Матю Арлидж
Смъртен грях (67)

67.

— Благодаря ти, че остана с мен, Тони. Щях да се побъркам, ако бях сама.

Беше вече десет сутринта, но нито Тони, нито Мелиса бяха спали. След като завършиха портрета, ги откараха с необозначена кола до тайното жилище в центъра на Саутхамптън. Цивилен полицай остана в колата отпред, за да следи за нежелани случайни посетители, а Тони и Мелиса се скриха вътре. Тя бе настояла Тони да остане, а той се съгласи с радост — сега, когато имаха напредък, не искаше да оставя нищо на случайността.

Въпреки че и двамата се чувстваха изтощени, бяха твърде превъзбудени, за да се отпуснат. Тони знаеше къде е скрита бутилката уиски „за спешни случаи“, извади я и двамата пийнаха по чашка-две, за да премахнат стреса. Постепенно отпускащото въздействие на алкохола се прояви и намали леко напрежението и адреналина.

Мелиса мразеше тишината — мразеше собствените си мисли — затова те не спряха да говорят. Тя му задаваше въпроси за случая, за Ейнджъл, а той й отговаряше както можеше, а на свой ред я разпита за нея. Тя му каза, че е избягала от майка си алкохоличка в Манчестър, но там е останал по-малкият й брат. Често се питала какво ли е станало с него и се чувствала виновна, че го е изоставила. Забъркала се в куп неприятности, докато се носела по инерция на юг, но въпреки всичко оцеляла. Не я убили нито пиячката и дрогата, нито работата й.

Мракът на нощта ги обгръщаше като пашкул, в който Мелиса се чувстваше анонимна и в безопасност. Но когато слънцето се издигна и новият ден изгря, тревогата й започна да се засилва. Тя обикаляше из жилището и надничаше през прозорците, сякаш очакваше беда.

— Не трябва ли някой да пази и отзад? — попита тя.

— Всичко е наред, Мелиса. В безопасност си.

— Ако Антон разбере, с нас е свършено. Или Лайра…

— Ще разберат, когато се озоват на подсъдимата скамейка в очакване на присъда. Никой не знае, че си тук, никой не може да те пипне.

Мелиса сви рамене, сякаш не му вярваше напълно.

— Трябва да мислиш само за това какво ще правиш после. Когато всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… че няма нужда да се връщаш на улицата. Има програми, които могат да ти помогнат да се измъкнеш. Лечение на зависимости, консултации, обучение…

— Опитваш се да ме спасиш ли, Тони? — попита тя закачливо.

Тони усети, че се изчервява.

— Не… ами, май че да. Знам, че си преживяла много, но това може да се окаже повратната точка, от която имаш нужда. Ти направи нещо смело, нещо хубаво, не бива да изпускаш тази възможност.

— Говориш също като баща ми някога.

— Е, значи, е бил прав. Ти си по-добра, отколкото си мислиш.

— Ти наистина не знаеш нищо, нали, Тони? — отвърна тя, но тонът й не беше остър. — Някога работил ли си в „Борба с порока“?

Тони поклати глава.

— Така си и мислех — продължи Мелиса. — Ако беше, сега нямаше да се хабиш.

— Надявам се, че щях.

— И щеше да бъдеш един на милион — засмя се горчиво Мелиса. — Знаеш ли какво вършат момичета като нас? Какво сме преживели, за да стигнем дотук?

— Не, но мога да си предст…

— Ние сме лъгали, мамили и крали. Пребивали са ни, плюли са ни, изнасилвали са ни. Допирали са ножове до гърлата, задушавали са ни почти до смърт. Вземали сме хероин, крек, възбуждащи, успокояващи, поркане. Не сме се преобличали по седмица, повръщали сме в съня си. А после сме ставали и сме го правили същото отново. — Остави думите й да увиснат във въздуха, после продължи: — Затова оценявам загрижеността ти, но е много късно.

Тони погледна Мелиса. Знаеше, че говори истината, но това му се струваше ужасна загуба. Тя беше още млада и привлекателна — и очевидно имаше бистър ум и голямо сърце. Беше ли честно да бъде осъдена на доживотно насилие?

— Никога не е много късно. Използвай този шанс. Мога да ти помогна…

— За бога, Тони. Чу ли поне дума от това, което казах? — извика му тя. — Аз съм свършена. За мен няма път назад — Антон се погрижи за това.

— Антон го няма.

— Не, тук е, вътре — каза тя и се удари силно отстрани по главата. — Знаеш ли какво ми причини той? Какво ни причиняваше?

Тони поклати глава, сякаш и му се искаше, и не му се искаше да научи.

— Обикновено използваше само запалката си или цигара. Гореше ни по ръцете, по врата, по стъпалата. Някъде, където боли адски, но няма да отблъсне клиентите. Така беше за дребните неща. Но ако бяхме направили нещо наистина лошо, ни водеше на малка разходка.

Тони не казваше нищо, само гледаше Мелиса втренчено. Тя сякаш вече не говореше на него, а се беше пренесла изцяло някъде в мрачните си спомени.

— Закарваше те в старото кино на Ъптън стрийт. Принадлежеше на негов приятел — голяма мръсна дупка, пълна с плъхове. По целия път го молехме да ни прости, да ни пусне, но това само го ядосваше повече. Щом стигнехме там, той… — Тя се поколеба преди да продължи: — … имаше велосипедна верига, дебела и ръбеста, с катинар на края, и започваше да те удря с нея. Отново и отново, докато нямаш сили да станеш и да бягаш, дори и да искаш. Крещеше и ругаеше, докато те биеше, обиждаше те с всяка възможна псувня, докато изпуснеше парата. А когато те остави да лежиш там… като парцал в праха, кръвта и мръсотията… той се изпикаваше върху теб.

Гласът й вече трепереше.

— После се махаше и те оставяше там през нощта. Казват, че някои момичета замръзвали до смърт там, но ако ти не си… на другата сутрин ставаш, измиваш се и се връщаш на работа. И се молиш да не го ядосаш никога повече.

Тони я погледна. Цялото й тяло се тресеше.

— Ето такива хора сме ние, Тони. Ето какво ни причини той и вече не ставаме за нищо друго. Такава съм сега. Само такава мога да бъда. Разбираш ли?

Тони кимна, макар да му се искаше да й каже, че греши, че може да бъде спасена.

— Най-доброто, на което мога да се надявам, е, че това няма да ме убие. Че ще мога да бъда в безопасност поне за малко.

— Сега си в безопасност. Аз ще се погрижа.

— Моят герой — отвърна тя и се усмихна през сълзи.

Позволи му да я прегърне. Той би трябвало да продължи да я разпитва, но изведнъж разбра, че не иска да я пита за мрака, за мръсотията, за насилието. Искаше да я отведе далеч от всичко това, да я заведе на по-хубаво място. Искаше да я спаси.

И осъзна, че би рискувал всичко, за да го направи.