Матю Арлидж
Смъртен грях (52)

52.

Джесика Рейд вървеше по улицата, а сълзите замъгляваха погледа й. Тя преглътна с усилие, за да спре напиращите ридания — не искаше да достави на тези жени удоволствието да рухне пред тях.

Беше се колебала дали да заведе Сали в яслите, или не. Първият й порив беше да не я води, да се скрият от света, но на Сали там й харесваше, така че Джесика събра целия си кураж и я заведе. Сали се нуждаеше от някаква стабилност — беше по-добре да се придържат към всекидневния ритъм.

Но щом стигнаха там, разбра, че е сбъркала. Сали изприпка да си играе, но никой не й обърна внимание. Всички погледи бяха приковани в Джесика. Видя няколко смутени усмивки на подкрепа, но никой не се доближи до нея. Явно не знаеха какво да кажат на една глупава, измамена жена.

Когато си тръгна, чу как зад гърба й се надига шепот. Можеше само да си представя какво казваха. Похотливостта, спекулациите. Знаела ли е? Позволявала ли го е? Той донесъл ли е болести вкъщи?

Беше толкова нечестно. Тя не бе направила нищо лошо. Сали не бе направила нищо лошо. А сега ги клеветяха като съучастнички в неговите постъпки. Как бе могла да е толкова глупава? Беше дала на Кристофър сърцето си, бе му вярвала дори след първото им спречкване заради интереса му към порнографията. Бе си помислила, че той е обърнал нова страница, но той не беше го направил. Вместо това я бе лъгал, лъгал, лъгал. Защо не беше поговорил с нея? Защо се бе оказал такъв егоист?

Вече си беше вкъщи, макар че не можеше да каже как се бе озовала тук. Без колебание се втурна към горния етаж. Разтвори вратите на дрешника, награби един наръч от дрехи на Кристофър и ги хвърли през прозореца на пътеката долу. Отново и отново, и отново. Пречистваше къщата от неговото присъствие.

Щрак, щрак, щрак. От наблюдателния си пункт в микробуса на улицата цивилните полицаи регистрираха всяка секунда на нейното отчаяние, преди да докладват.

Детектив Форчън изслуша доклада им и прекъсна връзката. Шоуто започваше, а той не искаше да пропусне нито миг от него. Смяташе, че е дал на своите полицаи скучна задача — никой не очакваше наистина от наблюдението на Джесика Рейд да изскочи нещо. Сладката работа щеше да бъде на погребението на Матюс, което щеше да започне всеки момент.

Лойд Форчън се протегна, прозина се и се нагласи на мястото си. Да наблюдаваш и да чакаш. Това беше тръпката при такива операции. Лойд погледна оттатък улицата и видя, че семейство Матюс напускат къщата. Доста хора бяха дошли да ги подкрепят — по-далечни роднини, приятели от църквата — бяха толкова много, че бе се наложило да се наемат четири траурни лимузини. Лойд огледа множеството, за да различи семейство Матюс сред опечалените. Мерна как най-голямата дъщеря води баба си към първата кола. Както и другите, и тя изглеждаше като зашеметена от шока, макар че вече бяха минали три дни.

Лойд огледа улицата. Дали тяхната убийца беше тук? Дали гледаше? Дали се наслаждаваше на успеха си? Щрак, щрак, щрак — фотоапаратът улавяше всеки минувач, всяка паркирана кола. Лойд беше въодушевен от вероятността да види убийцата от плът и кръв и почувства как пулсът му се ускорява.

Първата кола потегли. Втората също. Лойд кимна на Джак да включва двигателя. Той забръмча тихо. Изчакаха търпеливо Айлийн и близнаците да се качат в последната кола — и тогава дойде техният ред. Отделиха се от бордюра и последваха скръбната флотилия към крайната й цел — баптистката църква „Св. Стефан“.