Том Роб Смит
Секретният доклад (11)

Колима
Лагер №57

Същия ден

Двете кули рухнаха и се превърнаха в купчина димящи отломки, дъските и гредите бяха изгорели, оставили след себе си червена жар, по която от време на време пробягваха пламъчета. Струйки дим се издигаха в нощното небе, отнасяйки праха на поне осем охранители — тяхната последна задача беше да затъмнят блещукащите звезди, преди да се разпръснат из равнината. Мъртвите охранители, загинали извън огнените клади на кулите, останаха да лежат там, където бяха паднали. Едно тяло беше провиснало от прозореца. Яростта, с която е бил убит, предполагаше, че се е отличавал с особена жестокост — преследван от освирепелите затворници, хванат, пребит и намушкан с ножове, докато отчаяно се е опитвал да се измъкне навън. Тялото му беше оставено да виси на прозореца като знаме на новата империя.

Оцелелите охранители и персоналът на лагера, петдесетина души, бяха събрани в центъра на административната зона. Мнозина бяха ранени. Без одеяла и медицинска помощ, те седяха направо на снега, но страданията им никак не впечатляваха затворниците, добре усвоили уроците на студеното безразличие. Като се имаше предвид двусмисленият статут на Лев, той също бе причислен към охранителите и седнал на снега, треперещ от студ, наблюдаваше краха на предишните силови структури и зараждането на нови.

Доколкото можеше да разбере, бунтът бе оглавен от трима водачи, неизбрани от никого, чийто авторитет бе установен още в мрака на бараките. Всеки от тях беше следван от ясно очертана група. Лазар бе един от водачите. Групата му се състоеше от по-възрастни затворници, интелектуалци, квалифицирани работници — тъй да се каже, шахматистите. Вторият водач беше млад човек: атлетичен и красив, вероятно фабричен работник — олицетворение на истински съветски човек, но въпреки това затворник. Неговите последователи бяха млади и активни хора. Третият водач беше от криминалните. Около четирийсетгодишен, с присвити очи, нащърбени зъби и усмивка на акула. Беше си присвоил кожуха на началника на лагера. Той му беше прекалено голям и се влачеше по снега. Последователите му също бяха криминални — крадци и убийци. Трите групи, представени от своите водачи, имаха взаимно изключващи се възгледи. Лазар чрез своя глас, рижия Георгий, препоръчваше предпазливост и ред:

— Трябва да поставим часовои по целия периметър и да ги въоръжим.

Поради дългогодишната си практика Георгий можеше да говори и едновременно да слуша Лазар.

— Освен това трябва да съберем и разпределим хранителните запаси. Не бива да позволим ситуацията да излезе извън контрол.

Работникът с квадратна челюст, сякаш слязъл от пропаганден филм, не беше съгласен.

— Имаме право на толкова храна и напитки, колкото да компенсираме загубените възнаграждения, и за награда на извоюваната ни свобода.

Крадецът с еленовия кожух постави само едно искане:

— След като цял живот спазвахме строги правила, сега имаме право на неподчинение.

Съществуваше и четвърта група затворници, индивидуалисти, непризнаващи никакви водачи. Опиянени от свободата, те тичаха като диви животни от барака на барака, търсеха неизпитани удоволствия: дали обезумели от насилието, или поначало са били малоумни и сега най-сетне са свободни да му се радват. Някои бяха заспали в удобните легла на надзирателите, наслаждавайки се на свободата да можеш да спиш, когато си уморен. Други се бяха добрали до дрогата или водката на бившите си пазачи. Смеейки се, те режеха парчета от омразната бодлива тел, свиваха ги на венци и украсяваха с трънливи корони челата на бившите си мъчители. Гаврейки се, ги наричаха синове божии и крещяха:

— Да разпънем копелетата!

Като наблюдаваше анархията около него, Лазар настоятелно повтаряше в ухото на Георгий:

— Спешно трябва да опазим хранителните запаси. Гладуващият човек не бива да яде много, иначе ще умре. И трябва да се спре рязането на телената ограда — тя ще ни пази от войската, която неизбежно ще дойде. Не може да има абсолютна свобода. Няма да оцелеем.

