Метаданни
Данни
- Серия
- Лев Демидов (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Secret Speech, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Иванов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Том Роб Смит
Заглавие: Секретният доклад
Преводач: Веселин Иванов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Лъчезар Минчев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Редактор: Марта Владова
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-412-107-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4730
История
- —Добавяне
Колима
Лагер №57
Същия ден
Лев едва се държеше на краката си, камо ли да копае. Той работеше в траншея, дълбока три метра, и кирката му отскачаше без никакъв ефект от вечно замръзналата земя. Затворниците бяха разпалили няколко огъня, които подобно на погребални клади на падналите герои в древността горяха бавно, за да размекнат почвата. Но Лев бе далеч от тях — бригадирът нарочно го беше поставил в най-студения и отдалечен край на златната мина, в най-необработената траншея, където дори да беше пълен със сили, не би могъл да изпълни нормата, да изкопае минимално количество руда, за да получи стандартната дажба.
Изтощен, с треперещи крака, той не беше в състояние да носи собственото си тяло. Подутите капачки на коленете му, покрити със синьо-лилави петна, бяха потънали в болезнени мехури. Миналата нощ го бяха накарали да застане на колене с вързани на гърба ръце, а глезените му бяха завързани към китките, така че цялата тежест на тялото падаше върху капачките на коленете. За да не падне, допълнително го вързаха към пречките на една стълба. Часове наред той не можеше да облекчи натиска върху опънатата кожа, която се триеше върху грапавото като шкурка дърво. Всеки опит да промени положението си предизвикваше сподавен вик през парцала, напъхан в устата му. Всички спяха, докато той стоеше на колене и дъвчеше като полудял кон вонящия парцал, с който затворниците бяха избърсали своите язви и гнойни рани. И докато в бараката се чуваше мощно хъркане, само един затворник не спеше заедно с него — Лазар. Той бдеше над Лев през цялата нощ, изваждаше парцала, когато му се гадеше, и го връщаше обратно, когато спреше да повръща. Правеше го с някаква бащинска загриженост към болния син, който трябва да получи заслужен урок.
На разсъмване Лев дойде в съзнание, когато на главата му изляха кофа ледена вода. Развързаха го, извадиха парцала от устата му и той се свлече на пода, без да усеща краката си, сякаш отрязани под коленете. Едва след няколко минути, изпълнени с ужасна болка, той успя да ги раздвижи, а след още няколко минути да се изправи накуцвайки, сякаш състарен със сто години. Затворниците му позволиха да седне на масата и да си изяде дажбата. Те го искаха жив. За да страда. И както пътник в пустинята мечтае за оазис, така и Лев можеше да мисли само за Тимур. И тъй като от Магадан не можеше да се пътува през нощта, следователно оставаше само едно малко прозорче надежда — надвечер, когато неговият приятел и спасител би могъл да се появи.
С треперещи от умора ръце Лев вдигна кирката над главата си, но от това усилие краката му се подкосиха и той падна, като удари подутите си колене. При удара мехурите се пръснаха като презрели младежки пъпки. От отворената му уста излезе беззвучен вик, а от очите му бликнаха сълзи. Сгърчи се, обърна се на една страна, за да даде почивка на коленете си, и остана да лежи на дъното на траншеята. Изтощението притъпи дори инстинкта за самосъхранение. За миг бе готов да затвори очи и да заспи. При този студ никога нямаше да се събуди.
Но си спомни за Зоя, Елена и Раиса, спомни си за семейството си и успя да седне, опря се с ръце на земята и бавно се изправи. Докато се мъчеше да се задържи на краката си, някой го хвана и изсъска в ухото му:
— За теб няма почивка, чекист!
Нито почивка, нито милост. Присъдата се изпълняваше стриктно. Гласът, който просъска в ухото му, не беше на някой пазач, а на събрат затворник, на бригадира, който, тласкан от дива лична омраза, не оставяше на Лев дори минута почивка, когато да не изпитва болка, глад или изтощение, или всичко заедно. Лев не беше арестувал този човек, нито някой член от семейството му. Не знаеше дори името му. Но това нямаше значение. Той бе станал талисман за всички затворници, олицетворение на несправедливостта. Беше „чекист“ и го възприемаха само като такъв, затова омразата на всеки затворник към него бе лична.
Чу се звън на камбана и затворниците захвърлиха инструментите. Лев бе оцелял след първия ден в мината, който не можеше да се сравни с това, което го очакваше през нощта — второто от множеството необявени изтезания. Като влачеше крака нагоре по склона и куцаше, излезе от изкопа и последва останалите с единствената надежда, която го крепеше, че Тимур ще се появи.
Когато наближиха лагера, сивата дневна светлина, проникваща през плътната облачна пелена, вече угасваше. Лев изведнъж забеляза как в равнината проблеснаха фаровете на един камион. Два снопа жълта светлина като далечни светулки. Ако не беше болката в коленете му, би паднал на земята пред милосърдния Бог и би заплакал от облекчение. Блъскан от пазачите, които се осмеляваха да го псуват само когато бяха далече от реформирания си началник, Лев заедно с другите беше натикан отново в зоната, но не спираше да гледа през рамо приближаващите се светлини на камиона. Едва сдържайки се да не извика, с треперещи устни, той се върна в бараката. Каквото и изтезание да са му подготвили, той ще бъде спасен. Застана до прозореца с лице, притиснато до стъклото: като изгладняло дете пред витрината на сладкарница. Камионът влезе в лагера. От кабината скочи един пазач, след него и шофьорът. Лев чакаше, забил нокти в рамката на прозореца. Тимур би трябвало да е с тях, може би е седнал в каросерията. Но минутите се изнизваха и никой не слезе. Продължи да гледа, отчаянието му надделяваше над логиката, докато накрая осъзна, че колкото и да се взира, от камиона повече никой няма да излезе.
