Матю Арлидж
Смъртен грях (79)

79.

Беше тъмно и студено и тя губеше търпение. Ставаше все по-трудно и по-трудно да действа спокойно. Целият град беше пълен с полиция и тя трябваше да бъде изключително предпазлива, докато бродеше из улиците по анцуг и суитшърт с качулка, сякаш беше излязла за нощно тичане. Когато откри закътана пресечка край Западните докове, се съблече и остана по къса пола и чорапогащи. Тясната блузка подчертаваше щедрите й форми, а късото кожено яке беше черешката на сладоледа. Въпреки притесненията и напрежението тази вечер тя се почувства добре, когато се разголи. Сега оставаше само да стои и да чака похотливите помияри да дотичат при нея.

Двайсетина минути по-късно се зададе самотна фигура. Залиташе леко и си тананикаше някаква песничка на чужд език. Моряк, вероятно поляк, помисли си тя. Сърцето на Ейнджъл затуптя по-бързо. Моряците бяха мръсни, нехигиенични и груби, но обикновено винаги имаха пари, когато слизаха на брега, и свършваха доста бързо след продължителната липса на секс.

Мъжът се спря, щом я забеляза. Огледа се да види дали е сам, после закрачи небрежно към нея. Беше учудващо хубавичък — най-много на двайсет и пет, с гладко лице и женствени устни. Видимо пиян, но не и непривлекателен. Ейнджъл се учуди, че му се налагаше да си плаща.

— Колко? — Акцентът му беше силен.

— Какво искаш?

— Всичко — отвърна той.

— Сто лири.

Той кимна.

— Да вървим.

И така предопредели съдбата си.

Ейнджъл тръгна напред и го поведе през лабиринта от товарни контейнери към малката площадка на контрольорите. Предполагаше се, че на нея товарите трябва да се проверяват и регистрират, но всъщност тъкмо там голяма част от внасяните стоки изчезваха тайнствено, за да се появят на черния пазар. Тази нощ щеше да бъде безлюдна — не бе имало доставки цялата седмица.

Докато го водеше към смъртта му, Ейнджъл се опитваше да сподави смеха си. Тялото й се тресеше от адреналина и възбудата. Щеше ли някога да скъса с този навик? Едва ли, щом се чувстваше толкова добре. Това беше най-хубавият миг. Затишието пред бурята. Обичаше този измамен момент.

Стояха на потъналата в мрак площадка. Тя си пое дълбоко въздух и се обърна.

— Да започваме ли, сладур?

Десният му юмрук се стовари в челюстта й, запрати я с трясък в контейнера зад нея. Тя смаяно вдигна ръце, за да се предпази, но ударите продължиха да се сипят. Опита се да го отблъсне, но следващият удар едва не й отнесе главата и тя рухна тежко на земята.

Какво ставаше? Опита се да се изправи, но той вече я затискаше. Тя инстинктивно се отпусна. Беше се справяла и преди с клиенти насилници, но винаги с помощта на палката си — никога не беше влизала в такава ръкопашна схватка.

Сега той я притискаше, а силните му ръце обхванаха гърлото й. Стискаха все по-силно, по-силно и по-силно. Опита се да забие пръсти в лявото му око, но той извъртя глава и се предпази. Видя как кръвта пулсира във вената на врата му и впи в нея изпочупените си нокти. Дали нямаше да отслаби хватката си, ако започнеше да кърви? Не трябваше да става така. Не трябваше да умира на това мизерно място.

Впрегна всичките си сили в борбата. Борба на живот и смърт. Но беше твърде късно и след няколко секунди светлините изгаснаха.