Матю Арлидж
Смъртен грях (3)

3.

Отвори очи, но не виждаше нищо.

По бузите му се стичаха сълзи, докато очните му ябълки се въртяха безрезултатно в орбитите си. Звуците бяха ужасно приглушени, сякаш в ушите му беше натъпкан памук. Докато се мъчеше да си възвърне съзнанието, мъжът почувства как раздираща болка обхваща гърлото и ноздрите му. Мощно усещане за изгаряне, сякаш в ларинкса му гореше постоянен пламък. Искаше му се да се прокашля, да повърне, за да изплюе онова, което го измъчваше. Но устата му беше запушена и залепена здраво със скоч лента, така че трябваше да преглътне агонията си навътре.

Постепенно потокът сълзи отслабна и протестиращите му очи започнаха да възприемат околната обстановка. Все още се намираше в изоставената къща, но сега беше в предната спалня, проснат на зацапаното легло. Нервите му се изопнаха и той се замята с все сила — трябваше да се измъкне — но ръцете и краката му бяха завързани стегнато за железния креват. Дърпа, тегли и усуква, но найлоновите корди държаха здраво.

Чак тогава осъзна, че е гол. Сполетя го ужасяваща мисъл — така ли щяха да го изоставят? Да замръзне до смърт? Кожата му вече прибягваше до защитата си — настръхнала от студ и страх — и той усети убийствения мраз.

Опита се да изкрещи с все сили — но успя да изтръгне от себе си единствено приглушен, треперлив стон. Ако можеше само да поговори с някого, да се разбере с него… можеше да им даде още пари и щяха да го пуснат. Не можеха да го оставят тук така. Унижението се примеси с ужас, когато погледна надолу към затлъстялото си тяло на мъж на средна възраст, разпънато върху лекьосания дюшек.

Ослуша се с отчаяната надежда, че не е сам. Но не чу нищо. Бяха го зарязали. Колко дълго щяха да го държат тук? Докато изпразнят всичките му сметки? Докато се измъкнат? Мъжът потръпна, вече потресен от перспективата да се пазари за свободата си с някой наркоман или курва. Какво щеше да направи, когато го освободят? Какво щеше да каже на семейството си? На полицията? Прокле се горчиво за шибаната си глупо…

Изскърца дъска. Значи не беше сам. Обзе го надежда — може би щеше да успее да разбере какво искаха. Озърна се в опит да види нападателя си, но някой се приближаваше отзад и оставаше извън полезрението му. Внезапно осъзна, че леглото, на което беше завързан, беше избутано в средата на стаята, като на сцена за представление. Едва ли някой би искал да спи така, тогава защо…?

Покри го сянка. Преди да успее да реагира, нещо се плъзна по очите му, по носа, по устата. Нещо като торба. Почувства мекия плат върху лицето си, докато шнурът се затягаше. И вече трябваше да се бори, за да си поеме въздух, а плътното кадифе залепваше за борещите му се за въздух ноздри. Разтърси яростно глава напред-назад в стремеж да си направи поне малко място за дишане. Очакваше всеки момент шнурът да се затегне още по-силно, но за негова изненада не се случи нищо.

А сега какво? Отново настъпи тишина, без никакъв звук освен накъсаното дишане на мъжа. Вътре в торбата ставаше горещо. Влизаше ли кислород? Застави се да диша по-бавно. Ако сега се паникьосаше, щеше да хипервентилира и тогава…

Внезапно трепна, нервите му се изопнаха докрай. Нещо студено допря бедрото му. Нещо тежко. Нещо метално? Нож? Плъзна се нагоре по крака му, към… Мъжът се задърпа бясно, напрегна мускули и опъна кордите, които го обездвижваха. Беше разбрал, че го очаква битка до смърт. Заизвива се яростно, но кордите държаха здраво, прогаряха китките му, а плътната торба го задушаваше. Главата му се замая, докато оставаше без кислород и без надежда.

Най-накрая се отказа да се бори, отпусна се безсилен и победен на леглото. Металният предмет отново поде бавното си пътешествие нагоре по бедрото му и спря за почивка точно до скротума. След дълъг, дълъг миг отмести настрани отпуснатия му пенис и разкри скротума му за атака. Мъжът се напрегна в очакване на най-лошото, тялото му се покри с пот.

Но металният предмет се плъзна по-нагоре, премина по скротума и издутото му шкембе. Може би все пак нямаше да го наранят? Може би искаха само да го изплашат?

И тогава изведнъж изпита неописуема болка. Шокът го разтърси, докато острието потъваше в корема му. Тялото му се сгърчи в агония, пред очите му затанцуваха звезди, устата му се напълни с кръв. Това беше, значи. Това беше краят.

Изпищя, събрал последните си сили. Но лентата беше залепена здраво. Възлите не поддаваха. А и тук нямаше кой да чуе писъците му.