Матю Арлидж
Смъртен грях (95)

95.

Тя отвори вратата на фризера и допря чело до ледената повърхност. Главата й бучеше, пресните рани по лицето й пулсираха, струваше й се, че може да припадне всеки момент. Фризерното отделение беше изоставено да замръзне цялото и сега го усещаше като голяма хладна длан, обхващаща лицето й. За миг се почувства умиротворена, почти спокойна. Но после плачът започна отново и я върна в действителността.

Отвори вратата на хладилника и си взе кутийка „Кола“ от лавицата. Изгълта я на един дъх. После се обърна и си тръгна, като остави хладилника да зее, а слабата му светлина да хвърля жълтеникави отблясъци върху мръсния балатум.

Амелия лежеше на леглото и пищеше от глад. Тя погледна бебето си за миг, ненавиждайки зависимостта си от него. Защо тя? Не можеше ли това момиче да се падне на някоя по-подходяща жена. На някоя по-свястна? Беше отроче на курва и убиец. Прокълната още преди да започне живота си.

Главата я зацепи още по-силно, когато плачът на бебето се усили, затова тя го грабна и с едно заучено движение повдигна блузата си и насочи нацупените устнички на Амелия към зърното си. Когато бебето й започна да суче, почувства замайване и световъртеж. Не беше успяла да заспи миналата нощ, разкъсвана от гняв и отчаяние, и сега се чувстваше слаба и несигурна. Наместила Амелия в сгъвката на ръката си, пропълзя нагоре в леглото, за да може да отпусне глава поне за малко. Здравата хватка на Амелия върху зърното й не отслабваше нито за миг, детето бе в блажено неведение за терзанията на майка си.

Когато се събуди малко по-късно, Амелия лежеше в ръцете й, нахранена и заспала, с капчици мляко по устните.

През нощта дълго бе обмисляла как да се справи с проблемите си. Отначало смяташе да остави Амелия на стъпалата пред болницата Саут Хънтс или дори да я даде на някого на улицата, но вече не искаше да я оставя на непознати. Беше загубила вяра в човешката доброта. Кой знае какво можеха да й причинят? На какви мъчения можеше да я подложат? Естествено, тя не можеше да се върне при семейството си, значи трябваше да го свърши сама.

Веднъж решила, проблемът беше само как да го направи. Не можеше да я удари. Не можеше да си представи и че ще използва възглавницата. Въпреки всичко знаеше, че самообладанието ще й изневери. По-добре беше да го направи при храненето. Амелия харесваше доста да суче от шише и ако тя натрошеше хапчетата на дребно… Аптеката скоро щеше да отвори и можеше да вземе нужното. После всичко щеше да свърши.

Изглеждаше съвсем просто. И все пак тя съзнаваше, че това ще бъде най-трудното нещо, което някога й се е налагало да направи. Знаеше, че ще донесе покой, но защо тогава стомахът й се свиваше само при мисълта за това? Беше убивала без угризения, бе унищожавала с наслада онези дребни мръсни невестулки, които се наричаха бащи и съпрузи. Но сега се колебаеше. Не само защото бебето беше нейна плът и кръв, а и защото изпитваше вътрешни съмнения. Беше се насилвала с месеци да се накара да мрази малкото същество, но вече не можеше да отрича — изпитваше жалост към него.

А това беше чувство, което не бе изпитвала от много, много дълго време.