Матю Арлидж
Смъртен грях (90)

90.

Тони остана изумен от промяната. Знаеше за молбата на Мелиса за чисти дрехи и грим, но въпреки това не бе очаквал, че ще изглежда толкова различно. Досега я беше виждал само в работен екип, в униформата на секс работничка — ботуши, мини пола и къса блузка над пъпа. Облечена с джинси и обикновена блуза, с коса, събрана на хлабава конска опашка, изглеждаше щастлива и спокойна.

Тя го поздрави плахо, сякаш не знаеше какво да очаква сега, след като бяха прекарали разделени известно време. В интерес на истината и той не беше съвсем сигурен как да подходи, но сега, когато вече беше тук, му се стори най-естественото нещо на света да я прегърне. Като се бояха да не ги разкрият, изтичаха нагоре по стълбите, но този път водени не от страстта, те просто останаха да лежат един до друг на леглото, хванати за ръце и загледани в тавана.

— Съжалявам, ако съм ти докарала неприятности — каза тихо Мелиса. Явно се беше досетила, че е женен, въпреки че халката му бе останала на нощното шкафче у дома. — Не съм искала.

— Грешката не е твоя. Не бива да се чувстваш виновна… Такава ми е работата.

Насили се да й се усмихне леко, а тя му отвърна.

— Не искам да те направя нещастен, Тони. Не и след цялата ти добрина към мен.

— Не си ме направила нещастен.

— Добре. Защото си мислех за онова, което ми каза. Прав си. Искам да се променя.

Тони не отговори нищо, несигурен накъде биеше.

— Ако можеш да ме включиш в нужните програми, за да се откажа от дрогата, ще го направя. Не искам да се връщам на улицата. Никога.

— Разбира се. Ще направим всичко, за да ти помогнем.

— Ти си добър човек, Тони.

Тони се засмя.

— Нищо подобно.

— Случва се хората да бъдат наранени, Тони. Такъв е животът. Това не те прави лош. Затова не се упреквай. Ти и аз… станалото — станало, така че можеш да се върнеш при жена си, няма проблем. Няма да се вкопчвам в тебе, обещавам.

Тони кимна, но без усещане за задоволство или облекчение. Това ли желаеше? Връщане към нормалното?

— Освен ако не ме искаш, разбира се — продължи тя с усмивка. — Ти решаваш. От мен не зависи нищо, ти определяш. На твое място щях да постъпя мъдро и да се върна при жена си.

Двамата потънаха в мълчание, загледани пак в причудливите пукнатини по тавана. Пред него се разкриваше ново бъдеще. Беше пълна лудост, разбира се, и все пак по някакъв странен начин бе изпълнено със смисъл. Но щеше ли да има смелостта да се впусне към него?