Матю Арлидж
Смъртен грях (26)

26.

Хората никога не обръщат внимание на куриерите. Приемат ги за роботи с техните униформи от мотоциклетен шлем и кожен екип, програмирани да дойдат, да оставят и да си тръгнат, без да бъдат възприети като личности, без да направят впечатление. Зъбчати колелца в механизмите на всекидневния бизнес.

Мислят си, че няма нищо лошо да се отнасят грубо с тях, сякаш са нещо по-низше от истинските хора. Явно и този случай беше такъв. Тя чакаше двете рецепционистки да си завършат личния разговор. Типично — като натрапваха чувството си за собствена значимост, те всъщност издаваха колко безкрайно незначителни бяха. Но щяха да получат своето възмездие.

Прокашля се и беше възнаградена с неприязнен поглед от по-дебелата, която с неохота довлече туловището си към нея.

— За кого?

Не пожела дори да я удостои с цяло изречение.

— Стивън Макфайл.

Постара се гласът й да звучи неутрално.

— Фирма?

— „Зенит солюшънс“.

— На третия етаж.

Тя се сепна, изведнъж притеснена, че се налагаше да влезе в сградата с ценната си пратка, после се овладя и тръгна към асансьора.

Рецепционистката на „Зенит“ не беше по-любезна от другите.

— Трябва ли подпис?

Куриерката поклати глава и подаде пакета. Обикновена кафява кутия от картон, затворена със залепваща лента. Рецепционистката се извърна, без да благодари, остави я върху бюрото и продължи разговора си.

Куриерката си тръгна, измъкна се навън все така анонимна, както беше дошла. Питаше се колко още ще клюкарства рецепционистката, преди да си свърши работата и да уведоми изпълнителния директор за неочаквана пратка. Надяваше се да не е много дълго. Тези неща започваха да миришат след известно време.