Матю Арлидж
Смъртен грях (36)

36.

Анджи свикна да бъде в центъра на вниманието. „Зенит солюшънс“ й дадоха една седмица отпуск и тя прекара повечето от времето си, като приемаше приятели и роднини у дома, разказваше ужасяващата история отново и отново, а дори разкрасяваше събитията, когато й дойдеше настроение. Но вече и тя се беше уморила да разказва случката, затова не отговори на настойчивото звънене на вратата. Завесите бяха спуснати, течеше шоуто на Джеръми Кайл, а тя си беше приготвила чаша разтворимо кафе „Мелоу Бърдс“.

Отново се позвъни. Анджи увеличи звука. Не й пукаше, че така потвърждава присъствието си в къщата, не беше длъжна да отваря на никого, щом не искаше. Звънецът млъкна и Анджи се усмихна.

Тя се съсредоточи върху шоуто — щяха да разкрият резултатите от анализа на ДНК. Беше започнала да гледа предаването по-късно и не знаеше какъв е конфликтът между участниците, но винаги се сбиваха, когато се съобщаваха резултати от ДНК анализ. Обичаше тази част от предаването.

— Ехо?

Анджи се стресна. Имаше някого в къщата.

— Тук ли си, Анджи?

Анджи скочи от дивана и потърси оръжие. Тежката стъклена ваза беше най-доброто, което успя да намери. Вдигна я над главата си, когато вратата на стаята се отвори.

Анджи замръзна на място, а уплахата й преля в изненада. Белязаното лице на жената се разпознаваше моментално. Емилия Гаранита беше местна знаменитост в Саутхамптън.

— Много се извинявам, че нахълтах, но задната врата беше отключена, а аз се нуждая отчаяно да говоря с теб, Анджи. Може ли да те наричам Анджи?

Анджи беше прекалено шокирана, за да я упрекне за нахлуването, а Емилия го прие като покана да пристъпи напред и да сложи успокояващо ръка на рамото й.

— Как се справяш, Анджи? Чух, че си преживяла ужасен шок.

Явно някое от момичетата в работата се беше разбъбрило. Анджи се почувства едновременно раздразнена и поласкана. Да те търси местната преса, беше необичайно и приятно преживяване.

Емилия без усилие поведе Анджи обратно към дивана и приседна до нея.

— Справям се — отговори наперено Анджи.

— Сигурна съм. Ти си силна жена — всички казват така за теб. — Анджи силно се съмняваше, но комплиментът й достави удоволствие. — И ще отразим това в нашата статия.

Анджи кимна, но въодушевлението й се смесваше с безпокойство.

— „Ивнинг Нюз“ иска да направи цяло фолио за теб. Животът ти, важната ти работа в „Зенит солюшънс“ и проявената храброст при този неприятен инцидент. — Анджи кимна. — Тогава най-напред да уточним някои подробности. След малко ще се заемем с историята на кариерата ти, а засега да се фокусираме върху самия ден. Ти получи пратката за твоя шеф…

— Г-н Макфайл.

— Г-н Макфайл. Предполагам, отваряш цялата му поща?

— Разбира се, аз съм личната му помощничка. Това беше пратка по куриер, винаги ги отварям веднага.

Емилия записваше старателно.

— И вътре…

— Вътре… имаше сърце. Вонеше отвратително.

— Сърце? — попита Емилия, като се опитваше да прикрие възбудата в гласа си. Всъщност не бе очаквала да се окаже вярно, но ето че беше.

— Да. Сърце, човешко сърце.

— Знаеш ли някаква причина, поради която някой би изпратил подобно нещо на господин Макфайл?

— Не — отговори Анджи твърдо. — Той е прекрасен шеф.

— Разбира се. Свърза ли се с полицията?

— Говорих с инспектор Грейс.

— Познавам я отлично. Тя е добро ченге. Поиска ли да разбере нещо по-особено?

Анджи се поколеба.

— Ще те разбера, ако ти е неудобно да разкриваш подробности от разговора ви — продължи Емилия. — Ще ти кажа само, че ако искам да убедя редактора си да постави тази история на централното място, което заслужава, ще ми трябват всички подробности.

След дълга пауза Анджи заговори:

— Стори ми се, че се интересуваше особено от пълния списък на служителите на „Зенит“. И особено от отсъстващите този ден.

Ръката на Емилия спря за миг, после продължи да записва. Тя не искаше да издаде въодушевлението си от това много интересно развитие на нещата. Всичко се нареждаше хубавичко и щеше да свърши добра работа на Емилия.

За пореден път в ръцете й беше паднала голяма история.