Ако се съди по мълчанието на притежателя на кожуха от еленова кожа, грабежът вече беше извършен и всичко ценно бе в ръцете на неговите хора.

Работникът с квадратната челюст, чието име Лев не знаеше, беше съгласен да се предприемат някои практически мерки, но след като приключат с наказанието на пленените охранители.

— Моите хора искат справедливост! Те чакаха този момент дълги години! Те изтърпяха безбройни страдания! Те не искат повече да отлагат!

Той говореше с лозунги и сякаш завършваше всяко изречение с удивителен знак. Лазар не бе склонен да се отлагат практическите мерки, но се съгласи, за да получи подкрепата му. Охранителите ще бъдат съдени. И Лев заедно с тях.

* * *

Един от привържениците на Лазар, адвокат в предишния си живот, както той се изрази, пое главната роля да организира трибунала, който щеше да съди Лев и останалите. Той прие с удоволствие да разработи съответната процедура. След години раболепно подчинение адвокатът се зарадва да си върне поне малко от властта и авторитета, които смяташе за напълно естествени за себе си.

— Разбираме се, че ще бъдат съдени само надзирателите. Медицинският персонал и бившите затворници, които са работили за администрацията на лагера, ще бъдат освободени.

Всички се съгласиха и адвокатът продължи:

— Стъпалата, водещи към кабинета на началника на лагера, ще послужат за сцена. Всеки надзирател се отвежда до най-долното стъпало. След това ние, свободните хора, ще посочваме примери за тяхната жестокост. Ако отделният случай се приеме за доказателство, надзирателят ще се изкачи едно стъпало и ако достигне най-горната площадка, ще бъде разстрелян. Ако обаче не стигне до върха и спре на предпоследното стъпало, ще му бъде позволено да слезе по стълбата и да седне.

Лев преброи стъпалата — бяха тринайсет. Тъй като започваха да съдят от най-долното, дванайсет престъпления означаваха смърт, а единайсет или по-малко — живот.

С нисък, тържествен глас адвокатът обяви:

— Началникът на лагера Жорес Синявски.

Заведоха Синявски на първото стъпало и той се изправи пред съдиите си. Рамото му беше небрежно превързано, за да спре кървенето и да остане жив, за да бъде съден. Ръката му висеше безпомощно, но въпреки това той се усмихваше като дете по време на училищна игра и търсеше някое приятелско лице сред насъбралите се затворници. Нямаше представители на защитата или обвинението, от името на двете страни се изказваха затворници. Присъдата също беше колективна.

Веднага се разнесе хор от различни гласове. Чуха се обиди и се изброяваха едно през друго неговите престъпления. Адвокатът вдигна ръце, призовавайки за тишина:

— Един по един! Вдигате ръка, аз ще ви посоча и тогава ще говорите. Всеки ще получи право да се изкаже.

Посочи един възрастен затворник, който си остана с вдигната ръка. Адвокатът му напомни:

— Можете да свалите ръката и да говорите.

— Ръката ми е доказателство за престъплението му.

Два от пръстите липсваха и вместо тях личаха почернелите им пънчета.

— Измръзване. Нямах ръкавици. При минус петдесет градуса — беше толкова студено, че плюнката замръзваше във въздуха. Но той ни изпращаше на работа! Ден след ден. Два пръста — две стъпала!

Чуха се одобрителни възгласи. Адвокатът опъна затворническата си ватенка, сякаш беше официален костюм.

— Проблемът не е в броя на загубените пръсти. Вие говорите за нечовешки условия на работа. Това е престъпление. Но е един пример, затова е едно стъпало.

От тълпата се чу друг глас:

— Аз загубих един пръст на крака! Това брои ли се за едно стъпало?

Имаше предостатъчно деформирани и почернели пръсти, за да изкарат началника до върха. Контролът се изплъзваше на адвоката, който не беше в състояние да измисли нови правила, за да успокои възбудената тълпа.

Началникът на лагера прекъсна споровете, като се провикна:

— Прави сте. Вашите травми са престъпления. Всяка травма е престъпление.

