Матю Арлидж
Смъртен грях (116)

116.

Бебето пищеше пронизително на леглото и се гърчеше неистово. Никоя от жените не посягаше да го успокои. Бяха застинали във времето, на тънката граница между спасението и унищожението. Погледът на Хелън оставаше прикован в Ела. Тя бе отказала да поеме ръката й или да пусне ножа. Само гледаше плачещото си бебе, сякаш се опитваше да разгадае някаква неразрешима загадка. Хелън си помисли, че ако посегне бързо, може да обезоръжи Ела, докато се бе разсеяла, но не посмя да рискува. Не и сега, когато бе толкова близо до това да я разубеди.

— Не исках да стане така. — Хелън се сепна, когато Ела заговори. — Не исках да стане така.

— Знам.

— Вината е негова.

— Знам, че баща ти е бил жесток човек…

— Помогнах на другите деца.

— Близнаците?

— И Кери. Освободих ги.

— Права си, Ела. Той е бил побойник и садист.

— И шибан лицемер. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че съм лоша. Мръсна. Каза, че имам черно сърце.

— Не е бил прав.

— След като онези типове… ми направиха, каквото направиха, не изтрезнявах, вземах дрога и хапчета, каквото можех да намеря… Самоубивах се, аз… бях се заклела никога повече да не ги моля за помощ. Мразех го. И нея.

Тя хвърли поглед към Амелия.

— Но бяха минали седем месеца. И аз… помолих ги за помощ. Помолих ги да намерят дом за нея. Някъде далеч от мен. А те ми затръшнаха вратата в лицето. Казаха ми, че така ми се пада, щом са ме изнасилили. — Думите й се изтръгваха, накъсани и горчиви. — Той ме погледна в очите и каза най-дяволски неща и тогава… и тогава…

— Видяла си го пак, нали? След това? Видяла си го да взема проститутка.

Ела се обърна с пламнали от ярост очи.

— Беше само след няколко седмици… И те се познаваха. Проклетникът беше редовен клиент. Тогава схванах — всеки вторник вечер, бог знае откога, е ходил… След всичко, което каза, след всичко, което стори…

— Лъгал те е, лъгал е майка ти.

— Когато го примамих, дори не ме позна. Шибаната черна перука и няколко халки на носа… но можех и да нося тъпата си училищна униформа и да му се ухиля. Мислеше само какво ще получи, какво ще му позволи „Ейнджъл“ да направи с нея. Беше свиня и си получи заслуженото.

Хелън не каза нищо. Амелия вече бе станала морава от плач, лаеща кашлица разтърсваше тялото й.

— Трябва да я вземем, Ела. Трябва да я вдигнеш.

Ела се отърси от мислите си и хвърли подозрителен поглед към Хелън.

— Не можем да я оставим да плаче така. Ще се задуши.

Амелия заплака още по-силно, лаещата кашлица започна отново. Ела се колебаеше.

— Моля те, Ела, остави ножа на леглото, вземи бебето си и нека всички да излезем заедно.

Ела погледна Амелия, после ножа в ръката си. Решаващият момент — да го направи или да умре.

— Хайде да свършваме с това.