплаха.

Лев не скри възмущението си.

— Затворниците ни излъгаха. Казаха, че са се свързали с вас по радиото.

— Скоро ще си получат заслуженото.

— За да ви бъда в услуга, мога да ви нарисувам схемата на отбраната им. Познавам и позициите им…

Затворниците не бяха изградили никаква отбрана, но Лев искаше да бъде полезен. Областният директор поклати глава.

— Не е необходимо.

Погледна часовника си и каза:

— Елате с мен.

Лев нямаше как да откаже и го последва.

Абел Презент повдигна платнището на палатката и погледна към небето. Лев проследи погледа му. Небето беше чисто. След малко обаче се чу далечно бръмчене. Презент обясни:

— Въпросът за преговори изобщо не стои. Рискуваме да създадем анархия, ако удовлетворим исканията им. Във всеки лагер ще започне революция. Каквото и да говорят в Москва, не можем да си позволим да бъдем мекосърдечни.

Бръмченето ставаше все по-силно и над равнината се появи самолет, който летеше толкова ниско, че се виждаха номерата му, докато мина над главите им и се насочи към лагера. Това беше един стар Ту-4, остарял бомбардировач, построен по модела на американските „летящи крепости“ — четиримоторен, с размах на крилете четирийсет метра и дебело, сребристо, цилиндрично тяло. Когато се приближи, бомболюкът на корема му се отвори. Щяха да бомбардират лагера.

Преди Лев да успее да запита за смисъла на подобно решение, от люка изпадна голям, правоъгълен предмет, над който веднага се отвори парашут. Бомбардировачът зави рязко и започна да набира височина, за да избегне планините, докато бомбата се залюля на парашута и се приземи в центъра на плаца. Тя се скри от погледите им, а парашутът се разстла върху една от бараките. Нямаше експлозия и пожар, бомбата не избухна. Лев с облекчение се обърна към областния директор, очаквайки да го види вбесен, но той изглеждаше доволен.

— Те искаха храна. Дадохме им цял сандък с продукти, които не са виждали от години — плодови консерви, месо и бонбони. Ще се наплюскат като прасета. Само че сме добавили и нещо специално…

— Отровена ли е храната? Ще я дадат първо на охранителите.

— Храната е обработена с токсин. След шест часа ще загубят съзнание, а след десет ще бъдат мъртви. Няма значение дали ще я дадат на охранителите, защото липсват първоначални симптоми. На осмия час нахлуваме в лагера, ще инжектираме противоотрова на охранителите и ще оставим другите да измрат. Дори ако някои не са яли от храната, броят на затворниците ще бъде силно намален. Трябва да потушим тази революция, преди шпионите от Москва да започнат да се бъркат в нашите работи.

За Лев вече нямаше никакво съмнение — това беше човекът, заповядал да убият Тимур. Отговори, едва сдържайки гнева си:

— Чудесен план.

Презент кимна, доволен от дяволската си изобретателност. Той също мислеше така.

След като бе освободен, Лев се върна от командния пункт в камиона. Когато се покатери в кабината, чувстваше същия гняв, който бе усетил при вида на часовника на Тимур. Погледна през счупения прозорец към Абел Презент. Трябваше да тръгнат незабавно. Това беше единственият им шанс. Вниманието на всички беше съсредоточено в самолета. Но той не можеше да остави Презент да се измъкне. Отвори вратата на кабината, но Георгий го хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— Трябва да се погрижа за нещо.

Георгий поклати глава.

— Трябва веднага да изчезваме, докато те са разсеяни.

— Ще се върна бързо.

— Какво смяташ да правиш?

— Това си е моя работа.

— Но и наша.

— Този човек уби моя приятел.

Лев се опита да отблъсне ръката на Георгий, но Лазар се наведе и го хвана за лакътя в знак, че иска да му каже нещо. Лев допря ухото си до устните му и той прошепна:

— Хората невинаги… получават това, което заслужават…

Тези тихи думи угасиха гнева на Лев. Той наведе глава, признавайки правотата им. Не беше дошъл да отмъщава. Беше дошъл да спаси Зоя. Тимур бе загинал заради нея. Трябваше да тръгват. Значи на Абел Презент ще му се размине убийството.

