Матю Арлидж
Смъртен грях (47)

47.

Най-после попадна на нещо. Тони караше по улиците от часове, като привикваше постепенно към новата си самоличност на самотен бизнесмен, търсещ секс. Премина напред-назад през Бевоа, но улиците бяха необичайно спокойни. Беше вторник през нощта — много преди деня за заплати — но все пак беше очаквал да е по-оживено.

Опита на Емпрес роуд, но и там се оказа пусто. Тук наскоро беше пълно с полиция и това едва ли предразполагаше към оживена нощна търговия. Затова се отклони малко по-северно към Портсууд. Мястото му се стори по-обещаващо, но никое от момичетата, които провираха главите си през прозореца на колата, не отговаряше на изискванията му. Бяха мулатки, полякини, прекалено ниски, прекалено пълни, прекалено стари, прекалено транссексуални. Описанието на убийцата не беше никак детайлно, но той отхвърли повечето от тези момичета. Прекратяваше пазаренето и потегляше бързо, за което получаваше щедра порция ругатни.

Потиснат, потегли на юг, към доковете. Изпитваше едновременно гняв и облекчение заради липсата на напредък. Искаше да открие това момиче, искаше да постигне резултат, но въпреки това сърцето му биеше учестено от безпокойство и страх. Предполагаше, че е способен да се справи с нея, но как можеше да е сигурен? Тя беше съобразителна, безмилостна и жестока. Ами ако го надвиеше?

Тони прогони тази мисъл от ума си. Трябваше да остане съсредоточен върху задачата си. Докато караше по страничните улици около Западните докове, погледът му се плъзгаше във всички посоки в търсене на проститутки. Момичетата, които работеха тук, имаха най-много работа, тъй като обслужваха несекващия поток клиенти от туристическите кораби и корабостроителниците. Пред очите му непрекъснато изникваха проститутки, но той можеше да прецени дори от разстояние, че никоя от тях не отговаряше на изискванията.

И тогава видя нея. Крачеше насам-натам по безлюдната улица и когато Тони спря до нея, забеляза, че е нервна и напрегната. Инстинктът го подтикваше да натисне газта, нещо му нашепваше да бяга далеч от това момиче, но после разумът му взе надмощие и той изключи от скорост.

— Навита ли си? — извика, като се стараеше да звучи спокойно.

Жената трепна стреснато, защото не бе чула колата да се приближава. Носеше черен клин, който подчертаваше дългите й мускулести крака. Отгоре бе облякла военно яке, което й бе прекалено голямо и стоеше нелепо на фона на цялостната й визия — дали не беше го откраднала? Но лицето й беше впечатляващо — тъмнокафяви очи, изразен нос и пълни устни. Тя си възвърна самообладанието и го огледа — като пресмяташе нещо наум — после се доближи бавно и предпазливо.

— Какво търсиш?

— Компания.

— Какъв вид компания?

— Нищо извън обичайното.

— Час или цяла нощ?

— Само час, моля.

Тони се изруга мислено. Що за клиент ще каже „моля“?

Момичето присви очи, сякаш се опитваше да прецени дали наистина е толкова зелен, колкото изглеждаше.

— Петдесет лири.

Тони кимна, а момичето, без да чака покана, отвори предната врата и се вмъкна вътре. Тони включи на първа и потегли.

— Аз съм Саманта — каза тя внезапно.

— Питър — отвърна Тони.

— Това истинското ти име ли е, Питър? — попита тя.

— Не.

Момичето се изсмя.

— Женен си, а?

— Аха.

— Така си и мислех.

Разговорът приключи. Тя му показа накъде да кара и колата се отдалечи в нощта.