Матю Арлидж
Смъртен грях (29)

29.

Бяха се скупчили като добитък в кланица. Професионалната им сдържаност се беше изпарила смайващо бързо. Персоналът на „Зенит солюшънс“ беше потърсил убежище в атриума. Бяха твърде подплашени, за да се върнат на работните си места, и твърде любопитни, за да се приберат вкъщи. Хелън мина покрай тях и забърза към третия етаж.

Стивън Макфайл, изпълнителният директор на „Зенит“, опитваше с все сили да изглежда спокоен, но беше видимо разтърсен от сутрешните събития. Спотайваше се в кабинета си, заедно с дългогодишната си секретарка Анджи. Кутията си стоеше на бюрото на Анджи, там, където я беше изпуснала. Беше се преобърнала от удара и окървавеното сърце бе изпаднало от нея. Лежеше там неподвижно, охранявано зорко от двама униформени полицаи, които избягваха да гледат към него. Капакът беше увиснал лениво и думата „Мръсник“, написана с кръв, крещеше от него простото си послание.

 

 

— Разбирам, че вероятно си дълбоко потресена от случилото се, но непременно трябва да ти задам няколко въпроса, докато събитията са още свежи в паметта ти. Съгласна ли си?

Хелън се обръщаше към Анджи, която успя да кимне между подсмърчанията.

— От коя фирма беше куриерката?

— Тя не каза. Нямаше и лого по нея.

— Със сигурност ли беше жена?

— Да. Не каза почти нищо… но да.

— Видя ли лицето й?

— Всъщност не. Беше с шлем. Честно казано, не й обърнах особено внимание.

Хелън изруга наум.

— Ръст?

— Не съм сигурна. Един и шейсет, седемдесет?

— Цвят на косата?

— Не мога да кажа със сигурност.

Хелън кимна със скована усмивка, прикриваща разочарованието й от липсата на наблюдателност у Анджи. Знаела ли е куриерката, че може да се вмъкне и да излезе, без да привлече внимание, или просто е имала късмет?

— Ще повикам полицейската художничка. Ако успееш да й дадеш пълно описание на дрехите на куриерката, на шлема, на фигурата, ще можем да получим точна картина кого да търсим. Става ли?

Анджи кимна храбро и Хелън насочи вниманието си към Стивън Макфайл.

— Ще ми трябва списък с имената и адресите на целия ви персонал — на присъствалите днес, както и на онези, които са отсъствали.

— Разбира се — отговори Макфайл. Натисна няколко клавиша на компютъра и принтерът се включи с избръмчаване. — Имаме двайсет души на постоянен щат — днес отсъстваха само двама. Хелън Бакстър е в отпуск, а Крис Рейд… не съм сигурен къде е той.

Хелън запази непроницаемо изражение.

— Имате ли камери в помещенията? — продължи тя.

— Опасявам се, че не. Но на рецепцията на партера — да. Сигурен съм, че фирмата по поддръжката ще ви даде всичко, което ви е нужно.

Опитваше се отчаяно да помогне, искаше му се да оправи цялата бъркотия. Хелън би желала да го избави от мъките му, но не можеше.

— Нямаме причини да смятаме, че това е насочено конкретно към вас, но все пак сещате ли се за някого, който би могъл да ви нападне по такъв начин? Някой, когото сте уволнили скоро? Ядосан клиент? Член на семейството ви?

— Ние се занимаваме с информационни технологии — отвърна Макфайл, сякаш това обясняваше всичко. — Не е бизнес, в който си създаваш врагове. Всички наши момчета — и момичета — работят тук от месеци, ако не и от години. Така че, не, аз… Не познавам никого, който би направил нещо подобно…

Гласът му заглъхна.

— Опитайте се да не се тревожите толкова. Сигурна съм, че е някакъв номер. Ще оставим тук полицаи през следващите дни, те ще поговорят с персонала, но се опитайте да продължите с всекидневните си задължения. Няма смисъл да губите пари заради тази откачена шега.

Макфайл кимна, леко успокоен, а Хелън забърза надолу към рецепцията. Чарлз Холанд, представител на поддържащата фирма, вече я чакаше. Бързаше да намери сутрешните касети от охранителните камери, нетърпелив да прехвърли на някой друг отговорността за тези неприятности. Пристигналите криминалисти се качваха нагоре, за да приберат сърцето, съпровождани от любопитните погледи на избягалия персонал на „Зенит“. Случаят претърпя интересно развитие — да доставиш сърцето на жертвата на работното й място, а не в дома й. Със сигурност беше по-рисковано, но гарантираше много по-силен отзвук. Такава ли беше целта? Що за игра беше това?

И къде щеше да свърши?