Матю Арлидж
Смъртен грях (71)

71.

Хелън се връщаше към Централното управление на Саутхамптън, когато получи обаждането. Почувства вибрацията на телефона и отби мотоциклета си в платното за автобуси, за да отговори. Очакваше, Чарли се обажда с новини. За миг дори си помисли, че може да са разпознали някъде Лайра. Но беше Робърт.

Харууд я беше повикала да се прибере в управлението, но тя не се поколеба, а се устреми по околовръстното, после на север към Алдършот. Харууд можеше да почака. След по-малко от час вече крачеше през фоайето на полицейския участък на Уелингтън авеню. Беше срещала доста от тукашните детективи на различни конференции на хампширската полиция, а сега я посрещна един от тях — детектив инспектор Аманда Хопкинс.

— Оставили сме го в стаята за разпити номер едно. Предложихме му прекъсване или да се обади на майка си, но… не иска да говори с никого, освен с теб.

Звучеше дружелюбно, но определено искаше повече информация.

— Приятелка съм на семейството.

— На Стоунхил?

— Аха — излъга Хелън. — В какво състояние е той?

— Разтърсен. Няколко повърхностни наранявания, но като цяло е наред. Вкарах другите двама в килии. Вече ги разпитахме — те се обвиняват един друг, така че…

— Ще видя какво мога да измъкна от него. Благодаря ти, Аманда.

 

 

Робърт се беше отпуснал на пластмасовия стол. Изглеждаше зле, смачкан на вид, с изподрано лице. Дясната му ръка висеше на бинт. Размърда се, когато видя Хелън, и седна изправен.

— Взех я за теб — каза Хелън и остави кутийка „Пепси“ на масата. — Да ти я отворя ли?

Той кимна и Хелън му я подаде. Робърт я грабна със здравата си ръка и я изпи на един дъх. Ръката му трепереше, докато пиеше.

— Е, ще ми разкажеш ли какво се случи?

Той кимна, но не каза нищо.

— Ще се опитам да ти помогна — продължи Хелън, — но трябва да знам…

— Те ми скочиха.

— Кои?

— Дейви и Марк.

— Защо?

— Защото вече не исках да движа с тях.

— Казал си им, че вече не ти е интересно…

— Те казаха, че съм шубе. Мислеха, че ще ги изпортя на ченгетата.

— А ти щеше ли да го направиш?

— Не. Исках само да се отърва.

— И какво стана?

— Казах им да се оправят без мен. Че искам да ме оставят на мира. Те не се изкефиха. Тръгнаха си, но после се върнаха. Заплашиха ме. Казаха, че ще ме заколят.

— А ти какво направи?

— Отвърнах. Не се оставям да се ебават с мен.

— С какво отвърна?

Настъпи дълга пауза, после:

— С нож.

— Моля?

— Нож. Носех си…

— За бога, Робърт. Можеше да те убият.

— Ама снощи ми спаси живота, нали? — отвърна той вироглаво.

— Може би. — Той замълча. — Дай да си изясним нещата. Те са те нападнали първи.

— Абсолютно.

— А ти си се защитил. — Той отново кимна. — Рани ли ги?

— Леко закачих Дейви по ръката. Нищо опасно.

— Окей. Така, може би това ще свърши работа, но ще трябва да признаеш, че си носил нож. По този въпрос нищо не може да се направи. Вероятно ще успея да те измъкна оттук и да те върна вкъщи, ако обещая, че отговарям за теб. — Робърт я погледна с изненада. — Но ще трябва да ми обещаеш, че повече няма да носиш нож. Ако те хванат пак, няма да мога да ти помогна.

— Хубаво.

— Разбрахме ли се?

Той кимна.

— Добре, нека говоря с тях. Ще оставим Дейви да се поизмъчи малко, нали? — продължи Хелън, а по лицето й премина усмивка.

За нейна изненада, Робърт също се усмихна в отговор, беше първият път, когато го виждаше да прави така.

Беше почти до вратата, когато той заговори:

— Защо го правиш?

Хелън спря. Обмисли какво да отговори.

— Защото искам да ти помогна.

— Защо?

— Защото заслужаваш повече от това.

— Защо? Ти си ченге. Аз съм крадец. Би трябвало да ме смажеш.

Хелън се колебаеше. Ръката й беше на дръжката на вратата. Дали не беше по-безопасно просто да излезе? Да не казва нищо?

— Ти моята майка ли си?

Въпросът я връхлетя като ковашки чук. Беше неочакван, болезнен и я остави без думи.

— Моята истинска майка, имам предвид?

Хелън си пое въздух.

— Не, не. Не съм. Но я познавах.

Той се взираше в нея.

— Никога досега не съм срещал някого, който я е познавал.

Хелън беше доволна, че бе с гръб към него. Очите й внезапно се бяха изпълнили със сълзи. Колко ли време от живота си бе прекарал в мисли за родната си майка?

— Откъде я познаваше? Била си нейна приятелка или…

Хелън се поколеба. После:

— Аз съм нейна сестра.

Робърт замълча за миг, смаян от нейното признание.

— Ти си… ти си ми леля?

