Матю Арлидж
Смъртен грях (75)

75.

— Здравей, Алфи, казвам се Хелън и съм полицай.

Момчето вдигна поглед от рисунката си.

— Може ли да седна при теб?

Момчето кимна и Хелън приседна до него.

— Какво рисуваш?

— Динозаври пирати.

— Готино. Това тиранозавър рекс ли е?

— Той е най-големият.

— Виждам. Изглежда страшен.

Алфи сви рамене, сякаш не беше нищо особено. Хелън се улови, че се усмихва. Шестгодишното хлапе беше сладко и понасяше странните събития от деня забележително добре. Изглеждаше повече озадачен, отколкото уплашен. Което не можеше да се каже за майка му. Още не бяха й съобщили най-лошото — не и преди да открият тялото — но тя вече беше рухнала. От „Връзки със семействата“ правеха каквото можеха, но тя едва дишаше от пристъп на паника и това започваше да се отразява на Алфи. Хелън знаеше, че трябва да привлече цялото му внимание.

— Може ли да ти покажа нещо специално?

Алфи я погледна. Хелън плъзна картата си на масата.

— Това е полицейската ми карта. Знаеш ли какво е полицай?

— Ти ловиш крадци.

— Точно така — каза Хелън и сподави усмивката си. — А знаеш ли какво е това?

Сложи на масата полицейската си радиостанция.

— Супер — каза той и веднага я грабна.

— Натисни това копче — показа му Хелън.

Алфи го натисна и се стресна от разнеслото се пращене. Изглежда, му хареса. Докато си играеше с устройството, Хелън продължи:

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

Момчето кимна, без да вдигне поглед.

— Искам да знаеш, че теб не те заплашва абсолютно нищо. Става дума за онази жена с кутията — жената, която си видял. Ами, тя може да е взела нещо, което не е нейно. Затова трябва да разбера коя е тя. Тя говори ли с теб?

Алфи поклати глава.

— Нищо ли не каза?

Пак отрицателно поклащане.

— Видя ли лицето й?

Този път кимване. Хелън се поколеба, после извади скицата от чантата си.

— Тази жена ли видя?

Тя му показа изображението.

Той вдигна поглед от радиостанцията, взе листа, после сви рамене и пак насочи вниманието си към уреда.

Хелън постави длан върху ръката му и нежно го спря. Той я погледна.

— Много е важно, Алфи. Може ли да разгледаш пак рисунката заради мен, моля те?

Алфи я послуша с готовност, сякаш продължаваха някаква игра. Този път се вгледа по-внимателно. Мълча дълго, после кимна едва-едва.

— Може би.

— Може би?

— Носеше шапка, малко скриваше лицето й.

— Бейзболна шапка?

Алфи потвърди. Хелън се отпусна назад. Можеха да му зададат още въпроси — за ръста и телосложението й — но трудно щяха да получат от него по-точно описание. Все пак беше само на шест.

— Тя какво е направила?

— Моля?

— Какво е взела?

Хелън хвърли поглед към майката на Алфи, после понижи глас:

— Нещо много специално.

Хелън гледаше лицето му, изпълнено с любопитство. Сърце не й даваше да му каже, че никога повече няма да види баща си.