Матю Арлидж
Смъртен грях (45)

45.

Защо не беше го скрила от нея? Не беше ли нейна работа да я държи настрана от всички гадости, с които я заливаше светът, и да я пази от бурята? Вместо това, защото Алисън беше заета да си играе със Сали, не бе чула как изтраква капачето на отвора за поща, не бе чула вестникът да тупва на пода. И така се наложи Джесика да го вземе.

Улична кучка изтръгва сърца

Джесика изпусна вестника, сякаш гореше в ръцете й, и хукна към горния етаж. Главата й се въртеше, когато стигна до площадката, а внезапният ужас на случващото се отново стегна гърлото й. Догади й се, после се задави. Запрепъва се към банята, докато усещаше как нещо в нея се надига. Бутна вратата и започна да повръща в тоалетната чиния, а стомахът й се сгърчваше отново и отново. Накрая всичко свърши, но силите й бяха изцедени и тя се сви на постелката в банята и обхвана главата си с ръце.

Искаше да умре. Всичко й се струваше толкова ужасно. Вече се беше отказала да мрази Кристофър заради предателството му и глупостта му и сега той само й липсваше, неистово й се искаше той да се върне. Но това беше лесната част — други неща не можеше да понесе. Бруталната му смърт, факта, че не можеха още да го погребат, факта, че сърцето му… горкото му сърце… беше някъде в плик за веществени доказателства…

На Джесика отново й се повдигна, но вече нямаше какво да повръща и тя остана отпусната на пода.

Защо светът беше толкова жесток? Тя очакваше гняв и неразбиране от близките си — и ги получи, по дяволите — но от всички останали? От полицията я посъветваха да не чете имейли и „Туитър“, но можеше ли да се живее така? Сега й се искаше да бе послушала съвета им. Минути след извънредната новина троловете се заловиха за работа. Имейли директно до нея, постове във форумите — изпълваха света с омразата си. Кристофър заслужавал смъртта си. Наричаха Джесика фригидна кучка, подтикнала мъжа си до смъртта му. Кристофър пък обиждаха със „спинозен перверзник“, който щял да гори в ада. Дъщеря им имала сифилис и щяла да ослепее.

Полицаите й бяха казали, че са тук заради нея, че ще я защитават, но с кого се майтапеха? В света нямаше останала и капка милост, никаква добрина. Имаше само лешояди, кълвящи вътрешностите й, хранещи се с мъката и болката.

Джесика винаги бе гледала оптимистично на живота, но сега виждаше колко наивна е била.

Силен шум от долния етаж. Сали почуква по ксилофона си. После чу детски смях, преди тя да продължи да свири мелодийката си. Сякаш дъщеря й живееше в паралелна вселена — място, където щастието и невинността все още съществуваха. На Джесика й се прииска да затръшне вратата, да запуши ушите си, но не го направи. Тази паралелна вселена сега беше всичко, което й оставаше, и може би щеше да я спаси. Джесика искаше да умре, но знаеше, че трябва да продължи да живее. Трябваше да преглътне болката си и да направи така, че Сали да вярва и да се радва на света.

Нейният живот беше свършил, но животът на Сали едва започваше. И отсега нататък това трябваше да крепи Джесика.