Матю Арлидж
Смъртен грях (74)

74.

Тя натискаше силно бутона на звънеца, без да отмества пръст. Вече беше звънила два пъти, бе обиколила къщата, която си оставаше здраво залостена, макар че явно беше обитавана. Завесите бяха спуснати и отвътре се чуваше телевизор.

Най-после чу приближаващи се стъпки, придружени от сърдити ругатни. Емилия Гаранита се подсмихна и продължи да натиска звънеца. Едва когато вратата се отвори, най-после отмести пръст и стана тихо.

— Не купуваме от разносвачи — каза мъжът и понечи да затвори вратата.

— Приличам ли ти на продавачка на шибани бърсалки? — отвърна Емилия.

Мъжът се поколеба, стъписан от нейния рязък и агресивен отговор.

— Познавам те — каза накрая, — ти си онази, как беше…

— Емилия Гаранита.

— Точно така. Какво искаш?

Явно нямаше търпение по-скоро да се върне към гледането на телевизия.

Емилия се усмихна, преди да продължи:

— Искам едно досие.

— Какво?

— Работиш като надзорник на предсрочно освободени, нали, господин Филдинг?

— Да, и със сигурност знаеш, че няма никакъв начин да дам информация на журналист. Всичко е поверително.

Произнесе думата „журналист“ с истинско отвращение, сякаш самият той имаше по-възвишени занимания. Емилия обичаше такива мигове.

— Дори ако тя ще спаси живота ти?

— Моля?

— Имам предвид професионалния ти живот.

Сега Филдинг се умълча. Питаше се какво ли се задава.

— Имам няколко приятели в полицията. Те ми разказаха интересна история за един тип на средна възраст, спипан на Комън да извършва непристойни действия на задната седалка на „Форд Фокус“. — Тя извъртя очи към „Форд Фокус“-а, паркиран на алеята на Филдинг. — Разказват, че забърсал момичето в един бар… но тя била едва на петнайсет. Опа! Човекът плакал и умолявал, та полицаите го пуснали и си тръгнали с по 100 лири в джоба. Обаче си запазили регистрационния номер и описанието на мръсното копеле. Имам тук полицейското тефтерче.

Тя даде вид, че рови в чантата си.

Филдинг прекрачи прага и затвори вратата зад себе си.

— Това е шантаж — каза възмутено.

— Да, така е — отвърна Емилия с усмивка. — Сега, ще ми дадеш ли каквото искам, или да започвам да пиша материала си?

Въпросът беше реторичен. По израза на лицето му Емилия можеше да каже, че щеше да направи точно това, което искаше тя.