Матю Арлидж
Смъртен грях (8)

8.

Хелън не взе мотоциклета си, а тръгна към местопрестъплението заедно с детектив сержант Тони Бриджис. Тя го харесваше — беше усърден, примерен полицай, на когото бе започнала да вярва. Който и да беше заменил Марк като нов детектив сержант, щеше да му се наложи да се потруди доста, за да спечели доверието на екипа, но Тони бе успял. Беше подходил много точно, без никога да допусне грешката да създаде впечатление, че се възползва от смъртта на Марк. Неговата скромност и тактичност го бяха издигнали в очите на всички, така че сега той се разполагаше на това стъпало доста удобно.

Отношенията му с Хелън бяха по-сложни. Не само заради нейните чувства към Марк, но и защото Бриджис беше присъствал, когато Хелън дръпна спусъка срещу сестра си. Бе видял всичко — Мериан, паднала на земята, напразните усилия на Хелън да я съживи. Тони беше видял шефката си в миг на най-голямо разголване и уязвимост — и това винаги щеше да бъде източник на неудобство помежду им. От друга страна, показанията на Тони пред Комисията по жалбите срещу полицията, в които той беше настоял, че Хелън не е имала друг изход, освен да застреля Мериан, бяха допринесли много, за да се размине с понижаване или отстраняване. Хелън му беше благодарила още тогава, но дългът й към него не биваше да се споменава никога повече. Трябваше да го забрави и да продължи напред, иначе командната верига щеше да бъде разрушена. Сега те действаха във всяко отношение като нормални детектив инспектор и детектив сержант, но всъщност между тях винаги щеше да съществува тази връзка, изкована в сражение.

Профучаха с мигащи сини светлини покрай болницата и свиха рязко по тясната странична улица към индустриалната зона на Емпрес роуд. Не беше трудно да се разбере къде трябва да отидат. Входът на запуснатата къща беше ограден с лента, а групичка любопитни зяпачи вече се трупаха пред нея. Хелън си проправи път между тях с вдигната служебна карта, а Тони я следваше. Размениха няколко думи с униформения полицай, докато обличаха предпазни гащеризони, после влязоха.

Хелън взе стъпалата по две. Каквото и да беше преживял човек, с насилието не се свикваше никога. На Хелън не й харесваше изразът на лицата на присъстващите униформени — изглеждаха някак стреснати, с широко отворени очи — и искаше да приключи тук възможно най-бързо.

В тясната предна спалня беше пълно с криминалисти и Хелън веднага ги подкани да направят прекъсване, за да могат тя и Тони да получат пълен изглед към жертвата. В такива случаи човек се стягаше, преглъщаше предварително отвращението си, иначе въобще нямаше да може да се справи, да си създаде правилна първоначална представа.

Жертвата беше мъж, бял, вероятно в края на четиридесетте или в началото на петдесетте. Беше гол, наоколо нямаше и следа от дрехи или лични вещи. Ръцете и краката му бяха вързани стегнато за железните табли на леглото с нещо, което приличаше на найлонова корда за катерене, а на главата му беше нахлузена някаква качулка. Не беше предназначена за тази цел — приличаше на онези кадифени торбички, които вървят със скъпи обувки или луксозни подаръци — но имаше някаква причина да бъде използвана. За да бъде задушен? Или за да бъде скрита самоличността му? Така или иначе, веднага ставаше безпощадно ясно, че не това го беше убило.

Торсът му беше разрязан по средата от пъпа до гърлото и разчекнат, за да се разкрият вътрешните органи. Или каквото беше останало от тях. Хелън преглътна мъчително, когато осъзна, че поне един от тези органи беше премахнат. Погледна към Тони — беше пребелял и се взираше в кървавата дупка, в която бяха превърнати гърдите на този мъж. Жертвата не просто беше убита, тя беше изкормена. Хелън потисна с мъка пристъпа на паника. Извади химикалка от джоба си, наведе се над жертвата и леко повдигна ръба на торбата, за да огледа по-добре лицето на мъжа. Дали то също не беше накълцано?

За късмет, се оказа непокътнато и изглеждаше странно спокойно, въпреки забелените очи, които се взираха безнадеждно в торбата. Хелън не го разпозна, затова отдръпна химикалката и остави плата да падне на мястото си. Насочи пак вниманието си към тялото, погледът й обходи лекьосания дюшек, съсирващата се локва кръв на пода, пространството до вратата. Раните на мъжа изглеждаха скорошни — на по-малко от денонощие — така че ако успееха да открият тук следи от убиеца, те щяха да са пресни. Но нямаше нищо — или поне нищо очевидно.

Заобиколи леглото, като настъпи мъртъв гълъб, и отиде в дъното на стаята. Имаше прозорец, който беше закован. При това отдавна, ако се съдеше по ръждивите пирони. Изоставена къща в забравения край на Саутхамптън, без видимост през прозорците — тук беше идеалното място да убиеш някого. Беше ли измъчван преди това? Ето какво интересуваше Хелън. Нараняванията на жертвата бяха толкова необичайни, толкова големи, че явно някой искаше да каже нещо с това. Или още по-лошо — просто се забавляваше. Какво го беше накарало да направи нещо подобно? Какво го беше обсебило?

Но това щеше да се наложи да почака. Най-важно сега беше да дадат име на жертвата, да й позволят да възвърне поне малко от достойнството си. Хелън извика криминалистите да се върнат вътре. Беше време да се направят снимки и да се задвижи разследването.

Беше време да разберат кой е горкият човек.