Матю Арлидж
Смъртен грях (37)

37.

Вайълет Робинсън гледаше на зет си с подозрение. Никога не беше се съмнявала в любовта му към Никола, но се съмняваше в отдадеността му. Той беше мъж, а мъжете бяха небрежни към подробностите и склонни да търсят преки пътища. Наистина, Никола се чувстваше удобно у дома си и за елементарните й нужди се грижеха Тони или Ана, ако той беше на работа, но Никола беше много повече от елементарна. Тя беше красива, интелигентна и одухотворена млада жена. Както и нейната майка, Никола винаги се беше гордяла много с външния си вид и никога не излизаше от вкъщи без грим, внимаваше да няма нито косъмче, което да не е на мястото си. Но сега на Вайълет й се налагаше прекалено често да взема нещата в своите ръце, отчаяна от бледността на дъщеря си, от стърчащите й коси, от липсата на грим. Тони въобще не знаеше какво да прави в това отношение, а Ана беше обикновено момиче, което явно смяташе, че важното е какъв човек си вътрешно.

— Колко време ще отсъстваш? — попита тя Тони.

Двамата стояха във всекидневната, където Никола не можеше да ги чуе от спалнята.

— Няма да отсъствам — отвърна Тони, като подбираше внимателно думите и тона си. — Ще бъда тук през деня. Вероятно дори повече от обичайното. Става дума само за нощите. Ана каза, че с удоволствие ще поеме лъвския дял от нощните смени, но ако ти би могла…

— Вече казах, че ще помогна, Тони. С радост ще го направя. Най-добре е да има близки край нея.

Тони кимна и се усмихна, но Вайълет чувстваше, че не е съгласен. Харесваше Ана повече и ако тя беше съгласна да дежури седем нощи подред, несъмнено щеше да й плати, за да го направи, вместо да моли тъща си за помощ.

— Колко ще продължи тази… нощна работа?

— Надявам се да не е много.

Още един уклончив отговор.

— Добре, ще съм щастлива да помогна колкото е нужно, но знаеш мнението ми. Мразя мисълта Никола да се събуди и да завари чужд човек край леглото си.

Гласът на Вайълет пресекна, скритото дълбоко чувство за загуба внезапно я връхлетя от засада. Тони кимна съчувствено, но не добави нищо по тази тема. Беше ли се отказал от Никола? Вайълет силно подозираше, че е така. Имаше ли друга жена? Вайълет внезапно се усъмни и при тази мисъл я заболя.

— Опасно ли е? Какво ще правиш?

Този път последваха по-дълга пауза и излишно многословно успокоение. Значи беше опасно. Справедливо ли беше да го мрази заради безразсъдството му? Той беше полицай и трябваше да си върши работата — тя разбираше. Но не можеше ли да се оттегли от предната линия, към нещо по-безопасно? Ами ако се случеше нещо с него? Съпругът на самата Вайълет — безполезният кучи син — беше офейкал преди години. Сега живееше с втората си съпруга и трите им деца в Мейдстоун и никога не беше идвал да ги види. Ако с Тони се случеше нещо, Вайълет и Никола щяха да останат сами, приковани една за друга, да очакват и да се надяват.

Вайълет внезапно осъзна, че прекосява стаята. Сложи ръка на рамото на Тони и като понижи глас, каза:

— Моля те, пази се, Тони. Грижи се за себе си.

И този път той сякаш разбра. Моментът беше труден и за двамата — промяна на от денонощните грижи към по-свободен живот за Тони — и поне веднъж бяха съгласни един с друг.

— Върви, Тони. Никола и аз ще се оправим тук.

— Благодаря ти, Вайълет.

Тони излезе от стаята, за да продължи приготовленията си, и остави Вайълет сама с дъщеря й. Вайълет извади червило от чантата си и намаза устните на дъщеря си. Това веднага я разведри, но нервите й още бяха опънати. Имаше гадното чувство, че сили извън нейния контрол се надигат и се готвят да разтърсят света й.