Матю Арлидж
Смъртен грях (50)

50.

Чарли взе необозначена служебна кола и изфуча през задния изход, притеснена как ще се справи. Дженифър Лийс, служителката за връзки със семействата, която трябваше да я придружи, щеше да води разговора, но неудобните въпроси щеше да задава Чарли. По принцип трябваше Хелън да проведе първия разговор със семейството на жертвата, но тя беше изчезнала по секретни задачи, оставяйки Чарли да вади кестените от огъня.

Спряха пред порутена къща на калкан в Суейтлинг. Тук Гарет Хил бе живял с майка си — живял в минало време, защото сега обезобразеното му тяло лежеше на масата в моргата на Джим Грийвс. Не можеха да го идентифицират официално като третата жертва, преди да бъде разпознат от някой близък, но знаеха, че той е правилният човек. Имаше дребни обвинения за кражба от магазин, пиянство и дори един жалък опит за непристойно разголване, така че вече разполагаха с образа му в досие. Щом свършеха с формалностите, на това досие щеше да бъде отбелязано „Починал“ и то щеше да бъде изпратено горе, в оперативната стая, за анализ.

Едра жена над седемдесет години отвори вратата. Отеклите й глезени бяха покрити с петна, имаше огромен корем, бузите на тлъстото й лице висяха. Но сред цялата тази плът се криеха сякаш не на място очи като на плъх, сега пронизващи Чарли.

— Ако продавате нещо, се маха…

Чарли вдигна полицейската си карта.

— Става дума за Гарет. Може ли да влезем?

Цялата къща смърдеше на котки. Сякаш бяха навсякъде, а сега, надушили опасност, животните се струпаха около стопанката си в търсене на нейното внимание.

Тя галеше най-едрото — риж котарак на име Харви — когато Чарли и Дженифър й съобщиха новината.

— Жалък мръсник.

Дженифър изгледа Чарли, този неочакван отговор я лиши за миг от дар слово.

— Разбрахте ли какво ви казваме, госпожо Хил? — попита Чарли.

— Госпожица Хил. Никога не съм била госпожа.

Чарли кимна съчувствено.

— Гарет е убит и аз…

— Не спирате да го повтаряте. Какво е направил — избягал е, без да плати?

Беше трудно да се разбере какво чувства. Звучеше гневно, но не се ли прокрадваше и болка? Тази жена имаше твърда броня, закалена от години на разочарования, затова не беше лесно да бъде разгадана.

— Все още разследваме обстоятелствата, но смятаме, че е било непредизвикано нападение.

— Непредизвикано друг път. Щом се въргаляш в канавките…

— Гарет каза ли къде ще ходи миналата нощ? — прекъсна я Чарли.

— Каза, че ще ходи на кино. Тъкмо си беше получил помощите и… Мислех, че се е прибрал след като съм заспала. Мислех, че мързеливото прасе е още в леглото…

Гласът й най-сетне затрепери, докато осъзнаваше реалността за смъртта на сина й. Когато защитата й рухнеше окончателно, този срив щеше да бъде тежък, затова Чарли продължи разговора още малко, после се извини и се качи на горния етаж. Беше научила колкото можеше и искаше да стои надалеч от предстоящия пристъп на скръб на тази жена. Чарли знаеше, че е още слаба, за да оставя чуждата мъка да добави тежестта си към нейното собствено усещане за загуба, но нямаше какво да направи.

Тя пристъпи в спалнята на Гарет, като се опитваше да събере мислите си. Гледката беше наистина стряскаща. Празни опаковки от готови храни покриваха пода, където си правеха компания с използвани салфетки, стари списания и разхвърляни дрехи. Цялото помещение изглеждаше и миришеше на мръсно — свидетелство за мизерното съществуване на обитателя му. Беше застояло. Застояло и пусто.

Гарет не беше привлекателен мъж и едва ли би могъл да доведе тук някое момиче. Не само заради голямата бъркотия — би ли имал куража да преведе друга жена покрай майка си, ако най-напред допуснем, че е успял да убеди някоя да дойде вкъщи с него? На Чарли не й се вярваше. Според докладите на надзорника му той имаше образователни затруднения и стряскащо ниска самооценка. Стаята му, изглежда, го потвърждаваше. Този дом приличаше на задушаващ капан, а не на крепост.

Единственият ценен предмет, който можеше да бъде открит сред боклуците, бе компютърът. Беше кацнал в горда самота на евтиното бюро. Алуминиевият му корпус и познатото лого изглеждаха като нови, сякаш този тотем беше съхраняван чист и здрав, докато всичко друго беше оставено на произвола. Несъмнено Гарет беше смятал този обожаван предмет за свой паспорт за живота и Чарли изпитваше увереност, че ключът към неговата смърт се криеше там.