 

 

Същия ден

Сянката от планината обгръщаше лагер №57 и се простираше през равнината чак до временния военен лагер. Абел Презент погледна часовника си — отровата ще подейства скоро и затворниците ще загубят съзнание. Всичко беше точно пресметнато. През нощта никой в лагера нямаше да види нищо странно в това, че затворниците са уморени. Преди да започнат да се съмняват в нещо, войските ще се приближат незабелязано към лагера, ще разкъсат телените заграждения и ще превземат зоната. Затворниците ще загинат всички, с изключение на малък брой, необходими, за да се избегнат обвинения в масово убийство. Новините за този успех ще се разпространят в цялата област. Всеки лагер ще бъде предизвестен, че бунтът е потушен и ГУЛАГ ще остане същият, какъвто е бил по-рано — няма да изчезне в миналото, а ще стане част от бъдещето и винаги ще бъде част от него.

— Разрешете да се обърна, другарю директор.

Пред него бе застанал един раздърпан охранител.

— Бях в камиона, който пристигна от лагер №57. Един от ранените, които те освободиха.

Ръката му беше превързана. Абел се усмихна съчувствено.

— Защо не сте в медицинската палатка?

— Сам се нараних, за да ме вземат в камиона. Не е нещо сериозно. Докторът каза, че съм годен за служба.

— Не трябва да се притеснявате за другарите си. Скоро ще предприемем спасителна операция.

Абел се готвеше да си тръгне, но охранителят продължи:

— Не е за тях. Става дума за тримата мъже, които карат камиона.

 

 

Същия ден

Лев караше по шосето през нощта, при светлината на мътните фарове, и напрегнато стискаше кормилото, докато се взираше в пътя. Само адреналинът го крепеше да не падне от умора. Пътуването до Магадан бе монотонно и еднообразно и единствената трудност беше тесният дървен мост. Най-сетне за първи път се показаха светлините на Магадан в подножието на хълма, а зад него обширната черна повърхност на морето. Летището беше съвсем близо, на север от града.

Изведнъж се чу някакво свистене и пред тях увисна оранжева фосфоресцираща светлина. От покрайнините на града изстреляха втора ракета, след това трета и четвърта и осветиха шосето. Лев натисна спирачките.

— Търсят ни.

Загаси фаровете, наведе се през счупения прозорец и погледна назад. В далечината се виждаха многобройните светлини на колите, които се спускаха по планинския път.

— Напредват от двете страни. Ще подкарам извън пътя.

Георгий поклати глава.

— Ако останем на шосето, ще ни настигнат след няколко минути.

— Тогава извън пътя, но кога ще стигнем? Не бива да губите време.

Георгий се обърна към Лазар:

— Отдавна съм се примирил, че никога няма да напусна Колима. Много отдавна.

Лазар поклати глава, но Георгий, който беше неговият глас, бе непреклонен.

— Чуй ме, Лазаре, поне веднъж. Няма да пътувам с теб за Москва. Остави ме да постъпя както искам.

Лазар прошепна нещо на Георгий и той не повтори думите, тъй като бяха предназначени само за него.

В това време изстреляха втори залп от ракети, този път още по-близо. Лев слезе от камиона и Лазар го последва. Георгий застана зад кормилото. Погледна през счупеното стъкло към Лазар, преди да потегли неуверено към Магадан. Лазар бе загубил част от себе си — своя глас.

Лазар и Лев се запрепъваха в тъмнината по неравната замръзнала земя към мигащите светлини на летището. Георгий се оказа прав. Местността беше толкова пресечена, че камионът би заседнал след минути. Силна болка прониза коленете на Лев, той се спъна и падна. Лазар му помогна да се изправи. Прегърнати, с ръце на раменете, те бяха странна двойка.

В небето пламна още един грозд от ракети и оранжевите им светлини надвиснаха над шосето. Чу се стрелба. Лев и Лазар спряха и се обърнаха назад към пътя. Бяха открили камиона. Той ускори и се устреми към контролно-пропускателния пункт. Подложен на силен обстрел, закриволичи, явно загубил управление, и продължи известно време по шосето, преди да се плъзне и обърне. Щяха да намерят в кабината само едно тяло и бързо ще разширят търсенето. Лев каза:

— Нямаме много време.

Приближавайки района на летището, Лев се спря, за да огледа примитивната му уредба. Имаше три самолета. Единственият, който можеше да извърши полет през Съветския съюз, беше двумоторният Ил-12.

— Отиваме до оня „Илюшин“ — най-големия самолет — и вървим бавно, като че ли работим тук.

