Матю Арлидж
Смъртен грях (77)

77.

Вече се стъмваше, но това само щеше да подсили атмосферата на композицията. Слабата светлина, зърнистото изображение щяха да спомогнат да улови чувството, което търсеше Емилия. Би трябвало да повика някой от щатните им фотографи със себе си, но умееше да работи с дигитален фотоапарат не по-зле от тях, а и нямаше начин да допусне още някого до тази история, преди да е научила всичко.

Ейдриън Филдинг се бе показал изключително услужлив, след като осъзна, че Емилия с най-голямо удоволствие ще съсипе кариерата му, ако не получи каквото иска. Досието на Робърт Стоунхил не започваше кой знае колко драматично, съдържаше будещо съжаление изброяване на скорошните му дребни провинения, но нещата станаха много по-интересни, когато Емилия установи, че е осиновен. Подробностите за биологичната му майка в основното досие бяха оскъдни, но все пак личеше, че е роден в затворническа болница. Щом откри това, Емилия разбра кой беше той — Хелън Грейс бе изпитвала истинска привързаност само към един човек — но като добър журналист засече възрастта на Робърт с датата на ареста на Мериан. След това оставаше малка крачка до протокола за ареста на Мериан и пъзелът се подреди.

Емилия едва удържаше ръцете си да не треперят, когато насочи фотоапарата. Момчето беше изпратено да купи мляко и пристъпваше нетърпеливо на опашката. Щрак, щрак, щрак. Детайлите не се различаваха добре, но той изглеждаше мрачен и опасен. Емилия почака още, докато Робърт плащаше. После излезе от магазина. Емилия пак вдигна фотоапарата. Когато се оказа навън, той спря, сякаш позираше, и погледна към небето, защото започваше да ръми. Огряно от мътната светлина на уличната лампа, лицето му изглеждаше призрачно и неестествено. После той вдигна качулката си и погледна сякаш право към нея. Не можеше да я види, скрита в мъглата, но тя го виждаше. Щрак, щрак, щрак. Младеж, роден в насилие и хванат на тъмната улица, облечен със суитшърт с качулка — униформата на жестоките и безскрупулни бандити из цялата страна. Идеално.

Сега, когато вече имаше всичко, което й трябваше, Емилия щеше да действа. Разбира се, можеше да се обади веднага на редактора на Ивнинг Нюз, но нямаше да го направи. Точно за такъв случай си беше създала контакти в „Мейл“. Разполагаше с всичко необходимо — ако действаше достатъчно бързо, можеше да се окаже на първа страница на утрешното издание.

Това беше нейният билет за заминаване. Имаше цената. Имаше стоката. И имаше заглавието.

„Син на чудовище“.