— Да, леля съм ти.

Отново дълго мълчание, докато Робърт осмисляше чутото.

— Защо не дойде да ме видиш по-рано?

Въпросът му я прободе като нож.

— Не можех. А и нямаше да съм добре дошла. Твоите родители изградиха хубав живот за теб — нямаше да искат да се меся, да отварям стари рани.

— Нямам си нищо от майка ми. Знам само, че е умряла, когато съм бил още бебе, но…

Той сви рамене. Не знаеше почти нищо за майка си, а онова, което знаеше, беше лъжа. Може би беше по-добре всичко да си остане така.

— Ами, ако се срещнем пак, може да ти разкажа повече за нея. Бих искала. Животът й невинаги беше щастлив, но ти бе най-хубавото нещо в него.

Момчето изведнъж се разплака. Години си беше задавал въпроси, години го бе преследвало чувството за незавършеност. Хелън също се бореше да овладее сълзите си, но за щастие, Робърт беше навел глава и не забеляза нейното вълнение.

— И аз искам — каза той през сълзи.

— Добре — отвърна Хелън, като се овладя. — Нека си остане между нас засега. Докато се опознаем малко по-добре, нали?

Робърт кимна, като бършеше очите си с ръце.

— Това не е краят, Робърт. Това е началото.

 

 

Трийсет минути по-късно Робърт седеше в таксито, което щеше да го откара у дома. Хелън погледа как се отдалечава и се качи на мотора си. Въпреки многото проблеми, които я очакваха, въпреки тъмните сили, които се вихреха около нея, Хелън се чувстваше ободрена. Най-после бе започнала да изкупва вината си.

Веднага след смъртта на Мериан Хелън беше преровила всяко кътче от живота на сестра си. Мнозина биха предпочели да погребат спомените за преживяното, но Хелън искаше да проникне в ума, сърцето и душата на Мериан. Искаше да запълни празнините, да открие какво точно се бе случило със сестра й в затвора и след това. Да разбере има ли някаква истина в обвинението на Мериан, че тя е виновна за всички тези смърти.

Затова прерови всеки документ, в който се споменаваше нейната сестра, и на трета страница в досието за задържането на Мериан се натъкна на бомбата, която разтърси света на Хелън — свидетелство, че сестра й все още притежаваше властта да я наранява, дори от гроба. Хелън беше само на тринайсет, когато арестуваха Мериан и бе изпратена в приют веднага след убийството на родителите й. Не беше присъствала лично на процеса на Мериан — показанията й бяха записани предварително — и бяха й съобщили само присъдата, нищо повече. Не беше виждала издутия корем на сестра си, а социалните служби на Хампшир бяха запазили мълчание по въпроса, затова едва когато преглеждаше медицинските заключения в документите за ареста й, без да очаква нищо повече от обичайните синини и драскотини, Хелън откри, че сестра й е била бременна, когато са я арестували. Бременна в петия месец. По-късно ДНК тестовете бяха доказали, че бащата на Мериан — човекът, когото бе убила хладнокръвно — е и баща на детето.

Бебето било отнето от Мериан минути след раждането. Дори и сега, след всичко случило се, тази картина караше Хелън да се просълзява. Сестра й, окована с белезници за леглото, бебето, което й вземат след осемнайсетчасовото раждане. Дали се е борила с тях? Имала ли е сили да се съпротивлява? Хелън чувстваше инстинктивно, че го е направила. Въпреки бруталността на неговото зачеване, Мериан би се привързала към това дете. Би го обичала страстно, би черпила от неговата невинност, но, разбира се, никога не бяха й дали такава възможност. Тя беше убийца, която не бе получила никакво съчувствие от своите тъмничари. В процеса нямаше човечност, а само осъждане и възмездие.

Детето бе изчезнало някъде в системата за социални грижи и приемно родителство, но Хелън упорито си проправи път през дебрите от документи и бюрокрация, докато не го откри. Бе осиновено от бездетно еврейско семейство в Алдършот — които го бяха нарекли Робърт Стоунхил — и се чувстваше добре. Беше непослушен, нахален, дразнещ — не можеше да се похвали с големи постижения в училище — но беше наред. Имаше работа, сигурен дом и двама любещи родители. Макар да бе заченат без любов, беше израснал сред обич и грижи.

 

 

Робърт се бе изплъзнал от своята наследственост. И Хелън разбираше, че тъкмо заради това би трябвало да го остави на мира. Но любопитството не й позволяваше да го направи. Само тя бе присъствала на погребението на Мериан, нейна убийца и единствена опечалена, за да разбере, че все пак не е самотна. Още някой беше оцелял от крушението. Затова, заради Мериан и заради себе си, щеше да наглежда Робърт. А ако можеше да му помогне по някакъв начин, щеше да го направи.

Хелън натисна педала на мотоциклета си, съживи двигателя и с рев се понесе по улицата. Беше така обсебена от мига, изпитваше такова облекчение, че този път не погледна в огледалата за обратно виждане. Ако беше го направила, щеше да забележи, че същата кола, която я бе следвала по целия път от Саутхамптън, сега отново потегли след нея.