Матю Арлидж
Смъртен грях (44)

44.

— Тя спи. Не можеш да я видиш.

Стив не умееше да лъже, но Хелън не му се противопостави. В очите му блестеше истинска ярост и Хелън внимаваше да не го провокира.

— Важно е да говоря с нея, затова би ли я помолил да ми се обади веднага, щом се събуди?

— Не се отказваш, нали? — отвърна Стив и се изсмя горчиво.

— Имам работа за вършене, Стив. Не се опитвам да те дразня или да тормозя Чарли, но имам работа и няма да допусна личните приятелства да ми застанат на пътя.

— Приятелства? Това е някаква шибана шега. Не мисля, че си способна на приятелства.

— Не съм дошла да се карам с теб…

— Не ти пука за никого, освен за самата теб, нали? Само и само да получиш каквото иска…

— СТИГА.

Двамата се извърнаха и видяха Чарли да се приближава. Беше надавала ухо от всекидневната, както Хелън подозираше през цялото време. За миг на лицето на Стив се изписа гняв, че е хванат в лъжа, но после той се овладя и пристъпи към Чарли. Но тя гледаше покрай него към Хелън.

— По-добре влез.

 

 

— Помисли, Чарли. Спомняш ли си още нещо? Лицето й? Аромата? Израза й?

— Не, вече ти казах.

— Каза ли нещо, когато се блъсна в теб? Различи ли някакъв акцент?

Чарли притвори очи и мислите й се върнаха с неохота към онзи момент.

— Не. Само изръмжа нещо.

— Изръмжа?

— Ами да. Изкарах й въздуха, така че…

Чарли замълча, усетила раздразнението и разочарованието на Хелън. Полската проститутка, която беше сбъркала стаята и прекъснала нападението, едва говореше английски и изпитваше огромно недоверие към полицията. Тя даде оскъдно описание на убийцата, затова сега Хелън притискаше Чарли да им предостави нещо повече. Някоя смътна подробност можеше да се окаже пробивът, от който се нуждаеха отчаяно.

— Окей, да спрем засега. Явно си много уморена — каза Хелън и стана. — Може пък да се сетиш за нещо утре, след като поспиш малко.

Вече беше на вратата, когато Чарли каза:

— Вземи я. — Хелън се извърна и видя, че Чарли държи полицейската си карта. — Беше права.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да работя повече това. Мислех, че мога, но не мога.

— Чарли, не е нужно да започваме с тези…

— Един човек умря днес в ръцете ми — извика Чарли с треперещ глас. — Умря пред мен, трябваше да мия кръвта му от лицето си, от косата си. Трябваше да измия кръвта му от…

Тя избухна в ридания, силни, задушаващи ридания. Избягвайки да погледне Хелън, скри лицето си с ръце. Полицейската карта лежеше на масичката, където я беше захвърлила.

Ето това беше. Хелън само трябваше да я вземе. Чарли щеше да получи обезщетение и всичко щеше да приключи. Хелън щеше да е постигнала каквото искаше.

Но Хелън изведнъж разбра, че нямаше да я вземе. Беше поискала да се отърве от Чарли, но сега, на прага на победата, Хелън изпита срам от своята себичност и подлост. Какво право имаше да изхвърля Чарли, да я запраща в бездната на обидата и съжаленията? Предполагаше се, че трябва да помага на хората. Да ги спасява, а не да ги обрича.

— Прости ми, Чарли.

Плачът на Чарли пресекна за миг, преди да продължи по-тихо хлипане. Хелън приседна до нея.

— Държах се като голяма гаднярка. Съжалявам. То е… то е моя грешка, не твоя… Още усещам Мериан по кожата си, в кръвта си. Не мога да я изтрия. Нито Марк. Нито теб. Нито онзи ден. Пищях и виках, бягах, надявах се, че ще успея да залича спомените, ако отблъсна надалеч всичко и всички. Исках да те прогоня надалеч. Което беше жестоко и егоистично. Наистина съжалявам, Чарли.

Чарли я погледна просълзена.

— Знаех какво изпитваш, а не ти помогнах. Ритнах те, когато беше паднала, а това е непростимо. Но те моля да ми простиш, ако можеш. Причината никога не е била в теб. — Хелън замълча за миг, преди да продължи: — Ако искаш да напуснеш, да създадеш семейство, да живееш нормално, няма да те спра. Ще се постарая да получиш всичко, което ти трябва за ново начало. Но ако размислиш, искам да се върнеш… нуждая се от теб.

Чарли вече не плачеше, но все още гледаше надолу.

— Преследваме сериен убиец, Чарли. Досега не съм го изричала на глас, защото не желаех да е вярно. Не вярвах, че може да се случи отново. Но то се случва и сега аз… аз не мога да я спра. — Гласът на Хелън затрепери за миг, преди тя да се овладее. Когато заговори отново, тонът й беше твърд, но тих. — Не мога да я спра.

Хелън си тръгна не след дълго, казала прекалено много и все пак — недостатъчно. Беше се провалила в опита да бъде добър лидер, ченге или приятел. Твърде късно ли бе да спаси нещо сред отломките? Беше загубила Марк, щеше да е пълна глупачка да загуби и Чарли. Но навярно вече беше твърде късно. Може би й беше писано да се изправи срещу тази убийца сама. Не мислеше, че може да спечели тази битка, но въпреки всичко щеше да участва.