Матю Арлидж
Смъртен грях (31)

31.

Хелън тръгна от къщата, сигурна, че Алисън ще помогне на Джесика да достигне бавно, но сигурно до някакво подобие на стабилност. Алисън вършеше работата си отлично — търпелива, мила и разумна. Когато му дойдеше времето, щеше да покани Джесика да приседне и щеше да й разкаже за убийството на съпруга й с всички подробности. Беше необходимо Джесика да научи всичко, бе необходимо да разбере, че поведението на съпруга й скоро ще стане обществено достояние, обект на клюки и спекулации. Но все още беше твърде рано, шокът бе твърде силен, затова тя остави на Алисън да прецени момента.

— Пак ли преследваш сериен убиец, Хелън?

Хелън се завъртя, този глас й беше познат.

— Нямаш много късмет, нали?

Емилия Гаранита затръшна вратата на своя „Фиат“ и тръгна към нея. Как, по дяволите, се беше добрала дотук толкова бързо?

— Преди да ми кажеш да вървя да се хвърля в езерото, мисля, че трябва да знаеш — имах малка среща на четири очи с твоята шефка днес. Чери Харууд е глътка свеж въздух след Уитакър, не мислиш ли? Тя обеща да бъде открита и честна с нас — ти на мене, аз… и така нататък — каза, че и ти си на борда. Тъй че нека започнем на чисто, нали? Какво ще ми кажеш за този убиец и как може Ивнинг Нюз да помогне на разследването?

Държеше бележник и химикалка в готовност. Лицето й излъчваше невинност и ентусиазъм.

Господи, на Хелън й се искаше да й удари юмрук — не беше срещала друг човек, който да изпитва толкова дълбока наслада от нещастията на обикновените хора. Беше вампир, но без положителните черти на вампирите.

— Щом старши детектив Харууд е предложила да ти даде навременна информация, несъмнено ще го направи. Тя е жена, която държи на думата си.

— Стига глупости, Хелън. Искам подробности. Искам нещо ексклузивно.

Хелън я изгледа. Стори й се, че Емилия не блъфира. Някак си беше успяла да привлече Харууд на своя страна — но с какви подбуди, замисли се тя. Нещо повече, беше стигнала до дома на Рейд почти толкова бързо, колкото и Хелън. Вече не беше противник, когото можеше да смачка. Хелън трябваше да действа по-разумно.

— Довечера ще имам за теб име и снимка. Навреме, за да ги публикуваш. Убийството на Емпрес роуд е било жестоко и бавно, с елементи на изтезания. Разследваме вероятни връзки с организираната престъпност, с особен акцент върху наркотиците и проституцията. Ще призовем потенциалните свидетели да се обадят по анонимна гореща линия с всякаква информация по случая. Засега това трябва да ти свърши работа.

— Засега ме устройва идеално. Видя ли, че не боли?

Хелън се усмихна в отговор на Емилия. Беше изненадана, че не я попита за Кристофър Рейд. Изненадана и облекчена. Но нямаше да се мотае повече тук, за да я подложи на още разпити. Яхна своя „Кавазаки“ и потегли с рев, докато Емилия неизменно ставаше все по-малка и по-малка в огледалата за обратно виждане.

 

 

Започна да се отпуска едва когато излезе на магистралата. Саутхамптън, който беше толкова години щастлив дом за Хелън, се превръщаше във враждебно и кърваво място. Хелън изпита острото усещане, че предстои да се разрази буря, и внезапно й се стори, че стъпва по несигурна почва. С каква цел Харууд се договаряше с Емилия зад гърба й? Каква сделка беше сключена? На кого можеше да разчита в наближаващите мрачни дни? Преди Марк и Чарли бяха на нейна страна в разгара на битката, а кого си имаше сега?

Осъзна, че без да го е желала, се с насочила към Алдършот. Странно, колко силно беше привличането, макар че Робърт Стоунхил дори нямаше представа за нейното съществуване. Вътрешният глас й шепнеше да размисли, да се връща обратно, но тя го заглуши, като натисна педала на газта.

Промъкна се в градчето под прикритието на тъмнината. Знаеше, че днес Робърт няма да си е вкъщи, затова тръгна направо към магазина на „Теско Метро“ в центъра. Паркира и зае наблюдателен пост в отсрещното интернет кафене. Оттук го виждаше добре как зарежда хладилните витрини с напитки в очакване на вечерния наплив. Не беше от най-старателните работници, вършеше минимално необходимото и винаги намираше време да си побъбри с колегите. Една от тях — Алис? Ана? — хубавичка деветнайсетгодишна брюнетка, май наминаваше доста често. Хелън си отбеляза наум да я държи под око.

