Матю Арлидж
Смъртен грях (9)

9.

В дома на семейство Матюс всичко вървеше както обикновено. Купичките с овесена каша бяха изпразнени и измити. Раниците за училище чакаха строени в коридора, а близнаците си обличаха училищните униформи. Майка им Айлийн ги подканяше както винаги — невероятно колко можеха да се мотаят тези момчета, докато се обличаха. Когато бяха малки, им харесваше статусът, който им придаваха хубавите училищни униформи, затова бързаха да ги облекат в желанието си да изглеждат пораснали и авторитетни като по-големите им сестри. Но сега, когато момичетата бяха напуснали дома, а близнаците бяха тийнейджъри, всичко това им се струваше ужасно досадно и те отлагаха неизбежното колкото можеха. Ако баща им беше тук, щяха да се задействат, но сега с тях беше само Айлийн и те се ослушваха — напоследък успяваше да ги накара да направят нещо само със заплахи, че ще им спре джобните пари.

— Пет минути, момчета. След пет минути трябва да сме тръгнали.

Времето изтичаше. Скоро проверката щеше да започне в гимназията Кингсууд, независимото училище, в което учеха момчетата, а не биваше да закъсняват. В училището бяха много взискателни за дисциплината и изпращаха делови писма на родителите на деца, за които сметнеха, че са склонни към закъснения или лоша дисциплина. Айлийн живееше в страх от тези съобщения, макар че не беше получавала никога. Поради това сутрешният график следваше строго определен ред и обикновено по това време вече щяха да са излезли, но днес тя вършеше всичко разсеяно. Тази сутрин пришпорваше момчетата по-скоро по навик.

Алън не беше се прибрал тази нощ. Айлийн винаги се притесняваше, ако още го нямаше по тъмно. Знаеше, че е заради благотворителност и че той чувства задължение да помага на по-онеправданите от него, но човек никога не знаеше на кого — или на какво — може да се натъкне. По света имаше лоши хора — достатъчно беше да отвориш вестника, за да го разбереш.

Обикновено се прибираше около четири сутринта. Айлийн се преструваше, че спи, защото знаеше, че на Алън не му харесва да го чака, но всъщност тя не мигваше, докато не се увереше, че той си е у дома, жив и здрав. Към шест не издържа, стана и набра номера на Алън, но веднага се включи гласова поща. Искаше й се да остави съобщение, но се отказа. Той щеше да се прибере съвсем скоро и да я обвини, че се паникьосва. Приготви си закуска, но не можа да хапне и храната си остана недокосната на кухненския плот. Къде беше той?

Момчетата бяха готови и я гледаха. Разбираха, че е разтревожена, но не бяха сигурни дали е забавно, или трябва да се притесняват. На 14 представляваха класическа смесица между мъж и дете, искаха да бъдат независими, пораснали, дори цинични, но още се придържаха към семейното разписание и дисциплината, изисквани от родителите им. Чакаха я, за да тръгват, но Айлийн още се колебаеше. Някакво силно предчувствие й подсказваше да стои тук, да чака съпруга си да се върне.

Звънецът на входната врата иззвъня и Айлийн се забърза по коридора. Глупчото си беше забравил ключа. Или го бяха обрали. Беше типично за него да тръгне да помага на някой нещастник и в суматохата да му свият портфейла. Айлийн се овладя и отвори вратата бавно и спокойно, с най-лъчезарната си усмивка.

Но отвън нямаше никого. Огледа се за Алън — или за когото и да е — но улицата беше пуста. Дали някакви хлапета не си правеха неуместни шеги?

— Чудя ви се нямате ли нещо по-добро за вършене — извика, като ругаеше наум разпуснатите деца, които живееха в по-бедния край на улицата. Щеше да затръшне вратата, когато забеляза кутията. Картонен кашон за пратки, оставен пред прага. Отгоре имаше бял етикет, на който се четеше „За семейство Матюс“, последвано от техния адрес — написан с грешки, с разкривен нечетлив почерк. Изглеждаше като някакъв подарък — но днес никой нямаше рожден ден.

Айлийн надникна навън още веднъж, като очакваше да види пощальона Саймън или куриерски микробус, спрял до двойната жълта линия, но нямаше никого.

Момчетата веднага се втурнаха към нея и взеха да питат дали може да отворят кутията, но Айлийн отказа твърдо. Тя щеше да я отвори и щеше да прецени дали да им покаже какво има вътре. Нямаха никакво време — беше 8:40, за бога — но по-добре да я отвори сега, да избави момчетата от терзанията, а след това да си продължат по графика за сутринта. Изведнъж Айлийн се улови, че протака, и реши да приключи с това — ако побързаха, можеха да стигнат до училището навреме.

Взе ножиците от чекмеджето в кухнята и разряза по дължина тиксото, с което беше залепена кутията. Когато го направи, смръщи нос — от кутията се носеше силна миризма. Не би се обзаложила каква точно беше, но не й хареса. Дали беше нещо машинно? Нещо животинско? Инстинктът й подсказваше да затвори кутията и да чака Алън да се върне, но момчетата я дърпаха да продължава… затова тя стисна зъби и я разтвори.

И изпищя. Не можеше да спре да пищи, въпреки че момчетата явно се ужасиха от този звук. Втурнаха се към нея разплакани, но тя ги отблъсна яростно. Те не отстъпиха и продължиха да я умоляват да им каже какво става, тогава тя ги хвана за яките и грубо ги завлече в стаята им, като през цялото време не преставаше да крещи някой — който и да е — да й помогне.

Страшната кутия остана сама във всекидневната. Капакът се отметна бавно и разкри думата „Гряхх“, написана с тъмночервени букви от вътрешната му страна. Беше въведение към ужасяващото съдържание на кутията. Вътре, в гнездо от мръсни вестници, лежеше човешко сърце.