Тимур не беше пристигнал.
Лев не можеше да се храни, отчаянието му беше толкова голямо, че притъпи глада. В столовата остана на масата още дълго след като останалите затворници си отидоха, докато накрая ядосаните надзиратели го изгониха с ругатни. Беше по-добре да го накажат те, а не събратята му затворници и да прекара нощта в изолатора — ледената килия, отколкото да изтърпи ново изтезание. Нали все пак тези пазачи действаха по заповедите на реформиралия се началник Синявски. Нали той бе говорил за справедливост и равни възможности? Когато пазачите го избутваха през вратата, Лев се опита нарочно да ги провокира и замахна да удари един от тях. Но беше слаб и немощен, хванаха юмрука му и един приклад го цапардоса по лицето.
Повлякоха го за ръцете, докато краката му ровеха снега. Но не го заведоха в изолатора, а го вкараха в бараката и го захвърлиха по средата. Чу как пазачите си отиват. Лежеше на пода и гледаше гредите над себе си, кръв се стичаше от носа и устните му. А отгоре го гледаше Лазар.
Съблякоха го и увиха с мокри кърпи гърдите му. Вързаха ги здраво на гърба с ръце, притиснати до тялото, така че той не можеше да помръдне. Не усещаше болка. Макар че никога не бе участвал в разпити, познаваше методите, които се използваха, защото от време на време бе принуден да присъства. Но сега се сблъска с нещо ново. Вдигнаха го и го оставиха да лежи по гръб, докато останалите затворници продължиха да вършат личните си работи. Коремът му беше студен и мокър от кърпите, но той беше толкова изтощен, че се възползва от възможността да затвори очи.
Събуди се от шума, който вдигаха затворниците, докато си лягаха, но най-вече от болката в гърдите. Бавно започна да осъзнава какво ще е изтезанието. Кърпите изсъхваха, свиваха се и все повече стягаха ребрата. Садистичната същност на това наказание беше, че той ясно разбираше как болката ще става все по-силна. Докато останалите се наместваха на наровете, Лазар зае обичайното си място до Лев. Гласът му — рижият — също се приближи.
— Имаш ли нужда от мен?
Лазар поклати глава и го прати да си легне. Той погледна гневно Лев като ревнив любовник и се оттегли, както му беше заповядано.
Когато затворниците заспаха, болката стана толкова непоносима, че ако не беше парцалът в устата му, Лев щеше да моли за милост. Наблюдавайки как лицето му се изкривява, сякаш някой навива винтове в гърдите му, Лазар коленичи до Лев в молитвена поза и приближи устни, като почти докосна ухото му. Гласът му беше тих като шумолене на есенни листа.
— Тежко е… да гледаш как някой страда… каквото и да е направил. Ти самият се променяш… колкото и прав да си бил… да търсиш отмъщение.
Лазар спря, за да преодолее умората от произнасянето на тези думи. Болката му никога не изчезваше и го придружаваше като постоянен спътник. Той знаеше, че тя никога няма да утихне и винаги ще живее с нея.
— Питах другите… дали са срещали поне един чекист, който да им е помогнал?… Поне един добър човек?… Всички отговориха… не.
Той замълча, за да избърше потта от челото си, и отново доближи устни до ухото на Лев.
— Държавата избра теб… да ме предадеш… Защото имаш сърце… Аз щях да открия, ако нямаше… В това е твоята трагедия, Максим… не мога да те пощадя… В живота има толкова малко справедливост… трябва да си получим това, което заслужаваме…
Болката се превърна в изстъпление, което беше толкова силно, че прерасна в еуфория. Дървените стени на бараката изчезнаха някъде и той се озова сам в центъра на ледена, бяла равнина — съвсем различна, по-бяла, по-мека и по-ярка, вече не страшна и не студена. От небето се изсипа право на лицето му леден дъжд. Той примигна и разтърси глава. Лежеше на пода в бараката. На главата му плиснаха кофа вода, а от устата му извадиха парцала. Развързаха кърпите, но той едва поемаше въздух, защото дробовете му бяха привикнали със свитото си положение. Седна и продължи да вдишва въздух на малки интервали. Беше се съмнало. Бе оцелял още една нощ.
На път за столовата затворниците минаваха покрай него, не криейки презрението си. Вдишванията на Лев постепенно ставаха по-дълбоки и дишането му се нормализира. Беше останал сам в бараката и си мислеше дали някога в живота си е бил толкова самотен. Изправи се, като се подпираше на наровете, за да не падне. Надзирателят му извика отвън, ядосан, че толкова се бави. Той наведе глава и се потътри към изхода, като едва придвижваше краката си, които се плъзгаха по гладкия дървен под, сякаш беше някакъв начинаещ кънкьор.
Лев спря, когато навлезе в административната зона. Нямаше да издържи още един работен ден, както и трета нощ. Представяше си като наяве най-различни изтезания, на които бе свидетел. Какво ще е следващото? Миражът за Тимур избледня и вече не го крепеше. Плановете им се бяха провалили. Един от надзирателите му изкрещя:
— Размърдай се!
