Матю Арлидж
Смъртен грях (51)

51.

В „Бикът и обущарският калъп“ правеха най-добрия сандвич със стек в Саутхамптън. Кръчмата освен това оставаше извън радарите на повечето ченгета, беше свърталище на средната класа, на скучаещи млади мамчета и бизнесмени, затова бе едно от любимите убежища на Хелън, когато й се искаше за малко да остане сама със себе си. След като се раздели с Тони, изведнъж осъзна, че е невероятно гладна. Почти не беше хапвала последните дни, оцеляваше само на кафе и цигари и сега се нуждаеше отчаяно от някакво гориво. Щом впи зъби в дебелия сандвич, Хелън веднага се почувства по-добре — протеинът и въглехидратите й дойдоха съвсем на място.

Трябваше да изхвърли случая от главата си поне за няколко минути. Когато затънеш в разследване с такива измерения, ставаш направо като обсебен. То изпълва мислите ти денонощно. И колкото повече продължава, толкова по-голяма опасност има да получиш снежна слепота, да изгубиш усещането за перспектива и яснотата на преценката си. Беше здравословно да идва от време на време тук, да наблюдава хората и да гадае какъв ли е емоционалният живот на заможните жени, които с удоволствие флиртуваха със симпатичните сервитьори.

На масата лежеше забравен от някого местен безплатен вестник. Възпираше се да го вземе, но накрая любопитството надделя и тя прелисти набързо първите няколко страници. Бяха пълни с новини за скорошните убийства и тръбяха за факта, че полицията вече разполага с ДНК на убиеца, но Хелън не се задържа на тях. Обичаше да се заравя по-дълбоко в местната преса, до малките обяви, до незначителните престъпления в съдебните хроники, до хороскопите — и всички останали глупости, с които се запълваха тези страници.

Както прелистваше, Хелън изведнъж замръзна. Погледна настрани, после пак надолу, с надежда, че й се е привидяло. Но тя си беше там. Снимката на къща. Същата къща, в която Хелън беше видяла да проникват Робърт и приятелчето му Дейви преди два дни.

А отгоре стоеше съкрушителното заглавие: „Пенсионер се бори за живота си след като изненадва обирджии“.

 

 

Тя стигна до Алдършот за рекордно време, подтиквана от инстинкта и тревогата. Подробностите във вестникарския материал го правеха мрачно четиво — 79-годишен бивш учител изненадал натрапниците и те го пребили зверски. Със счупен череп, сега той бил в принудителна кома в болницата в Саутхамптън. Животът му висял на косъм.

Хелън пое риска да отиде направо в дома на Робърт, като използва за прикритие, че разследва нападение над един от колегите му в супермаркета, но там нямаше никого. Затова мина през „Червения лъв“, кръчмата на гарата и още няколко дупки за пияници в Алдършот. Без успех посети всичките им предпочитани пъбове преди най-накрая да извади късмет в игралната зала. Залагаха на едноръките бандити — несъмнено пропилявайки припечеленото при скорошното си престъпление.

Скоро загубиха интерес и си тръгнаха, като се разделиха след многобройни допирания на юмруци. Хелън последва предпазливо Робърт, изчаквайки точния момент да го заговори. Улиците бяха пълни с минувачи, но когато Робърт се отби в парка, Хелън се възползва от случая.

— Робърт Стоунхил?

Той се извърна с изписана на лицето подозрителност.

— Аз съм полицай — продължи тя и показа картата си. — Може ли да поговорим?

Но той вече се беше обърнал и се канеше да си тръгне.

— Става дума за Питър Томас. Мъжът, когото ти и Дейви сте пребили почти до смърт.

Сега той спря.

— И дори не си помисляй да побегнеш. Хващала съм и по-бързи от тебе, повярвай ми. Не съм дошла да те арестувам, но искам да ми кажеш истината.

Седнаха на една пейка в парка.

— Искам да ми разкажеш какво се случи.

Дълго мълчание, докато Робърт обмисляше какво да каже, после:

— Идеята беше на Дейви. Винаги е шибаната идея на Дейви. — В гласа му имаше горчивина и тъга. — Дъртакът му е бил учител. Бил червив с пари.

— А Дейви смяташе, че ще е фасулска работа?

Робърт сви рамене.

— Дейви каза, че няма да е там. Излизал всеки четвъртък вечер. Играел карти в „Зеления мъж“. Каза, че ще влезем и излезем за двайсет минути.

— Обаче…

— Обаче дъртакът се върна. Държеше шибан голям ръжен.

— И?

Робърт се поколеба.

— И ние побягнахме. Тръгнах да прекрачвам прозореца, но дъртакът ни настигна. Тресна ме здравата по крака.

Робърт си смъкна панталона и разкри големия лилав белег на бедрото си.

— Тогава Дейви му се нахвърли. Ритници, юмруци, всичко…

— А ти просто стоеше отстрани ли? — попита невярваща Хелън.

— Ритнах го веднъж-два пъти, но Дейви го… Стъпи на главата му, за бога. Едва го издърпах, мамка му. Щеше да го убие.

— Може вече да го е убил. Той е в кома, Робърт.

— Знам, мога да чета, ясно?

Отговорът му прозвуча предизвикателно, но Хелън виждаше, че момчето е уплашено и притеснено.

— От полицията говориха ли с теб? Или с Дейви?

— Не — каза той и я погледна объркано. — Ще ме арестуваш ли?

Въпрос за милион долара. Разбира се, че трябваше да арестува и него, и Дейви.

— Не знам, Робърт. Обмислям го, но… нека да видим какво ще стане с господин Томас. Възможно е да се възстанови напълно… — Звучеше неубедително и Хелън го знаеше. — Знам, че в твоя случай има смекчаващи вината обстоятелства, затова… затова ще ти дам втори шанс.

Робърт изглеждаше смаян, което накара Хелън да се чувства още по-жалка и объркана.

— Ти си добро момче, Робърт. Умен си и ако се посветиш на нещо, което си струва, можеш да имаш хубав живот. Но сега си на погрешен път, мотаеш се с погрешните типове и ще свършиш в затвора, ако продължаваш така. Затова сделката е следната. Ще престанеш да се срещаш с Дейви и приятелчетата му. Ще работиш упорито и ще използваш всяка възможност да станеш по-добър. Ще се опиташ да живееш почтено. Ако го направиш, ще си затворя очите. Ако се прецакаш, ще те тикна в затвора, ясно ли е?

Робърт кимна успокоен, но и озадачен.

— Ще те наблюдавам. И искам да се отплатиш за доверието ми. Ако почувстваш, че не издържаш или че се забъркваш в неприятности, искам да ми се обадиш.

Тя надраска номера на мобилния си телефон на гърба на служебната си визитка.

— Това е голям шанс за тебе, Робърт. Не го пропилявай.

Той взе визитката и я разгледа. Когато вдигна поглед, Хелън видя благодарност и облекчение в очите му.

— Защо? Защо правиш това за мен?

Хелън се поколеба, преди да отговори:

— Защото всеки има нужда някой да се грижи за него.

Хелън си тръгна от парка с бърза крачка. Сега, след като беше направила необходимото, искаше само да се махне надалеч. Беше поела голям риск, като дойде тук и влезе в контакт с Робърт — нещо, което й се искаше да не беше правила. Беше пресякла линията. Но въпреки това, въпреки всички опасности, които я очакваха занапред, тя не съжаляваше. Докато още имаше шанс Робърт да бъде спасен, си струваше.