Матю Арлидж
Смъртен грях (107)

107.

Невероятно какво спокойствие те изпълва, когато знаеш, че краят наближава. Откакто направи своя избор, Ела изпадна в състояние на превъзбуда. Кикоти се, пя песнички на Амелия, лудува като дете. Яростта още бушуваше вътре в нея, търсеше да излезе на повърхността и да я завладее отново, но тази сутрин не й беше нужна.

Преди няколко дни беше задигнала от „Буутс“ малко красиви бебешки дрешки. Сега се радваше, че го е направила. Искаше Амелия да изглежда добре, когато я намерят. Откакто бе родила Амелия сама, без ничия помощ, в това мръсно жилище, не можеше да разбере какво би трябвало да изпитва към нея. Тя беше плод на нейния грях, подарък от изнасилвачите й, който не й позволяваше да забрави безсърдечието на света. Първият й порив бе да задуши пищящото вързопче. Беше започнала, но… момиченцето изглеждаше точно като нея. Нападателите й бяха мургави, брадясали и чернокоси. Амелия беше руса, със сладко носле като копче.

Следващата й мисъл беше да се прави, че не забелязва бебето, да го накаже за съществуването му, като го остави умишлено да умре от глад. Но когато почувства как млякото напира в гърдите й, разбра, че тук е заложено нещо по-голямо от самата нея.

Затова започна да кърми бебето. Отначало потъркваше зърното си в устицата му, после го отдръпваше, дразнеше детето, преди да задоволи глада му. Но скоро това започна да й се струва жестоко и глупаво и вече кърмеше бебето старателно. Откри, че се чувства щастлива, когато храни, засища детенцето, че в тези кратки мигове на сливане забравя всичко друго — насилието, лицемерието, яростта. Един ден разбра, че не иска бебето да страда, че иска да го защитава. Затова, преди да излезе вечер, слагаше малко сироп за кашлица в шишето му. Така то спеше дълбоко до завръщането й.

Тъгата изпълни сърцето й, но тя я прогони. Беше избрала този път, така че нямаше място за съжаление. Хапчетата я чакаха в кухнята. Трябваше само да вземе адаптирано мляко и се започваше. Вече нямаше връщане назад.