Лев разбра, че трябва да измисли нещо. Беше останал сам. Обърна се към началническата барака и извика:
— Гражданино началник!
При това нарушаване на дисциплината пазачите се втурнаха към него. От бараката на столовата Лазар наблюдаваше всичко. Лев трябваше бързо да привлече вниманието на началника.
— Гражданино началник! Аз зная за доклада на Хрушчов!
Надзирателите го настигаха и преди да може да каже дори една дума, го блъснаха в гърба. Вторият удар беше в корема. Той се строполи на земята и се сви, докато ударите продължаваха да се сипят.
— Спрете!
Надзирателите застинаха. Лев се обърна и погледна към административната барака. Началникът Синявски стоеше на горната площадка.
— Доведете го при мен!
Същия ден
Пазачите помъкнаха Лев нагоре по стълбите и го проснаха в кабинета. Началникът беше застанал в ъгъла до една голяма тумбеста печка. По дървените стени на стаята висяха карти на района и фотографии в рамки на началника, заобиколен от затворници. Синявски се усмихваше, сякаш беше в компанията на приятели, а лицата на затворниците бяха безизразни. Около снимките личаха светли ивици, очевидно старите снимки наскоро са били свалени и заменени с нови.
С изпокъсани дрехи, мръсен и пребит, Лев трепереше като безпризорно дете. Синявски даде знак на надзирателите да излязат.
— Искам да говоря с него насаме.
Те се спогледаха и един от тях каза:
— Този човек вчера се нахвърли върху нас. Ще е по-добре да останем.
Синявски поклати глава.
— Няма нужда.
— Не сте в безопасност с него.
Като се имаше предвид тяхното подчинено положение, те се държаха предизвикателно и едва ли не заплашително. Явно властта на началника на лагера се беше разклатила. Той се обърна към Лев:
— Нали няма да ме нападнеш?
— Няма, гражданино началник.
— Виждате ли, той се държи възпитано. А сега си тръгвайте.
Надзирателите излязоха неохотно и дори не се опитаха да скрият неодобрението си.
Щом те излязоха, Синявски отиде до вратата, за да провери дали някой не е останал там. След като чу скърцането на стъпалата под краката им и се убеди, че са сами, заключи вратата и се обърна към Лев:
— Заповядай, седни.
Лев седна на стола от другата страна на бюрото. В стаята беше топло и миришеше на дърва. На Лев му се доспа. Началникът се усмихна.
— Сигурно си измръзнал.
Без да дочака отговор, отиде до печката, взе една тенджерка и наля кехлибарена течност в малко тенекиено канче, същото като онези, в които им раздаваха екстракта от борови иглички. Подаде го на Лев, като го държеше за ръба.
— Внимавай!
Лев погледна димящата течност. Доближи канчето до устните си — миришеше на нещо сладко. Имаше вкус на стопен мед, ароматизиран с билки. Погълна я, но течността не отиде дълбоко — подобно на слаб дъжд върху изсъхнала, напукана почва, захарите и алкохолът попиха в устата му моментално. Кръвта нахлу в главата му и бузите му пламнаха. Стаята се залюля. Усети някаква нежна, опияняваща мекота, сякаш с нектара беше поел глътка щастие.
Синявски седна срещу него, отвори едно чекмедже и извади от него картонена кутия. Постави я на бюрото между тях. На капака имаше печат:
ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА
Началникът почука по капака.
— Знаеш ли какво има вътре?
Лев кимна.
— Ти си шпионин, нали?
Лев си помисли, че не биваше да пие. Най-лесно е да напиеш гладния затворник, за да му развържеш езика. Сега трябваше да бъде стегнат и предпазлив. Груба грешка беше да се подведе от доброжелателността на този човек. Влизайки в стаята, беше решил да разкрие истинската си самоличност, като изреди известните му подробности от кариерата на Синявски, както и имената на неговите началници. Но неговите думи завариха Лев неподготвен. Началникът наруши мълчанието.
— Не се опитвай да измислиш някаква лъжа. Знам истината. Ти си изпратен, за да докладваш за хода на реформите. Както и твоят приятел.
Сърцето на Лев спря за миг.
— Моят приятел?
— Аз одобрявам промените, но мнозина други не.
— Какво знаете за моя приятел?
— Те търсят и теб, двамата, които пристигнаха снощи. Убедени са, че са изпратени няколко души да ги шпионират.
— Какво е станало с него?
— С твоя приятел? Убили са го.
Пръстите на Лев, които стискаха тенекиеното канче, се разхлабиха, но той не го изпусна. Силите му го напуснаха, прегърби се и се наведе напред, забил поглед в пода.
Началникът продължи:
— Боя се, че ще убият и теб. Като извика, че знаеш за секретния доклад, се издаде. Няма да позволят да си заминеш. Както сам видя, не беше лесно дори да останем сами.
Лев поклати глава. Двамата с Тимур бяха оцелявали при невероятни обстоятелства. Не може да е мъртъв. Сигурно има някаква грешка. Лев се изправи.
— Не е загинал.
— Човекът, когото имам предвид, е пристигнал със „Стария болшевик“. Трябваше да дойде тук като мой заместник. Това е било прикритието му. Всъщност е бил изпратен, за да напише отчет. Поне той го е признал. Заявил, че е изпратен за проверка. Затова са го убили. Не искат да бъдат съдени. И няма да го допуснат.