Началникът на лагера се изкачи едно стъпало по-горе. Възраженията спряха и всички се заслушаха в гласа на Синявски.

— Истина е, че съм извършил повече престъпления, отколкото са стъпалата. Ако те стигаха до върха на планината, щях да ги изкача всичките.

Ядосан, че системата му се проваля, адвокатът запита:

— Значи признавате, че заслужавате смърт?

Началникът на лагера избегна отговора.

— Ако трябва да изкачиш едно стъпало, защо да не можеш да слезеш едно стъпало надолу? Ако си извършил престъпление, не може ли да си сторил и някакво добро? Защо да не мога да оправя злините, които съм извършил?

Той посочи затворника, който беше загубил пръста си.

— Загубихте пръста си от измръзване и затова аз трябва да изкача едно стъпало. Миналата година обаче поискахте да изпратите възнаграждението на семейството си. Когато ви обясних, че системата ни не е справедлива и вие не сте спечелили достатъчно, нима не взех от моята заплата, за да допълня разликата? Нали аз лично се погрижих жена ви да получи парите навреме?

Затворникът се огледа наоколо, но не отговори. Адвокатът попита:

— Истина ли е?

Затворникът кимна неохотно.

— Истина е.

Началникът на лагера слезе едно стъпало.

— Нима не бива да сляза едно стъпало заради такава постъпка? Съгласен съм, че все още не съм направил достатъчно добрини, за да изкупя злините. Защо не ме оставите жив? Да прекарам остатъка от живота си, за да се поправя. Няма ли да е по-добре, отколкото да ме убиете?

— Ами хората, които сте убили?

— Ами хората, които съм спасил? След смъртта на Сталин смъртността в нашия лагер е най-ниската в Колима. В резултат на проведените от мен реформи. Увеличих хранителните дажби. Давах ви по-голяма възможност за почивка и съкратих работното време. Подобрих медицинското обслужване. Болните вече не умират. Те оздравяват. И вие знаете, че това е истина. Успяхте да надвиете охранителите, защото по-добре се храните, повече почивате и сте по-силни от всякога. Аз съм причината този бунт да успее!

Адвокатът се приближи до началника на лагера, ядосан, че системата му не работи.

— Не сме говорили за възможността да се слиза по стъпалата надолу.

Адвокатът се обърна към тройката водачи на групите:

— Искате ли да променим системата?

Работникът с квадратната челюст се обърна към своите хора:

— Началникът на лагера иска да му дадем втори шанс. Съгласни ли сте?

В отговор се чу ропот, който ставаше все по-силен от присъединяващите се към него нови гласове:

— Никакъв втори шанс! Никакъв втори шанс! Никакъв втори шанс!

Лицето на Синявски помръкна. Той искрено вярваше, че е направил достатъчно, за да бъде пощаден. Адвокатът се обърна към осъдения. Очевидно не бяха обмислили докрай процеса. Нямаше определен палач. Началникът извади от джоба си едно от изсъхналите лилави цветчета и го стисна в ръката си. Изкачи се на най-горното стъпало и погледна към нощното небе. Адвокатът заговори и гласът му трепереше от напрежение:

— Ние произнесохме колективна присъда. И наказанието трябва да бъде изпълнено колективно.

Извадиха оръжията. Адвокатът се отдръпна, а началникът на лагера извика:

— Моето последно желание…

Пистолети, винтовки и картечница стреляха едновременно — Синявски падна като подкосен. Бидейки злодей в живота, пред лицето на смъртта той показа някакво достойнство. И затворниците го възненавидяха за това. Те не искаха повече да го слушат.

Настроението на участниците в импровизирания съд се промени от възторжено на мрачно. Адвокатът си прочисти гърлото и попита:

— Какво ще правим с трупа?

Някой предложи:

— Да го оставим за назидание на следващия.

Всички се съгласиха и тялото остана там, където беше паднало.

— Кой е следващият?

Лев се напрегна. Георгий обяви:

— Лев Степанович Демидов.

Адвокатът огледа надзирателите.

— Кой е той? Кой е Лев?