Часовете се нижеха — осем, девет, десет. Хелън започна да се разсейва, докато умората и гладът й се засилваха. Губеше ли си времето тук? Какво се надяваше да постигне? До края на живота си ли щеше да си остане воайорка, да се възползва крадешком от връзка, която всъщност не съществуваше?

Робърт излезе забързан от магазина и тръгна по улицата. Както обикновено, Хелън преброи до петнайсет, после излезе от скривалището си и го последва с небрежна и спокойна крачка. Робърт няколко пъти хвърли погледи наляво и надясно, сякаш очакваше или се боеше да срещне някого, но така и не погледна право назад, така че Хелън продължи да го следва незабелязано.

Вече бяха стигнали до центъра на града. Робърт внезапно хлътна в „Червения лъв“, мрачна дупка за пияници, която беше посещавал и при предишни проследявания. Хелън изчака малко и влезе с долепен до ухото смартфон, сякаш разговаряше. Не го видя веднага, затова заряза преструвките. Огледа целия партер, после се качи на полуетажа. Нямаше го. Дали не беше я забелязал и не беше използвал пъба, за да се откачи от нея? Втурна се към ниския сутерен и, естествено, той беше на последното място, където погледна — сепаре, скрито дълбоко във вътрешността на кръчмата. Беше се сбутал в него заедно с приятелчетата си и настроението им беше унило. Хелън беше заинтригувана, но нямаше как да се доближи достатъчно, за да чуе какво си говорят, затова си купи питие и седна да чака. Часовникът скоро би полунощ, но момчетата не даваха никакви признаци, че ще тръгват. Заведението имаше лиценз и можеше да сервира до два, но групата беше странно умерена в консумацията на алкохол тази вечер. Изглеждаха напрегнати. От какво се страхуваха, питаше се Хелън.

— Тенекия ли ти вързаха?

Размислите на Хелън бяха прекъснати рязко от намесата на дебел бизнесмен, който явно беше потушавал жаждата си от края на работния ден досега.

— Просто чакам съпруга си — излъга Хелън.

— Той винаги ли закъснява толкова? Аз не бих закъснявал, ако ти беше моя жена.

— Имаше състезание тази вечер. На излизане от Лондон трафикът винаги е ужасен.

— Състезание?

— Бой в клетка. Тази вечер имаше голямо шоу в Докландс. Ако искаш, го почакай да си поприказвате. Много обича да си говори със свалячи и ще пристигне тук всеки момент.

— Много любезно от…

Но той вече отстъпваше. Хелън сдържа усмивката си и пак насочи вниманието си към Робърт. Само за да открие, че той гледа право към нея. Тя незабавно наведе поглед и взе да се занимава с телефона си. Беше ли я засякъл? По-добре бе да остане в безопасност, отколкото после да съжалява, затова след подходяща пауза тя се престори, че се обажда, и се отдалечи, като се премести на по-дискретен наблюдателен пункт на партера. Двайсетина минути по-късно Робърт и приятелите му я подминаха и излязоха от пъба, без да й обърнат внимание. Вече беше два часът и улиците бяха пусти. Когато ги последва, Хелън изведнъж осъзна в колко глупаво и уязвимо положение се беше озовала, сама из тъмните улици толкова късно през нощта. Можеше да се справи в повечето ситуации, но не и срещу група мъже. Ами ако те бяха забелязали, че ги следи, и искаха да решат проблема?

Тя изостана и смяташе да зареже всичко, но групичката изведнъж спря. Те се огледаха на всички страни, после издърпаха от съседната странична алея контейнер за смет на колела. Дейви, водачът им, се покатери върху него. Така малкото прозорче на близката къща се оказа на равнището на раменете му. Той извади лост от раницата си и веднага започна да разбива прозореца, докато другите пазеха.

Хелън притисна гръб към стената. Беше бясна на себе си. Защо се бе докарала до това положение? Прозорецът вече беше отворен и Дейви се набра и се вмъкна вътре. Последва го Робърт. Той скочи на контейнера и се плъзна през прозореца с тренираната грация на гимнастик. Другите останаха отвън и се озъртаха тревожно наоколо за минувачи.

Някакъв шум ги накара да погледнат, но беше жена, която отминаваше. Хелън ускори крачка. Сега, когато всичко тръгна зле, тя искаше само да се махне надалеч оттук. С всяка стъпка се упрекваше все повече. Точно в този момент обираха невинни хора и беше неин дълг да се намеси и да го предотврати.

Но, разбира се, тя нямаше да го направи и се мразеше заради това. Забърза се и мракът на нощта я погълна.

Допусна грешка, като дойде тук.