Сигурно Тимур беше измислил тази история, за да се добере до лагера и да го спаси. Въобще не биваше да иска помощта му. Беше толкова загрижен за спасяването на Зоя, че не прецени какви опасности заплашват Тимур. Бе решил, че те са незначителни, уверен в успеха на своя план и в способностите на двамата. Бе разрушил едно щастливо семейство, опитвайки се да спаси своето, в желанието си да спечели привързаността на Зоя. Разплака се, когато най-сетне започна да осъзнава, че Тимур, най-добрият, единственият му приятел, обожаван от жена си и от синовете си, верен и предан, когото Лев обичаше толкова много — беше мъртъв.
Когато Лев накрая вдигна поглед, видя, че и Синявски плаче. Лев погледна невярващо зачервените очи и мокрото от сълзи, покрито с дребни бръчки лице и се учуди как е възможно той, който бе строил недовършената жп линия с цената на толкова невинни жертви, да плаче за смъртта на човек, когото не познава и за чиято смърт не носи отговорност. Може би плачеше за всички умрели преди, за които не бе пролял нито една сълза, за жертвите, загинали в снега, калта и под слънцето, докато той си е пушил цигарата, доволен, че е изпълнил нормата. Лев избърса очи, като си спомни с какво презрение се отнесе към неговите сълзи Лазар. Свещеникът беше прав. Сълзите са безполезни. Лев дължеше много повече на Тимур. Ако не оцелее, жената и синовете на Тимур никога няма да научат как е загинал той. А и Лев няма да има възможността да им поиска прошка.
Охранителите не смятаха да допуснат той да се върне в Москва. Те бранеха свободата си. Лев беше шпионин, когото еднакво мразеха двете страни — затворниците и надзирателите, освен началника, който, изглежда, беше започнал да откача от осъзнаване на собствената си вина. В най-добрия случай той беше несигурен съюзник, който вече не контролираше напълно лагера. Надзирателите обикаляха като вълци около административната барака и чакаха само той да се появи.
Докато оглеждаше кабинета и в главата му се рояха различни идеи, Лев забеляза на бюрото микрофон, който беше свързан с всички високоговорители в зоната.
— Можете ли да говорите на целия лагер?
— Мога.
Лев стана и напълни ламариненото канче с топлия кехлибарен алкохол, после го подаде на началника.
— Да пийнем.
— Но…
— Да пийнем за светлата памет на моя приятел.
Началникът обърна канчето на един дъх и Лев го напълни отново.
— Да пийнем за паметта на всички, които са загинали тук.
Синявски кимна и пресуши канчето. Лев го напълни отново.
— И за паметта на всички невинни, загинали в цялата страна.
Началникът обърна и последното питие и избърса устните си. Лев посочи микрофона.
— Включете го.
Същия ден
В столовата Лазар обмисляше решението на Лев да потърси покровителството на началника на лагера. Жорес Синявски, разкаял се наскоро за собствената си жестокост, който наистина можеше да го защити. Останалите затворници бяха вбесени, че правосъдието им е отнето. Те вече бяха планирали третото, четвъртото и петото изтезание и с нетърпение очакваха нощта, когато Лев ще страда както са страдали те и ще видят на лицето му изписана болката, която са изпитвали, ще го чуят как се моли за милост и ще получат дългоочакваната възможност да кажат:
— Не.
Лазар го угнетяваше разказът на Лев за жена му Анисия. Наистина бандитите в бараката го увериха, че не е възможно жена, която е пяла химни, готвила и чистила, да се издигне до главатар на банда. Значи Лев отново е излъгал. Но този път Лазар няма да позволи да го измамят.
Изведнъж от външните високоговорители се чу някакво пращене. Едва ли беше нещо повече от случаен шум, но всекидневният им режим беше толкова строг и непроменим, че Лазар потрепна. Той стана от масата, заобиколи затворниците, които закусваха, и отвори вратата.
Високоговорителите висяха на високи дървени стълбове — по един до всяка барака и един в административната зона до кухнята и столовата. Използваха ги рядко. Група затворници се струпаха зад него, включително Георгий, неговият глас, който винаги беше наблизо. Всички гледаха към най-близкия високоговорител, изкривен и очукан от ветровете и времето. По стълба се спускаше жица, прокарана по замръзналата земя към бараката на началника на лагера. Отново се чу пращене, което се смени с пискливия му глас, в който явно се долавяше неувереност.
— Секретен доклад…
Настъпи пауза, след което той продължи, този път по-високо.
— Секретен доклад на XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Закрито заседание. 25 февруари 1956 година. Докладчик Никита Сергеевич Хрушчов, Първи секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз.
Лазар се спусна по стълбите и се насочи към високоговорителя. Надзирателите замряха в недоумение. Започнаха да си шушукат помежду си, явно усъмнили се в намеренията на началника. Няколко души закрачиха към административната барака. Междувременно началникът продължаваше да чете доклада. Колкото по-дълго четеше, толкова по-развълнувани ставаха охранителите.
— „… това, което ставаше по времето на Сталин, който допускаше грубо насилие не само над всичко, което му противоречеше, но и над това, което при неговата капризност и деспотичност му се струваше противоречащо на неговите постановки…“
Забързани, охранителите изтичаха по стълбите и започнаха да блъскат по вратата на кабинета, опитвайки се да разберат дали началникът не действа под заплаха. Един от тях се провикна с истинска загриженост:
— Той да не ви е взел за заложник?
Вратата остана затворена. На Лазар не му се вярваше началникът да чете под заплаха. Гласът му стана по-уверен, той се вживяваше в ролята.
