Матю Арлидж
Смъртен грях (70)

70.

Колата се плъзгаше тихо по улицата и я следваше като сянка. Чарли бе толкова потънала в мислите си, че не беше я забелязала отначало. Но нямаше никакво съмнение, че я следят. Колата оставаше на разстояние, но и поддържаше същата скорост като нея — дали само искаха да знаят къде отива тя, или пък изчакваха подходящия момент, за да ударят?

Изведнъж колата ускори, изрева покрай нея, качи се на тротоара и спря рязко. Вратата се отвори. Чарли веднага посегна за палката си.

— Липсвах ли ти?

Сандра Макюън, или Лейди Макбет. Неприятно напомняне за грешките от миналото.

— Ще го приема за „да“. Понякога е толкова трудно да облечеш чувствата си в думи, нали? А, извини ме за аматьорския драматизъм — продължи Макюън, като кимна към колата, спряла напряко на тротоара. — Понякога момчетата се превъзбуждат.

— Сега я разкарай от тротоара и си върви по пътя.

— Непременно — отвърна Макюън и махна на любовника си да премести колата. — Но всъщност се надявах да дойдеш с нас.

— Не си падам по тройките, Сандра. Ще трябва да го отложим.

— Много смешно, полицай. Или вече си сержант?

Чарли не отвърна нищо, отказвайки да потвърди, че е права.

— Както и да е, помислих си, че може да ти е интересно да се срещнеш с нещастника, който уби Алексия Лушко. — Докато говореше, отвори задната врата на колата и я покани с жест вътре. — С удоволствие ще те закарам, ако можеш да отделиш време.

 

 

Чарли се съгласи и не след дълго те вече напускаха бързо града. Чарли не се боеше за собствената си безопасност — Сандра Макюън беше твърде умна, за да нападне ченге, и със сигурност не би я отвлякла от оживена улица, пълна със свидетели — но въпреки това се питаше каква ли игра играеха. Пробва да разпита Сандра по пътя, но въпросите й бяха посрещнати с каменно мълчание. Явно днес щяха да играят по правилата на Сандра.

Колата спря рязко край изоставен парцел в пустошта над Саутхамптън уотър. Беше купен от чужда компания за недвижими имоти, чиито планове се бяха объркали, затова бе останал пуст цели две години. Оттогава мястото се бе превърнало в незаконно сметище и беше буквално заринато от строителни отпадъци, изгорели автомобили и варели от химикали.

Сандра отвори вратата и подкани с жест Чарли навън. Ядосана, Чарли излезе.

— Е, къде е?

— Ето там.

Сандра посочи обгорял „Воксхол“ на петдесетина метра.

— Заповядай.

Чарли забърза към автомобила. Вече се досещаше какво точно ще намери и искаше да приключи с това. Както очакваше, в багажника на колата беше набутано тялото на пребит млад мъж — несъмнено една от мутрите на Кембъл.

— Ужасно, нали? — попита Сандра, без капчица съчувствие в гласа. — Някакви хлапета го намерили и ми казаха. Първата ми мисъл беше да се обадя на полицията.

— Не се съмнявам.

Мъжът лежеше точно в същата поза, в която беше намерена Алексия. Лицето му беше смазано, а стъпалата и дланите му също бяха отрязани по идентичен начин. Беше убийство за отмъщение, послание към Кембъл, че тяхното нападение ще получи отпор. Зъб за зъб.

— Вашите криминалисти ще намерят чук във вътрешния джоб на якето му. На улицата се говори, че с този чук е убита Алексия. Сигурна съм, че експертизата ще го потвърди. Тъжно е да видиш човек в такова състояние, но може би има някаква житейска справедливост, а?

Чарли изсумтя и поклати глава невярващо. Тя не се съмняваше, че Макюън е присъствала, докато бяха измъчвали и убивали мъжа, и е командвала действията с ликуваща злоба.

— Бих казала, че така случаят приключва, не мислиш ли?

Усмихната, тръгна обратно към колата, оставяйки Чарли сама, в компанията на мъртвеца без лице и с много горчив вкус в устата.