Матю Арлидж
Смъртен грях (41)

41.

Хелън крачеше по улицата пред хотел „Либърти“, а погледът й се плъзгаше по олющените стени на сградите в търсене на охранителни камери. За късмет, имаха пробив — Чарли буквално беше налетяла на тяхната убийца — и в резултат на показанията й и на частиците, събрани от полската секс работничка, прекъснала нападението, разполагаха с най-доброто засега описание на заподозряната. Беше бяла, вероятно на двайсет и няколко години, и висока, по-висока от средния ръст за жена, с дълги, силни крака. Носеше тъмни дрехи, вероятно кожени, имаше бледо лице и дълга черна коса, подстригана на бретон. Но никой не беше видял лицето й достатъчно добре, за да даде по-точно описание. Типът, който прибираше парите от момичетата, никога не отклоняваше вниманието си от телевизора достатъчно дълго, за да забележи кой всъщност влизаше или излизаше от сградата. Другите работещи момичета казваха, че не била постоянна — няколко от тях се бяха разминали с нея, докато водела клиента си нагоре, но тя вървяла с наведена глава, без да среща погледите им, а и те имали свои клиенти, с които да се занимават. Хелън се дразнеше от мисълта, че бяха се оказали толкова близко, а пак имаха толкова малко. Запис от охранителните камери можеше да промени всичко, затова тя щателно оглеждаше стените. В този район престъпленията бяха чести, затова хората вземаха допълнителни мерки за сигурност, но огледът й откри само една камера над входа на занемарен магазин за алкохол. Беше увиснала на кабела си и сочеше към стената, явно жертва на вандализъм. Дали беше работа на деца, или убийцата я беше повредила? Така или иначе, от камерата нямаше голяма полза.

Когато тръгна обратно към входа на хотела, Хелън забеляза Чарли, която сега носеше хартиен гащеризон и бе наметната с одеяло. Криминалистите бяха взели дрехите й за изследване, а за нея се грижеше млада полицайка.

— Искаш ли да се обадя на Стив?

Чарли вдигна очи и видя Хелън да стои пред нея.

— Лойд… Детектив Форчън вече му се обади.

— Върви си вкъщи, Чарли. Преживя силен шок и направи всичко, което можеше. Ще говорим по-късно.

Чарли кимна, все още умълчана след шока. Хелън сложи успокояващо ръка на рамото й, после си тръгна, нетърпелива да види какво ще им разкрие местопрестъплението. Хелън се заизкачва по стълбите към четвъртия етаж и спря, за да поговори с група криминалисти, които се бяха скупчили около частичен отпечатък от стъпка. Токът и върхът се бяха отбелязали в кръв на дървения под.

— Неин ли е? — попита Хелън.

— Не е на Чарли, така че…

— Можете ли да разберете размера?

Експертът кимна утвърдително и Хелън продължи по пътя си. Такива малки детайли можеха да се окажат изненадващо значими. Тя се развесели за миг, но доброто й настроение се изпари, щом стигна до местопрестъплението. Беше потопено в кръв. Жертвата лежеше на леглото, ръцете и краката му още бяха завързани за таблите, гръдният кош беше разтворен като консервена кутия. Сърцето му, което само преди трийсет минути е биело учестено до пръсване, сега лежеше неподвижно. Хелън се наведе над тялото, като внимаваше да не го докосне. Вгледа се в раната и установи, че тъканите около сърцето са непокътнати. Явно убийцата е била прекъсната преди да успее да вземе трофея си. Хелън се вгледа в лицето на жертвата — не го познаваше — после бързо отмести поглед. Беше сгърчено в агония.

Отдръпна се, за да наблюдава как работят криминалистите. Освен уликите, събрани от тялото на жертвата, щяха да анализират и пластмасовата кутия за съхранение със средна големина, която лежеше отворена на пода. В тях ли слагаше сърцата тяхната убийца? В пластмасови кутии. Беше толкова обикновена, толкова домашна, че за момент й се стори забавно. Можеше да се купи от стотици магазини в Саутхамптън, така че им оставаше да се надяват, че жената е оставила някаква следа, която да ги доближи до разкриването на самоличността й. Но Хелън знаеше, че няма смисъл да разчита на това — тяхната убийца нямаше грешен ход досега.

Докато оглеждаше местопрестъплението, в ума на Хелън се въртяха множество въпроси. Защо такава внезапна промяна в начина на действие? Досега убийцата беше толкова предпазлива — защо да довежда последната си жертва на място, където можеше да й попречат, а още по-лошо — да я разпознаят? Ставаше ли небрежна? Или ставаше все по-трудно да се заведе клиент на изолирано място? Беше ли се разчуло за опасността? Дали клиентите не търсеха сигурност на по-публични места? Беше го довела тук през деня, когато е знаела, че ще има други хора наоколо. Беше ли той специален по някакъв начин? Дали не е можела да го хване само по това време на деня? Бе странно развитие на събитията.

Хелън бе сигурна в едно — убийцата сега беше изнервена. Бяха я прекъснали в разгара на действието и беше избягала с празни ръце. По-лошо, бе налетяла право на ченге, размахващо полицейска карта, и се беше измъкнала с голям късмет. Би трябвало да се бои, че полицията вече разполага с нейно описание и вероятно с веществени доказателства. Хелън знаеше от опит, че страхът може да я накара да действа по два начина. Или да изчезне съвсем, или да ускори темпото на убийствата. Кой вариант щеше да избере? Само времето щеше да покаже.