— „Сталин въведе понятието «враг на народа». Този термин даваше възможност всеки, който не е съгласен за нещо със Сталин, да бъде подложен на най-жестоки репресии с нарушаване на всякакви норми на революционната законност…“
Отметнал глава, със зяпнала уста, Лазар се беше втренчил във високоговорителя, сякаш в небето над него бе станало някакво божествено чудо.
Всички затворници оставиха закуската си, някои с паниците в ръка наобиколиха стълба с високоговорителя — хората, забравили всичко, се вслушваха в пращящите думи на началника. Звучеше критика към държавата. Критика към Сталин. Лазар никога не беше чувал нещо подобно, не и в такава форма, това бяха думи, които не смееха да си прошепнат дори влюбените, нито двама затворници от съседни нарове. Това бяха думи на техния лидер, произнесени на конгрес, записани, отпечатани и разпратени до най-отдалечените кътчета на страната.
— „Как може да се получи от човек признание за престъпления, които никога не е извършвал? Само по един начин — чрез изтезания, които да го доведат до загуба на съзнание, загуба на разсъдък, отнемайки неговото човешко достойнство…“
Човекът, застанал до Лазар, го прегърна през раменете. Същото направи и този зад него и скоро всички затворници се прегърнаха и станаха едно цяло.
Лазар се стараеше да не обръща внимание на надзирателите и да се съсредоточи върху доклада, но го разсейваше суетенето им. Те не можеха да решат дилемата — дали да спрат началника на лагера да дочете доклада, или да попречат на затворниците да го слушат. Очевидно решиха, че е по-лесно да се справят с един човек, отколкото с хиляда, и започнаха отново да блъскат по вратата, настоявайки Синявски да замълчи незабавно. За да издържа на арктическите студове, вратата бе направена от дебели дъски. На малките прозорчета имаше капаци. Нямаше начин да се проникне вътре. В отчаянието си един от надзирателите започна да стреля с автомата си, но куршумите засядаха в дървото. Той не успя да разбие вратата, но постигна желания резултат. Четенето спря.
Лазар усети настъпилото мълчание като някаква загуба. И не само той. Ядосани от внезапното прекъсване на доклада, затворниците отляво и отдясно затропаха с крака, към тях бързо се присъединиха останалите и накрая всички, две хиляди крака, започнаха да тропат по замръзналата земя.
— Още! Още! Още!
Енергията им бе завладяваща. Не след дълго и Лазар се усети как също тропа в такт.
* * *
Лев и началникът на лагера се заслушаха във вълненията навън. От страх да не бъдат застреляни от надзирателите, те не смееха да отворят капаците, за да видят какво става там. Вибрациите от тропането преминаха през пода, а звукът от възгласите преодоля дебелите стени.
— Още! Още! Още!
Синявски се усмихна и сложи ръка на гърдите си, явно възприел тяхната реакция като благодарност за променената му същност.
Атмосферата в лагера се нажежи, на което разчиташе Лев. Той посочи към страниците на доклада, които набързо редактираше, съкращавайки най-шокиращите признания. Подаде на Синявски следващата страница, но той поклати глава.
— Не.
Лев се изненада.
— Защо да спираме сега?
— Защото ще произнеса собствена реч. Аз се… вдъхнових.
— Какво смятате да кажете?
Синявски вдигна микрофона и се обърна към затворниците от лагер №57:
— Говори Жорес Синявски. Вие ме познавате като началник на този лагер, където работя от много години. Новопристигналите може да ме мислят за добър човек, почтен, справедлив и щедър.
Лев се съмняваше в това, но се опита да изглежда, че вярва на тези твърдения. Началникът очевидно говореше напълно сериозно.
— Тези, които са престояли по-дълго тук, едва ли са съгласни. Току-що чухте, че Хрушчов признава грешките, извършени от държавата, жестоките действия на Сталин. Искам да последвам примера на нашия ръководител и да призная своите собствени грешки.
Като чу думите „да последвам примера“, Лев си зададе въпроса дали началникът на лагера е ръководен от чувството за вина или от навика да се подчинява. Дали разкаянието му не беше подражание? Ако държавата възстанови терора, ще се върне ли Синявски също така бързо към жестокостта, колкото и да демонстрира разкаяние сега?
— Вършил съм неща, с които не се гордея. Време е да поискам прошка от вас.
Лев разбра, че разкаянието на началника на лагера може да има по-голяма сила от признанията на Хрушчов. Затворниците познаваха този човек. Те познаваха и затворниците, които беше погубил. Виковете и тропането спряха. Те чакаха неговата изповед.
* * *
Лазар забеляза, че дори надзирателите спряха усилията си да разбият вратата в очакване на следващите думи. След кратка пауза над лагера се разнесе пискливият глас на Синявски:
— Първото ми назначение беше в Архангелск — трябваше да надзиравам затворниците, които работеха в дърводобива. Те сечаха дървета и подготвяха трупите за транспортиране. Бях нов и се притеснявах. Беше ми заповядано да добивам определено количество всеки месец. Нищо друго нямаше значение. Беше ми определена норма както на вас. След първите седмици открих, че един от затворниците лъже, за да си изпълни нормата. Ако не бях открил това, в края на месеца щеше да има недостиг и щях да бъда обвинен в саботаж. Разбирате… ставаше дума за оцеляване, ни повече, ни по-малко. Нямах избор. Реших да им дам пример. Съблякоха го гол и го вързаха за едно дърво. Беше лято. На залез тялото му беше почерняло от комари. На сутринта загуби съзнание. Умря на третия ден. Наредих тялото му да бъде оставено в гората като предупреждение. Двайсет години не бях се сещал за него. Но отскоро започнах да мисля за него всеки ден. Не си спомням името му. Дали изобщо съм го знаел. Помня само, че беше на моите години — двайсет и една.
