Матю Арлидж
Смъртен грях (5)

5.

Скоро щеше да се съмне, затова трябваше да действа бързо. След час или два слънцето щеше да стопи гъстата мъгла и да разкрие онези, които се криеха в нея. Ръцете му трепереха, ставите го боляха, но той се заставяше да продължава.

Беше откраднал лоста от железарията на Елм стрийт. Индиецът, който я стопанисваше, беше прекалено зает да гледа крикет на таблета си, за да забележи как го пъхна под дългото си палто. Беше му приятно да усеща твърдия студен метал в ръцете си, докато къртеше с все сила ръждясалите пръти, които преграждаха прозореца. Първият прът се извади лесно, за втория бяха нужни малко повече усилия, но скоро се отвори достатъчно място, за да се промъкне човек. Би било по-лесно да заобиколи отпред и да проникне оттам, но не искаше да го забелязват в околностите. Дължеше пари на твърде много хора — хора, които с удоволствие щяха да го размажат, ако им паднеше. Затова се промъкваше в сенките, като всички нощни твари.

Провери отново дали теренът е чист, после удари с лоста прозореца. Той се пръсна с доволно силен трясък. Уви ръката си в стара кърпа и бързо извади останалите парчета стъкло, после се набра и се вмъкна през отвора.

Приземи се меко и се поколеба. Човек никога не знаеше на какво ще се натъкне на такива места. Нямаше признаци на живот, но беше по-добре да внимава, затова стисна здраво лоста, когато тръгна напред. В кухнята нямаше нищо полезно, затова бързо се шмугна във всекидневната.

Тук му се струваше по-обещаващо. Нахвърляни дюшеци, разпилени презервативи и техните естествени спътници — използваните спринцовки. Почувства да го заливат едновременно надежда и тревога. Моля те, Господи, нека в тях да има достатъчно остатъци, за да се събере цяла доза. Изведнъж се хвърли на колене и длани, започна да издърпва буталата, да пъха кутре в спринцовките, да дращи отчаяно за малко кафяво, което би облекчило страданията му. Нищо в първата, нищо във втората — по дяволите — и един пръст в третата. Всички тези проклети усилия за един пръст. Трескаво го натърка във венците си — щеше да свърши работа засега.

Отпусна се на зацапания дюшек и зачака вцепенението да го обхване. Нервите му бяха опънати от часове, главата му пулсираше, той искаше — нуждаеше се от — малко покой. Затвори очи, издиша бавно и се опита да се отпусне.

Но нещо не беше наред. Нещо не го оставяше да се унесе. Нещо беше…

Капане. Това беше. Звук. Бавен, но постоянен звук, който нарушаваше тишината, трополеше като настойчиво предупреждение.

Капане. Откъде се чуваше? Погледът му обходи помещението.

Нещо капеше в далечния ъгъл на стаята. Теч? Потисна раздразнението си и се изправи. Струваше си да провери — можеше да има някоя медна тръба за него.

Забърза се нататък, после се закова на място. Не беше теч. Не беше вода. А кръв. Кап, кап, капеше от тавана. Завъртя се и побягна — не е моя шибана работа — но когато стигна до кухнята, се спря. Може би прибързваше. Все пак беше въоръжен, а горе нямаше никакви признаци за движение. Може да беше станало какво ли не. Можеше някой да е пребит, обран, убит, кой знае. Но там можеше да има и плячка за боклукчия като него и това не биваше да се пренебрегва.

След миг колебание крадецът се обърна и пресече стаята, като мина покрай езерцето от съсирваща се кръв във вестибюла. Вирна глава, вдигнал лоста, за да замахне при първия признак за опасност.

Но там нямаше никого. Той пристъпи внимателно и започна да се изкачва по стълбите.

Скръц. Скръц. Скръц.

Всяка стъпка съобщаваше за присъствието му и той изруга тихо, задъхан. Ако там имаше някого, щеше да разбере, че той идва. Стисна лоста още по-силно, когато стигна до стълбищната площадка. По-добре да действа предпазливо, отколкото после да съжалява — затова провря глава в банята и в задната спалня — само аматьор би допуснал да го нападнат в гръб.

Доволен, че нямаше опасност от засада, се обърна към предната спалня. Каквото и да беше се случило, каквото и да беше то, се намираше там. Крадецът си пое дълбоко въздух и пристъпи в полутъмната стая.