Матю Арлидж
Смъртен грях (88)

88.

Поройният дъжд валеше неспирно. Не миеше, а сякаш нападаше града и гневните му пръски отскачаха от паважа. Образуваха се дълбоки локви, които се изпречваха на пътя й, но тя без грам колебание крачеше направо през тях. Водата проникваше в маратонките й, мокреше болящите я крака, но тя не спираше. Не трябваше да допуска малодушие, за да загуби кураж и да се върне обратно.

Беше се намръзнала до кости, главата й пулсираше, изпитваше зверска болка, откакто шокът започваше да отминава. Струваше й се, че се откроява, затова ускори крачка. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-малко куцаше. Беше с качулка и бейзболна шапка, но някой по-наблюдателен минувач все пак можеше да забележи големите синини около очите и носа й. Беше си намислила обяснение, но не беше достатъчно сигурна дали ще може да говори. Затова продължаваше да върви.

Най-после стигна до сградата. Тя отново се поколеба — от страх? срам? любов? — после забърза към нея. Нямаше представа какво може да я очаква, но знаеше, че трябва да постъпи точно така.

Мястото изглеждаше невзрачно, но гостоприемно. Почука на вратата и зачака, като се озърташе, за да види дали някой не я наблюдава. Но нямаше никого. Беше сама.

Нямаше отговор. Потропа отново. За бога, с всяка секунда ставаше все по-зле.

Този път чу стъпки. Отдръпна се от вратата и се стегна в очакване на наближаващото.

Вратата се отвори полека и се появи жена с пълна фигура. Тя зърна силуета с качулка и се спря.

— Мога ли да помогна? — Тонът й беше любезен, но предпазлив. — Аз съм Уенди Дженингс. На посещение при някого ли идваш?

В отговор жената отметна качулката и свали шапката си. Уенди Дженингс ахна.

— Мили боже! Горкото момиче, ела, влез. Трябва да се погрижим за това.

— Добре съм.

— Хайде. Не се бой.

— Не искам нищо за себе си.

— Какво искаш тогава?

— Това.

Тя дръпна ципа на якето си и извади мекото вързопче, което беше скрито отдолу. Уенди погледна спящото бебе, увито в топло одеяло, и осъзна какво й предлагаха.

— За бога, вземи го — изсъска жената.

Но Уенди Дженингс се дръпна назад.

— Чуй ме, скъпа, виждам, че си в беда, но не можем да вземем бебето ти просто така.

— Защо не? Това е детски дом, нали?

— Да, разбира се, но…

— Моля, не ме карай да ти падам на колене. — Уенди Дженингс потрепна от тона й. Беше пропит от искрено страдание, но и от гняв. — Не мога повече да се грижа за нея — продължи жената.

— Виждам го и разбирам, наистина, но си има начини как стават тези неща. Длъжни сме да спазваме процедурите. Най-напред трябва да повикаме социалните служби.

— Никакви социални служби.

— Нека тогава да се обадя на „Спешна помощ“. Да те прегледат и после да поговорим за бебето ти.

Беше капан. Със сигурност. Беше се надявала, че ще открие някой добър човек, някого, на когото да се довери, но тук нямаше такъв. Тя се завъртя на пети.

— Къде отиваш? — извика Уенди. — Остани, моля те, нека го обсъдим.

Но тя не отговори.

— Не искам да ти навредя.

— Да бе, как ли не.

Поколеба се, после се обърна, направи голяма крачка напред и се изплю в лицето на Дженингс:

— Трябва да се срамуваш от себе си.

Тръгна надолу по улицата, без да поглежда назад, притиснала бебето си към гърдите. Сълзите се стичаха по лицето й — едри, безнадеждни сълзи на безсилие и ярост.

Последният й шанс се стопи. Последната й възможност за изкупление.

Сега я очакваше само смъртта.