Лазар забеляза, че Синявски все пак се опитва да се оправдае.
— Нямах избор.
Тези думи бяха станали причина за смъртта на хиляди хора, които загинаха не от куршум, а в резултат на изродена логика и сметки. Когато Лазар отново се заслуша, Синявски вече не говореше за кариерата си в горите край Архангелск. Сега разказваше как го прехвърлили на солните мини в Соликамск.
— В солните мини, за да повиша добивите, наредих хората да спят под земята. Избягвайки слизането и качването в началото и в края на всяка смяна, спестих хиляди ценни работни часове, от което държавата спечели много.
Затворниците клатеха глави, като си представяха условията в този подземен ад.
— Целта ми беше да осигуря повече печалба за нашата държава. Какво можех да направя? Ако не бях се сетил за това, заместникът ми щеше да го предложи, а мен щяха да накажат. Нима тези хора имат повече нужда от дневна светлина, отколкото държавата от сол? Кой би могъл да ми възрази? Кой би се застъпил за тях?
Един от охранителите, когото Лазар никога досега не беше виждал, се приближи до тях, размахвайки нож. Изглежда, се канеше да пререже кабела и да спре речта. Той се хилеше, явно доволен от своето хрумване.
— Махнете се от пътя ми!
Един затворник от първия ред направи крачка напред и настъпи кабела. Към него веднага се присъединиха втори, трети, четвърти, за да скрият кабела. Пазачът се подсмихна заплашително, намеквайки, че ще им го припомни, и се насочи към друг открит участък на кабела. В отговор затворниците дружно се люшнаха напред и запълниха цялото пространство. Образуваха плътна редица, застанали един до друг, от стълба с високоговорителя чак до административната барака. За да стигне до кабела, охранителят трябваше да пропълзи под бараката, което той сметна под своето достойнство.
— Махнете се от пътя ми!
Затворниците не помръднаха. Той се обърна към двете укрепени кули, които се извисяваха над лагера. Махна на картечарите, сочейки към затворниците.
Прозвуча картечен откос. Като един затворниците паднаха на колене. Лазар се огледа да види дали има убити и ранени. Изглежда, никой не беше пострадал. Куршумите бяха минали над главите им и се забиха в стената на бараката като предупреждение. Затворниците бавно се изправиха. От задните редове се чуха викове:
— Имаме нужда от помощ!
— Доведете фелдшера!
Лазар не можеше да види какво е станало, но виковете за помощ продължиха. Никой не се отзова. Надзирателите не се помръднаха. Скоро виковете престанаха — никой вече не искаше помощ. Всички в тълпата разбраха, че някой от затворниците е умрял.
Усетил, че настроението става по-напрегнато, охранителят прибра ножа и извади пистолета си. Започна да стреля по високоговорителя. Първите изстрели се оказаха неточни, но накрая от него се разхвърчаха искри и той млъкна. Другите четири високоговорителя в затворническата зона продължаваха да работят, но бяха по-далече, така гласът на началника отслабна и се превърна в неясно бърборене. Охранителят с насочен пистолет изкомандва:
— Разпръсни се по бараките! И повече няма да има убити.
Но беше подценил силите си.
Един затворник грабна от земята кабела, втурна се и го омота около врата на охранителя. Започна да го души. Останалите ги наобиколиха. Другите охранители се притекоха на помощ, но някой измъкна пистолета на поваления охранител и започна да стреля по тях. Един човек беше ранен и падна. Останалите извадиха пистолети и откриха безразборна стрелба.
Затворниците се разпръснаха. Моментално осъзнаха какво ще стане по-нататък. Ако надзирателите възстановят контрола си над лагера, наказанията ще бъдат свирепи, каквото и да се казва в доклада от Москва. В това време от двете кули откриха огън.
* * *
Началникът на лагера продължаваше да говори, като изреждаше едно след друго кървавите си престъпления и явно не обръщаше внимание на стрелбата. В съзнанието му нещо се беше пречупило: по времето на Сталин неговият характер бе тласкан с огромна сила в една посока, а сега го бутаха в обратната. Беше загубил способността да се съпротивлява, той не знаеше вече какъв е — дали добър, дали лош, бе само един слаб човек.
Лев остави началника на лагера да говори и леко открехна капака на прозореца, за да надникне предпазливо навън. Разбунтувалите се затворници тичаха в различни посоки. На снега лежаха неподвижни тела. Според пресмятанията излизаше, че на един охранител се падат поне четирийсет затворници. И с това се обясняваше скъпата поддръжка на лагерите — принудителният труд не покриваше разходите по издръжката, храната и транспортирането на затворниците. Най-много средства поглъщаха надзирателите, които получаваха и премии за работа в тези ужасни условия. Затова бяха готови да убиват, за да запазят властта си. Нямаха друг живот, нито семейства или приятели, които да държат на тях. Никой работнически колектив не би ги приел. Благополучието им зависеше само от затворниците. Битката беше еднакво отчаяна и за двете страни.
