Матю Арлидж
Смъртен грях (80)

80.

Тони видя с облекчение, че Никола е заспала. Беше късно, но тя често заспиваше трудно. Тони знаеше, че ако беше будна, ако бе го погледнала с дълбоките си сини очи, когато влезеше, той щеше да й признае всичко. Нямаше да бъде способен да прикрие изпълващите го объркване, трепет и срам. Сега успя да размени едно-две сухи изречения с Вайълет — като гледаше в пода и се извини с умората — преди тя да си тръгне, а той да остане насаме със съпругата си.

Тони не бе изневерявал никога преди и продължаваше да обича Никола. Обичаше я дори повече, ако това бе възможно, сега, когато срамът от изневярата тежеше на съвестта му. Не искаше да я наранява — никога не бе искал да я нарани — и те винаги си бяха споделяли всичко. Но какво щеше да й каже сега?

Истината бе, че той все още изпитваше възбуда. С Мелиса бяха правили любов още два пъти преди той да си тръгне. Ченгето пред вратата изгледа дебелата папка, която носеше под мишница и, изглежда, повярва, че старателно е записвал показанията на Мелиса през цялото това време. Тони почувства нов пристъп на срам — беше предал не само Мелиса, бе предал и колегите си. Винаги е бил добро ченге, защо това внезапно падение сега?

Знаеше. Разбира се, че знаеше. Толкова дълго време се бе опитвал да убеди себе си, че животът му с Никола е нормален. Че всичко беше наред. Често казваше на любопитстващи приятели, че е женен до живот, че щом съдбата му е раздала тези карти, той е съгласен. Но не беше и никога не е бил съгласен. Не защото искаше повече, а защото Никола беше толкова много повече.

Тя бе преобърнала живота му из основи. Докато той произхождаше от семейство на странстващи неудачници, тя идваше от образовано, успяващо и амбициозно семейство. Каквото и да вършеше — работа или игра — го правеше с върховна решимост, с воля за успех и непринудено чувство за хумор. И тя му липсваше. Липсваше му много, ужасно много. В любовта беше импулсивна и изненадваща, в секса — изобретателна и разкрепостена, в чувствата — винаги даряваща. Вече не можеше да му даде нищо от това и макар той да се утешаваше, че се е превърнала в негов приятел, такава бе горчивата истина. Тя никога нямаше да му бъде бреме, но и не бяха съпрузи в пълния смисъл.

В това, винаги бе си мислил той, беше истинското предателство. А какво смяташе за Мелиса тогава? Тя бе нещо ново, нещо опасно. Беше лудост, но той вече изпитваше чувства към нея. Не можеше да бъде любов, защото току-що я бе срещнал, но сякаш приличаше на нещо подобно. След като бе жадувал толкова дълго за любов и топлина, сега поемаше свръхдоза от тях.

И не искаше да спира.