Матю Арлидж
Смъртен грях (64)

64.

Хелън тъкмо се беше върнала в Централното управление, когато й се обади Тони Бриджис. Тя и Чарли проучваха най-новите следи от другите потребители на форума — „Черната стрела“ беше намалил постовете си, а „Краля на мацките“ все още им създаваше много работа — но Хелън изостави веднага търсенето, без да се замисли. Половин час по-късно тя беше редом с Тони в стаята за разпити, а срещу тях седеше Мелиса, обгърнала с длани чаша чай.

— Кажи ми за Лайра Кембъл.

— Първо парите.

Хелън плъзна дебел плик през масата. Мелиса преброи бързо банкнотите, после натъпка пачката в чантата си.

— Мисля, че е от Лондон. Не съм сигурна точно откъде, но говори като лондончанка. Като тебе.

Въпреки че Хелън бе прекарала много години в Саутхамптън, нейният акцент от Южен Лондон си оставаше.

— Известно време е работила на улицата, после се преместила в Портсмут с гаджето си. Като не потръгнало там, дошла в Саутхамптън.

— Кога?

— Преди година. Накрая се наложило да работи за същия клан като мен.

Мелиса подсмръкна и отпи от чая си. Не беше ги погледнала нито веднъж. Сякаш ако си мрънкаше под носа с поглед, забит в пода, Лайра нямаше да чуе как я предава.

— Кой клан? — попита Тони.

— Антон Гардинър.

Тони погледна Хелън. Името беше познато и на двамата. Антон Гардинър беше жесток дилър на дрога и сводник, който държеше момичета в северния край на града. Работеше сам и се спотайваше в сенките, но от време на време привличаше вниманието на полицията с актове на невероятна жестокост срещу свои момичета или конкуренти. Говореше се, че е много богат, но тъй като не вярваше на банките, беше трудно да се потвърди. Онова, което беше несъмнено вярно, бе, че е садистичен, непредвидим и неуравновесен. Често вземаше момичета от приюти и центрове за бездомни — което означаваше, че Хелън имаше особени причини да го ненавижда.

— Защо е избрала Антон?

— Искала дрога, а той можел да й осигурява.

— И как се разбираха? — продължи Тони.

Мелиса само се засмя и поклати глава — никой не се „разбираше“ с Антон.

— Къде е сега Лайра? — попита Хелън.

— Не знам. Не съм я виждала близо месец.

— Защо?

— Тръгна си. Скара се с Антон, а после…

— За какво?

— Задето е гаден садист.

Мелиса за първи път вдигна поглед. В очите й проблесна гняв.

— Продължавай — подкани я Хелън.

— Знаете ли какво прави с новите момичета?

Хелън поклати глава. Трябваше да попита, но нямаше никакво желание да чуе отговора.

— Кара ги да се съблекат, а после да се наведат и да се хванат за глезените. Казва им, че трябва да стоят така целия ден. Оставя те сама през първите няколко часа. Оставя те, докато краката ти не започнат да се схващат, а болката в гърба те докарва до агония. И тъкмо когато вече не издържаш повече, той те насилва. След час пак те насилва. Отново и отново. Така те пречупва.

Беше очевидно, че Мелиса говори от собствен опит, толкова силно трепереше гласът й.

— А само ако кривнеш малко или не донесеш достатъчно пари, прави пак същото. Не го интересува нищо и никой. Иска само парите.

— И какво направи той, когато Лайра напусна?

— Нямам представа. Не съм го виждала.

— Не си го виждала оттогава? — каза Хелън, внезапно застанала нащрек.

— Не.

— Трябва да си изясним това, Мелиса. Виждала ли си Антон по време или след конфликта му с Лайра?

— Не. Тя ми разказа, не той.

— А ти търси ли го?

— Най-напред не. Не можеш да търсиш току-така човек като него. Но след няколко дни поразпитах. Трябваше ми доза. Но го нямаше на никое от обичайните места.

— Знаеш ли къде може да се крие Лайра?

— Вероятно някъде около Портсууд. Винаги е живяла нататък. Но никога не ми е казвала къде спи.

— А когато работеше, наричаше ли се Лайра?

— Не, това си беше само между нас. На работа винаги беше Ейнджъл. „Аз съм Ейнджъл^[1], пратена от небето“, така разправяше на клиентите. На тях им харесваше.

Скоро след това Хелън прекрати разпита. Беше станало много късно и Мелиса беше напълно изтощена. Щяха да имат възможност да продължат, а сега приоритетът беше да изготвят портрет, който да разпространят публично. Затова изпрати Тони и Мелиса в ареста заедно с полицейския художник, а тя се върна в кабинета си. Нямаше да се спи тази нощ, затова нямаше смисъл да се прибира вкъщи.

Дали не бяха постигнали току-що пробива, който щеше да сложи край на ужасяващата поредица от убийства? През цялото време бяха опитвали да открият какво беше отключило този изблик на насилие. Дали Антон не беше го предизвикал неволно? Той ли беше дал тласък на тази дива ярост? Ако беше така, най-вероятно вече лежеше мъртъв в някоя мръсна дупка. Хелън нямаше да скърби за него, но трябваше да го открие, ако искаше да сглоби парчетата на този пъзел.

Телефонът й иззвъня и я стресна. Пак беше Джейк. Беше й оставил цял куп съобщения, чудеше се защо не е дошла при него, проверяваше дали е добре. Искрени ли бяха въпросите му, или плод на гузна съвест? Хелън с изненада осъзна, че не й се иска да знае. Обикновено се заемаше веднага да изясни всичко, но не и този път. Сега не искаше, защото подозираше, че отговорът може да я нарани. Мислите й се насочиха към Емилия. С какво ли се занимаваше в този момент? Дали обмисляше амнистия на Хелън, или усърдно планираше екзекуцията й? Ако публикуваше нейната история, Хелън щеше да бъде отстранена от случая. Не можеше да допусне това да се случи, не и сега, когато най-после бяха постигнали напредък, но въпреки това нямаше да отстъпи. Беше виждала други полицаи да сключват сделка с дявола и само след месеци те вече бяха непоправимо компрометирани, дори корумпирани. При тези обстоятелства нямаше какво да направи, освен да продължава напред и да види кой ще оцелее накрая.

Хелън си взе кафе и тръгна обратно към оперативната стая. Нямаше време за страхове и колебания — трябваше да се върши работа. Някъде там навън бродеше Ейнджъл — ангелът на отмъщението, с афинитет към кръвта.