От кулите отново прозвучаха изстрели и стъклото се пръсна на парчета. Лев залегна, обсипан със стъкла, а куршумите се забиваха в пода. Скрит зад дебелата стена, той се протегна, опитвайки се да затвори капаците. Поредните изстрели разбиха дървото на трески. Цялата стая се прострелваше. Куршумите пометоха апаратурата с микрофона от масата и тя излетя във въздуха, преди да се разбие на пода. Синявски падна и се сви на кълбо. Лев попита, надвиквайки грохота:
— Имате ли пистолет?
Синявски посочи с поглед настрани. Лев видя в ъгъла заключен с катинар дървен сандък. Изправи се и се втурна към него, но комендантът му препречи пътя с вдигнати ръце.
— Не!
Лев го отблъсна и със стоманената стойка на настолната лампа удари по катинара. При втория удар той се отвори. Синявски отново се хвърли напред и легна върху капака на сандъка.
— Моля те, недей…
Лев го избута и вдигна капака.
Вътре беше пълно с най-различни неща. Имаше снимки в рамки. Синявски, изправен гордо до някакъв канал, а на заден план се тълпят изтощени затворници. Лев предположи, че това са снимките, украсявали стените в кабинета. Той ги избута настрани и се зарови в грамоти и писма, които хвалеха Синявски за изпълнените норми — остатъци от една голяма кариера. На дъното намери ловджийска пушка. На приклада имаше резки за двайсет и три успешни изстрела. Сигурно бе, че те не са били срещу вълци и мечки. Лев зареди пушката с дебелите колкото пръстите му патрони и се върна до прозореца.
Двете стратегически важни кули бяха издигнати върху високи дървени подпори. Охранителите вече бяха издърпали стълбите, за да не може никой да се качи отдолу. Защитени от дебели стени, на площадката на всяка кула бяха разположени тежки картечници, способни да изстрелват няколкостотин куршума в минута, с много по-голяма огнева мощ от тази, с която разполагаха на земята. Лев искаше да отвлече вниманието им от затворниците и се прицели в по-близката кула, макар да се съмняваше, че ще уцели квадратния отвор в дървената стена. Стреля два пъти и се изненада от тежкия откат на пушката. Охранителите спряха да стрелят срещу затворниците и насочиха огъня си към него.
Залегнал на пода, Лев хвърли поглед към Синявски. Седнал в ъгъла, той продължаваше да чете съвършено спокойно останалите страници от доклада, сякаш не забелязваше, че кабинетът му е обърнат наопаки от изстрелите. Усети, че Лев го гледа, вдигна глава и продължи:
— Нека моят вик на ужас стигне до ушите ви, не бъдете глухи и ме вземете под ваша закрила. Моля ви, помогнете да сложим край на кошмара на тези разпити и всички да видят, че това е грешка!
Синявски се изправи.
— Това беше ужасна грешка! Не трябваше да се случва.
Лев му извика:
— Легнете!
Един куршум уцели началника в рамото. Лев не искаше да гледа как го убиват, затова скочи и го събори. Приземи се на коленете си и едва не припадна от болка.
Синявски му прошепна:
— Този доклад ми спаси живота.
Лев усети миризма на дим. Обърна се по гръб, за да облекчи тежестта върху коленете си. После несръчно се изправи и, накуцвайки, се приближи до прозореца. Картечният огън беше спрял. Огледа зоната през счупения прозорец и видя откъде идва пушекът. Под платформата на кулата гореше огън и пламъците се катереха нагоре по гредите. Затворниците бяха дотъркаляли отнякъде варели с гориво и ги бяха запалили, изпичайки охранителите като месо на скара. Пътят за отстъпление на мъжете на площадката беше отрязан. Тъй като не можеха да слязат по стълбата, се опитаха да се промушат през отвора в дървената стена. Но той беше твърде тесен и един от тях се заклещи в него, като не можеше нито да се провре, нито да се върне назад, докато огънят го застигаше. Започна да крещи.
Охранителите от втората кула, за да избегнат страшната участ, откриха стрелба по затворниците, които носеха гориво за нов огън. Но те бяха прекалено много и прииждаха от всички страни. Щом се окажеха под кулата, ставаха недосегаеми за картечницата и на охранителите не им оставаше друго, освен да чакат. Пламна нов огън. Двете кули излязоха от строя. Балансът на силите се промени и затворниците поеха контрола върху лагера.
Брадва удари по вратата на началника на лагера, последваха втори и трети удар и стоманеното острие се показа между разцепените дъски. Преди да успеят отвън напълно да разбият вратата, Лев остави пушката и отключи, отстъпвайки назад с вдигнати ръце, показвайки, че се предава. Малка група затворници нахлу в стаята, размахвайки ножове, пистолети и железни пръти. Предводителят им огледа пленниците.
— Изкарайте ги навън.
Затворниците хванаха Лев за ръцете и го повлякоха надолу по стълбите при останалите пленени охранители — сега ролите се бяха разменили. Пребити и окървавени, те седяха на снега и гледаха как догарят кулите. От тях се издигаха стълбове пушек, които застилаха дневната светлина и обявяваха на целия район за започналата революция.
Същия ден
Намръщен, Малкия съсредоточено изучаваше написания на ръка списък. Бяха му казали, че в него са изброени имената на мъже и жени, които Фраершата има намерение да убие. Тъй като не знаеше да чете, списъкът му изглеждаше като колонка от непонятни символи. Доскоро не се притесняваше, че не знае да чете и пише и различава само буквите на собствения си прякор. По тази причина, по времето на неговото посвещаване, бе проявил достатъчно разум да настои татуировката му да не съдържа много букви. Опасяваше се, че другарите му ще се възползват от неговата неграмотност и ще напишат нещо обидно. Беше абсолютно забранено, под страх от смъртно наказание, да се правят фалшиви татуировки, които съдържат откровена лъжа, но това нямаше да им попречи да си направят майтап с него и да го кръстят Малкия пикльо вместо Малкия.
