Матю Арлидж
Смъртен грях (42)

42.

Беше време да си вземе довиждане. Тони все отлагаше, но вече закъсняваше. Поколеба се на прага на спалнята на Никола, после влезе.

— Би ли ни оставила за момент, Ана?

Ана спря да чете на глас и вдигна поглед от книгата, сепната за миг от появата на Тони, но веднага възвърна самообладанието си.

— Разбира се.

Тя се оттегли дискретно. Тони остана, вгледан в жена си. Десният й клепач потрепна — по този начин Никола поздравяваше съпруга си.

— Вече трябва да тръгвам, мила. Ана ще остане с теб до края на деня и през нощта. Ще дойда да те видя утре сутринта. Може да почетем малко от Дикенс, ако искаш. Ана казва, че почти сте я привършили.

Нямаше отговор от Никола. Беше ли разбрала какво й казваше? Или се сърдеше и отказваше да общува? Чувството за вина отново изпълни Тони.

— Ще кажа на Ана, че може да ти чете до късно тази вечер, ако искаш. Все ще се наспиш утре. Ще си сложа походното легло до твоето и ще дремнем заедно. Като в доброто старо време.

Гласът на Тони пресекна. Защо протакаше, като знаеше, че е най-добре просто да тръгва?

Наведе се и целуна жена си по челото. Почака, после я целуна пак, този път по устните. Сториха му се сухи, дори леко грапави, затова взе балсама за устни от нощното шкафче и я намаза нежно.

— Обичам те.

Обърна се и си тръгна, а трийсет секунди по-късно затвори тихо след себе си входната врата.

Тони зави зад ъгъла, където бе паркирал необозначения си автомобил. Беше очукан „Воксхол салун“, предпочитаната кола на търговските представители, кръстосващи страната. Отключи я с дистанционното от ключодържателя. Когато се наведе, за да отвори шофьорската врата, видя отражението си и спря. Беше облечен в омачкан делови костюм, с допълнително прошарени с боя слепоочия и очила с тънки рамки. Беше той, но в същото време — не съвсем. Образ на самотен, уморен и съкрушен мъж. Образ, в който се съдържаше немалко истина, но Тони не искаше да задълбава в тази посока. Имаше работа за вършене.

Качи се в колата, запали и потегли. Беше време за танц с дявола.