Матю Арлидж
Смъртен грях (17)

17.

Беше почти полунощ, когато се прибра у дома. Къщата беше тъмна и тиха, както обикновено сякаш. Никола сигурно спеше спокойно горе, а болногледачката й седеше до нея и четеше книга на светлината на фенерче. Обикновено тази гледка го умиляваше — уютен пашкул за жена му — но тази вечер мисълта за нея го натъжи. Острото и парещо чувство за загуба го прободе внезапно и силно.

Тони Бриджис остави ключовете си на масата и забърза към горния етаж, за да смени Ана, която вече осемнайсет месеца помагаше в грижите за Никола. Тони изведнъж осъзна, че е пил прекалено много. Беше оставил колата си при пъба и се прибра с такси, така си бе позволил лукса да пийне. Разчувстван от завръщането на Чарли, беше обърнал четири или пет халби и сега залитна леко по стълбите. Можеше да има свой живот, разбира се, но винаги изпитваше срам, когато Ана — или още по-лошо, майката на Никола — го хващаха, че е пил. Щеше ли говорът му да го издаде? Мирисът на алкохол в дъха му? Впрегна всички сили, за да изглежда трезвен, и влезе в спалнята на Никола.

— Как е тя?

— Много добре — отвърна Ана с усмивка. Винаги се усмихваше, слава богу. — Вечеря, после й прочетох няколко глави.

Държеше „Студеният дом“. Никола винаги бе обичала Дикенс — „Дейвид Копърфийлд“ й беше особено любим — така че те го бяха подхванали по списък. Беше проект, нещо, което Никола искаше да постигне, и изглежда, тя се наслаждаваше на историите с техните смели герои и демонични злодеи.

— Стигнахме до най-интересното и тя искаше да продължим четенето, затова й отпуснах няколко допълнителни глави. Но май започна да задремва накрая и ще трябва да повторите утре. За да е сигурно, че няма да пропусне нищо.

Тони изведнъж се почувства силно развълнуван, трогнат от нежните грижи, които Ана полагаше за жена му. Като се боеше, че гласът ще му изневери, той потупа Ана по рамото, благодари й кратко и я изпрати.

Никола беше детската му любов, бяха се оженили съвсем млади. Бяха си уредили живота, но два дни преди двайсет и деветия си рожден ден Никола получи масивен инсулт. Оцеля, но пораженията върху мозъка й бяха тежки и тя се оказа затворничка в собственото си тяло. Виждаше и разбираше, но можеше да движи само очите си, беше парализирана цялата. Тони се грижеше за нея с любов, учеше я да общува само с очи, викаше роднини или наемаше болногледачи, когато беше на работа, но все му се струваше, че е лош съпруг. Нетърпелив, изнервен, егоистичен. Всъщност правеше всичко, което можеше, за нея, но това не го спираше да се упреква. Особено когато излизаше да се забавлява. Тогава се чувстваше коравосърдечен и недостоен за нея.

Погали косата й, целуна я по челото и се прибра в своята спалня. Дори сега, две години след инсулта, още го болеше от факта, че спяха в отделни стаи. Отделните спални бяха за двойки, изгубили любовта си, за показни бракове, не за него и Никола. Те споделяха нещо повече. Не си направи труда да се съблича, а седна на леглото и започна да прелиства „Студеният дом“. В началото, когато още бяха гаджета, Никола му четеше на глас пасажи от Дикенс. Отначало се чувстваше неловко, не беше кой знае какъв любител на четенето и му се струваше претенциозно, но с времето започна да му харесва. Притваряше очи и слушаше как мекият й глас с акцент от околностите на Лондон си играе с думите. Никога не беше се чувствал по-щастлив и сега би убил, за да има запис — поне един — как тя му чете на глас.

Но никога нямаше да има, а напразните мечтания не водеха до нищо, така че вместо това се настани с книгата. Не беше много, но щеше да свърши работа.