Той беше умен и нямаше нужда от диплома или удостоверение, за да го докаже. Пък и защо му трябваше грамотност? Каква е ползата от такива умения? Нямаше нужда от учител, за да разбие ключалка или да хвърли нож. Защо му е на крадеца да знае да чете? Макар да продължаваше да се придържа към подобни съображения, нещо напоследък все пак се беше променило. Смущение се загнезди в душата му и взе постепенно да нараства, откакто Зоя го беше хванала за ръката.
Тя не знаеше, че той е неграмотен. Може би допускаше и още по-лоши неща, виждайки в него само един пристрастен към чифира бандит. На него не му пукаше. Нека повече да се тревожи дали ще й пререже гърлото, а не да му дава оценки. Той се самонавиваше. Дълбоко въздъхна и отново се съсредоточи върху списъка с имена на пенсионирани чекисти. От Фраершата беше чул, че това са имената, адресите и описанията на всичките им престъпления — били те следователи, дознатели или информатори. Прокарвайки мръсния си пръст по редовете, той лесно разбираше в коя колонка са написани имената — в нея имаше най-малко думи. В колоната с цифрите бяха адресите. И по пътя на логиката се досети, че в последната колонка, която съдържаше най-много думи, са описани вероятно престъпленията им. Кого се опитваше да излъже? Това не беше никакво четене. Дори никак не приличаше. Захвърли ядосан листа, докато крачеше напред-назад в тунела. Тя беше виновна за всичко — заради това момиче не си намира място. По-добре никога да не беше я срещал.
Като не знаеше какво да прави, се запъти по тунела и влезе във вмирисаното им скривалище. Фраершата твърдеше, че те се укриват сред развалините на старо книгохранилище, изчезналата библиотека на Иван Грозни, в която някога са се пазили безценни свитъци на древногръцки и древноеврейски езици. Неграмотен крадец се крие в библиотека — той не съзнаваше иронията на съдбата, докато не се появи Зоя. Дали е библиотека, или не, той гледаше на скривалището им като на мрежа от грозни и влажни каменни дупки. Избягвайки другите, които пиеха както обикновено, той се запъти към килията на Зоя.
Довлече една табуретка, качи се на нея и погледна през решетките на прозорчето. Зоя спеше в ъгъла, свита на кълбо върху матрака си. От тавана висеше лампа, до която момичето не можеше да стигне, постоянно запалена, за да бъде държана под наблюдение денонощно. В миг гневът на Малкия се стопи. Погледът му се задържа на тялото й, на гърдите й, които бавно се повдигаха и спускаха в такт на дишането. Той беше крадец, но още беше девствен. Бе убивал, но досега не беше правил секс, което даваше повод за насмешки от останалите. Те го дразнеха, че пенисът му, ако не го използва по предназначение, ще закърнее, ще отпадне и той ще се превърне в момиче. След неговото посвещаване го заведоха при проститутка, блъснаха го в стаята й и заключиха вратата, за да възмъжее. Жената седеше на леглото, гола и отегчена, а кожата на краката и ръцете й беше настръхнала. Пушеше цигара — от върха й висеше дълъг стълб пепел — и единственото, което Малкия си помисли, беше дали горещата пепел няма да падне върху гърдите й. Но тя я изтърси на пода и го попита какво чака, като посочи цепката на панталона му. Той разкопча колана си, свали го, но после го сложи обратно и й каза, че не иска секс, но може да задържи парите, при условие че не каже нищо на другите. Тя сви рамене и му каза да изчака пет минути и да се пръждосва, защото никой няма да повярва, че е издържал по-дълго. Той поседя пет минути на леглото, след което си тръгна. Докато вървеше по коридора и обмисляше какво да излъже, тя отвори вратата и извика на другите, че са били прави, той се бил изложил. Другарите му се превиваха от смях. Дори Фраершата изглеждаше разочарована от него.
Малкия усети, че някой се приближава, и се обърна с нож в ръката. Неизвестният изви ръката му, разтвори пръстите му и измъкна ножа. След като сгъна острието, Фраершата му го върна и погледна през рамото му в килията.
— Хубава е, нали?
Той не отговори. Фраершата го погледна.
— Рядко някой може да те издебне.
— Проверявах затворничката.
— Проверяваше?
Той се изчерви. Фраершата прегърна Малкия през рамото и добави:
— Искам тя да те придружи при следващата ти работа.
Малкия изгледа Фраершата.
— Затворничката ли?
— Наричай я по име.
— Зоя?
— Тя има повече причини да мрази чекистите. Те са убили родителите й.
— Тя не може да се бие. Само ще пречи. Тя си е момиче.
— И аз някога съм била момиче.
— Ти си друга работа.
— Тя също.
— Може да се опита да избяга. Или да вика за помощ.
— Попитай я. Тя ни слуша.
Настъпи кратко мълчание и Фраершата се провикна към килията:
— Знам, че си будна.
Зоя седна на матрака и се обърна към тях.
— Не съм казала, че спя.
— Ти си смело момиче и аз имам едно предложение за теб. Искаш ли да придружиш Малкия при следващата му задача?
Зоя попита:
— Каква задача?
Фраершата отговори:
— Да убиете един чекист.