Излязоха на открито. Настрани работеха няколко техници и войници. Нямаше паника, нито патрули. Лев почука по люка на самолета. Бяха му обещали, че ще е готов за полет по всяко време. Тъй като имаше опасност бягството да бъде разкрито, Панин бе уверил Лев, че на борда постоянно ще има дежурен летец.

Лев почука отново, секундите се нижеха и го обземаше мъчително нетърпение. Люкът се отвори и оттам надникна някакъв младеж на не повече от двайсет години. Изглежда, беше задрямал. От кабината ги лъхна миризма на алкохол. Лев каза:

— Пристигнали сте тук по заповед на Фрол Панин, така ли?

Младежът разтърка очи.

— Тъй вярно.

— Трябва да летим за Москва.

— Казаха, че ще сте трима.

— Нещата се промениха. Трябва да тръгнем веднага.

Без да дочака отговор, Лев се покатери в самолета, помогна на Лазар и затръшна люка. Младежът се обърка.

— Не можем да излетим.

— Защо?

— Пилотът и помощникът му ги няма.

— Къде са?

— Отидоха да вечерят в града. Ще се върнат след половин час.

Лев бе преценил, че разполагат с не повече от пет минути. Обърна се към младежа:

— Как се казваш?

— Константин.

— Самолетът готов ли е за полет?

— Ако имаме пилот.

— Колко пъти си летял?

— На този самолет никога.

— Но си пилот?

— Обучавам се. Летял съм на по-малки самолети.

— Но не и на този?

— Гледал съм как го правят.

Какво пък, щеше да се наложи да се задоволят с това, което имаха.

— Константин, слушай ме много внимателно. Ако не успеем да излетим веднага, те ще убият и теб заедно с нас. Или ще загинем тук, или ще летим с този самолет. Не те заплашвам, просто нямаме друг избор.

Младежът огледа кабината, а Лев го подкрепи:

— Вярвам в теб. Можеш да го направиш. Приготви самолета за излитане.

Лев седна на мястото на втория пилот пред таблото за управление с непонятни прибори и лостчета. Имаше смътна представа за това как се управлява самолет. А и на Константин ръцете трепереха.

— Пускам двигателите.

Витлата трепнаха и бавно се завъртяха. Лев погледна през прозореца. Бяха привлекли вниманието на войниците и неколцина се приближаваха към тях.

— Трябва да бързаме.

Самолетът излезе на пистата. Радиото изпращя, но Лев го изгаси, преди да се свържат с тях от контролната кула. Не искаше младият пилот да чуе заплахите им.

Лазар, който бе седнал зад тях, потупа Лев по рамото и посочи към прозореца. Войниците тичаха към самолета с автомати в ръце.

— Константин, да излитаме.

Самолетът започна да набира скорост.

Войниците тичаха успоредно на кабината. Когато самолетът ускори и те изостанаха, започнаха да стрелят и куршумите отскачаха от моторите. Изглежда, все пак щяха да излетят, но в това време Лев вдигна поглед и видя, че право към тях се спуска бомбардировачът ТУ-4.

Младият пилот поклати глава и намали скоростта. Лев заповяда:

— Не намалявай! Това е единственият ни шанс!

— Какъв ти шанс!

— Трябва да излетим!

— Ще се сблъскаме! Не мога да мина през бомбардировача!

— Карай право срещу него. Той ще се вдигне. Давай!

Наближаваха края на пистата.

Откъснаха се от земята, издигнаха се и се насочиха право срещу бомбардировача. Или той трябваше да спре да се спуска, или щяха да се сблъскат.

Константин изкрещя:

— Те не променят курса! Трябва да кацнем!

Лев задържа ръката му на лоста, за да не променя курса. Ако се опитат да кацнат аварийно, ще ги хванат и ще ги разстрелят. Нямаше какво да губят, за разлика от екипажа на самолета отсреща.

Бомбардировачът рязко се издигна и зави встрани в мига, когато техният самолет прелетя под него, като едва не закачи с опашката си огромното му тяло. Най-сетне пред тях се простираше чисто небе. Константин се усмихна щастливо с усмивката на човек, на когото не му се вярва, че е останал жив.

Лев се измъкна от седалката си и се присъедини към Лазар в опашката на самолета. Магадан беше останал зад тях като разпръснати светлини в мрака. Светът, където Лев бе изпратил Лазар — дива пустош, която е била негов дом цели седем години.