Лев не помръдна и адвокатът повиши глас:

— Станете и се покажете! Иначе ще се лишите от правото на съд и ще ви застреляме веднага.

Бавно, без да е сигурен дали краката му ще го удържат, Лев се изправи. Изпратиха го на долното стъпало, където щеше да застане с лице пред съда. Адвокатът попита:

— Охранител ли сте?

— Не.

— Какъв сте тогава?

— Аз съм от московската милиция и бях изпратен тук под прикритие.

Георгий се намеси:

— Той е чекист!

Тълпата, която беше негов съдия и палач, избухна в гняв. Лев погледна към своя обвинител. Георгий действаше самостоятелно, докато Лазар четеше някакво листче, на което може би бяха изброени престъпленията на Лев. Адвокатът попита:

— Вярно ли е? Чекист ли сте?

— В миналото бях служител на МГБ.

Адвокатът се провикна:

— Дайте примери за неговите престъпления!

Отговори му Георгий:

— Той предаде Лазар.

Затворниците се развикаха и Лев изкачи едно стъпало, а Георгий продължи:

— Преби Лазар и му счупи челюстта!

Качиха Лев на следващото стъпало.

— Арестува жената на Лазар.

Лев беше вече на четвъртото стъпало.

— Арестува енориаши на Лазар.

Беше стигнал до петото стъпало, но Георгий нямаше какво повече да каже. Никой друг не познаваше Лев. Никой не можеше да посочи негови престъпления. Адвокатът заяви:

— Имаме нужда от още примери. Още седем.

Ядосан, Георгий каза:

— Той е чекист!

Адвокатът поклати глава.

— Това не е пример.

Никой от затворниците не го познаваше достатъчно добре, за да го осъдят, никой освен самия Лев. Те изглеждаха разочаровани. Бяха прави да предполагат, че след като е чекист, в миналото му са натрупани много престъпления, които са им неизвестни. Лев усещаше, че техният измислен правилник няма да го защити. Ако не беше станал свидетел на екзекуцията на Синявски, щеше сам да се качи по стълбата и да признае греховете си. Но едва ли би бил по-красноречив от него. Животът му зависеше от правилата на тяхната система. Имаха нужда от още седем примера, но не разполагаха с такива.

Георгий, който не искаше да се предаде, се провикна:

— Колко години си бил чекист?

След като бе служил в армията, Лев бе мобилизиран в органите на Държавна сигурност.

— Пет години.

Обръщайки се към останалите, Георгий попита:

— Можем ли да приемем, че е причинявал зло поне на двама души годишно? Невероятно ли е това за един чекист?

Тълпата се съгласи — по две стъпала за всяка година. Лев се обърна към адвоката, надявайки се, че той ще отхвърли това предложение, ала той сви рамене и предложението на Георгий придоби силата на закон. Адвокатът посочи горното стъпало. Лев бе осъден на смърт.

Неспособен да осъзнае, че това е краят, Лев не помръдна.

Някой от тълпата извика:

— Качвай се горе или ще те застреляме там, където стоиш!

Като замаян Лев се изкачи нагоре, прекрачи надупченото от куршуми тяло на началника на лагера и се изправи пред дулата, насочени към него.

Чу се гласът на Георгий, човека, който го мразеше:

— Чакайте.

Лев видя, че Лазар шепне нещо на ухото на Георгий. Обикновено той превеждаше веднага, но този път изчака Лазар да свърши и го погледна въпросително. Лазар повтори думите си. Георгий се обърна към Лев и попита:

— Жива ли е жена ми?

Георгий взе листчето от ръката на Лазар, занесе го на Лев и му го подаде. Лев се наведе и разпозна написаното от Фраершата писмо, което беше доказателство, че тя е жива, и съдържаше сведения, които само тя можеше да знае. То се намираше у Тимур. Преди да го убият, охранителите очевидно бяха претърсили джобовете му.

— Намерихме го в джоба на един надзирател. Ти не си лъгал.

— Не.

— Тя жива ли е?

— Да.

Лазар повика с жест Георгий и прошепна нещо на ухото му. Той неохотно се подчини и каза:

— Настоявам той да бъде помилван.