Матю Арлидж
Смъртен грях (89)

89.

Нямаше и лъч надежда. Полицаите бяха избутали по-надалеч глутницата репортери и напомнили за отговорностите им, но щом си тръгнаха, се започна пак. Тропането по вратата, въпросите през процепа за писма. Някои опитваха да минат отзад, прескачаха живия плет и чукаха по задната врата. Надничаха през стъклата на верандата като таласъми.

Робърт и родителите му вече живееха в постоянен полумрак на горния етаж. Отначало мислеха, че тук ще са скрити от погледите, но когато видяха фотограф да наднича от прозореца на втория етаж на отсрещната къща, спуснаха плътно пердетата. Сега се държаха като нощни създания, притаени в мрака, хранещи се с консерви и пакетирани храни — по-скоро съществуваха, отколкото живееха.

Отначало Робърт избягваше напълно интернет, въобще не искаше да влиза. Но когато това е единственият ти прозорец към света, е трудно да се въздържиш. И щом влезе, вече не можеше да устои. Националните медии бяха нахлули в града и отново бяха възкресили страшилището Мериан в целия й блясък. Не искаше родителите му да виждат, знаеше, че ще ги нарани, затова се заключваше в стаята си и четеше. Опознаваше майка си. С изненада установи, че малко й съчувстваше — явно беше претърпяла ужасяващ тормоз и липса на грижи — но престъпленията й представляваха смразяващо четиво. Очевидно е била интелигентна — по-умна от него? — но не достатъчно, за да успее да се отдръпне от ръба на пропастта. Животът й беше приключил по отвратителен и потискащ начин. Според сайта на „Нешънъл инкуайърър“ куршумът я беше пронизал в сърцето и тя бе издъхнала в ръцете на сестра си. После животът на Хелън беше изложен на показ, а сега идваше и неговият ред. Всеки невзет изпит, всяка дребна непредпазливост, всеки сблъсък със закона бяха изровени от медиите. Искаха да го представят като неудачник, нищожество, насилник, круша, която не е паднала по-далеч от дървото. Лошо семе. Беше толкова вбесен от тази саморазправа с него и родителите му, че когато Хелън Грейс му изпрати съобщение в знак на подкрепа, й отговори троснато и грубо. Журналистите може би прихващаха съобщенията им, а може би не. Не му пукаше.

Трябваше да направи нещо. Категорично не можеше да стои със скръстени ръце. Родителите му страдаха неописуемо, не смееха да се видят или да говорят с приятелите си, бяха очернени покрай него. Робърт реши, че трябва да отклони вниманието на глутницата, да им подхвърли нещо друго, с което да се занимават. Дължеше го на хората, които го отгледаха още от раждането му.

Взе превръзката, на която доскоро висеше ранената му ръка, и я нави по няколко пъти около дланите си. В ума му се оформяше план. Отчаян план, с който да се сложи край на всичко, но какво друго би могъл да направи? Беше притиснат в ъгъла и вече нямаше къде да избяга.