Матю Арлидж
Смъртен грях (121)

120.

Хелън спря пред залата „Гилдхол“ и извади пудриерата си от чантата, за да провери как изглежда. Бяха минали две седмици от смъртта на Ела и макар че лицето на Хелън още изглеждаше уморено и изпито, поне бе изгубило израза си на чист ужас, който бе останал изписан на него в продължение на дни. Почти не беше излизала от апартамента си след станалото и внезапно я връхлетя пристъп на паника. В „Гилдхол“ обикновено се представяха концерти и спектакли, но днес залата беше изпълнена от елита на хемпширската полиция, събран тук, за да почете служителите си с изключителни постижения — и Хелън сред тях. Тя се сещаше и за по-лесни начини да се върне към нормалния си живот, затова вътрешният глас ясно й нашепваше да подвие опашка и да бяга.

Но когато влезе в сградата, я заля мощна вълна от доброжелателност. Усмивки, потупвания по гърба, несекващи аплодисменти. Екипът от седмия етаж се скупчи около нея, за да поздрави със завръщането своя ръководител, да я посрещне отново в редиците си. Явно се бяха тревожили за нея, навярно се бяха страхували, че няма да се върне никога, и Хелън бе трогната от тяхната обич и загриженост. Докато приемаше поздравленията им, тя изведнъж осъзна, че макар да се самообвиняваше постоянно за провалите си, за Чарли, Сандерсън и останалите тя беше герой.

Ставаше все по-напрегната с всяко връчване на награда, докато най-после не дойде и нейният ред. Официална полицейска благодарност, връчена лично от самия заместник-началник на полицията. До него стоеше и чакаше търпеливо да й стисне ръката старши детектив Харууд.

— Добра работа, Хелън.

Хелън й благодари с кимване преди да слезе от сцената. Докато вървеше към мястото си на първия ред, я изпълваше чувство на тихо задоволство. Случаят бе отразяван най-подробно през последните две седмици. Снимки как Хелън изнася Амелия от сградата изпълваха първите страници на всички вестници — местни и национални. Екипът на Хелън с гордост забождаше на таблото изрезките, като централното място беше запазено за очерците от „Саутхамптън Ивнинг Нюз“, които се надпреварваха да възхваляват личността и действията на Хелън. Името на Харууд напълно липсваше от медиите, сякаш не съществуваше. Може би все пак имаше някаква справедливост.

Екипът буквално изнесе на ръце Хелън от „Гилдхол“. Бяха решили да си позволят по-дълга обедна почивка и я замъкнаха в „Короната и двамата председатели“, за да отпразнуват завършека на това тежко разследване. Ченгетата са странни хора — макар да знаеха, че Хелън не пие, не можеше и дума да става да отидат другаде, освен в този популярен пъб. За Хелън нямаше значение, чувстваше се уютно в познатата обстановка и се радваше да види хората от екипа си отново толкова щастливи и безгрижни.

Хелън допи чашата си и се измъкна към тоалетната с желание да остане за миг сама, далеч от обожанието и възхвалите. Но изпитанията й не бяха свършили.

— Приятели?

Емилия Гаранита. Беше присъствала на официалната церемония, а ето че бе и тук. Сянка на Хелън.

— Каква е тази привързаност към тоалетните, Емилия? — отвърна Хелън.

— Трудно е човек да те свари сама.

Хелън не отговори нищо. Беше сключила примирие със своята преследвачка веднага след развръзката на случая, като се съгласи да не обвинява репортерката в опит за изнудване на полицай при изпълнението на служебните му задължения в замяна на обещанието, че няма да преследва или да разкрива нищо за малката Амелия, докато тя расте в новата си среда. Хелън знаеше, че ще последват безброй намеси в живота на семейство Матюс — както жестокостите и извращенията на Алън бяха разнищвани в безкрайни вестникарски колони — но искаше да предпази невинните. Емилия бе приела сделката и беше задържала светлината на прожектора насочена право към Алън Матюс, като в същото време не спираше да възхвалява инспектор Грейс и нейния екип на цели двойни страници, но това не бе стопило ледовете между нея и Хелън. Тя беше сключила сделката по прагматични причини. А за останалото — особено за безсърдечното разрушаване на живота на Робърт — нито щеше да прости, нито щеше да забрави.

— Радвам се, че стигнахме до споразумение — продължи Емилия, като наруши мълчанието, — защото ми се иска да работим заедно и в бъдеще.

— Не отлиташ ли за Лондон?

— Работя по въпроса.

Явно ударът на Емилия не беше й донесъл мечтаното преместване, към което се стремеше, но Хелън устоя на изкушението да бръкне с пръст в раната.

— Е, желая ти късмет.

Хелън искаше да си излезе, но Емилия я спря.

— Иска ми се това да стане ново начало за нас и… ами, искам да те помоля за прошка.

— Че ме следеше? Че ме заплашваше? Или че съсипа живота на един млад мъж? — изброи Хелън.

— Че се държах непрофесионално. — Типично за Емилия, помисли си Хелън. Дразнеща дори когато се извинява. — Съжалявам и обещавам, че няма да се повтаря.

Не беше достатъчно, но Хелън разбираше колко много й струва на Емилия да каже и това. Тя прие извинението и си тръгна. Емилия предложи да я почерпи питие за примирието, но Хелън отказа. Пъбовете не бяха естествената й среда и празнуването вече й идваше в повече.

Освен това имаше едно място, където изпитваше нужда да отиде.