Матю Арлидж
Смъртен грях (2)

2.

Наблюдаваха всяко нейно движение. Следяха всяка нейна дума.

— Тялото е на бяла жена, на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Открито е вчера сутринта от сътрудник на полицията в багажника на изоставена кола в комплекса Грийнууд.

Гласът на детектив инспектор Хелън Грейс беше силен и ясен въпреки напрежението, от което стомахът й се свиваше на топка. Тя инструктираше екипа на „Тежки престъпления“ на седмия етаж в Централното полицейско управление на Саутхамптън.

— Както можете да видите на снимките, зъбите й са избити, вероятно с чук, а двете й длани са отрязани. Има много татуировки, което може да ни помогне за идентифицирането, и би трябвало за начало да насочите усилията си към дрогата и проституцията. Не изглежда като обикновено убийство, а по-скоро като убийство, свързано с банди. Детектив сержант Бриджис ще води случая и ще ви осведоми за евентуални заподозрени. Тони?

— Благодаря, госпожо. Най-напред искам да проверим за подобни…

Когато детектив сержант Бриджис се впусна в обяснения, Хелън се дръпна настрани. Дори след толкова време не понасяше да стои в центъра на вниманието, клюките и интригите. Беше минала почти година откакто сложи край на ужасяващата поредица от убийства на Мериан, но интересът към Хелън не отслабваше. Да спреш сериен убиец, си беше впечатляващо само по себе си, но да застреляш собствената си сестра за тази цел, беше нещо съвсем друго. Непосредствено след събитието приятели, колеги, журналисти и непознати се бяха втурнали да й предлагат съболезнованията и подкрепата си. Но те бяха в по-голямата си част фалшиви — всъщност онова, което искаха, бяха подробностите. Искаха да отворят Хелън и да надникнат вътре в нея — какво е да застреляш сестра си? Насилваше ли ви баща ви? Чувстваш ли се виновна за всички тези убийства? Чувстваш ли се отговорна?

Хелън беше прекарала целия си зрял живот в издигане на стена около себе си — дори името Хелън Грейс беше измислено — но благодарение на Мериан тази стена беше разрушена завинаги. Първоначално Хелън се изкуши от мисълта да избяга — предлагаха й отпуск, преместване, дори уволнение при изгодни условия — но тя някак си се взе в ръце и се върна на работа в Централното управление на Саутхамптън веднага щом й позволиха да го направи. Знаеше, че където и да отиде, всички погледи ще са насочени към нея. По-добре да посрещне изпитанието на собствена територия, където в продължение на много години животът беше благосклонен към нея.

Така беше на теория, но се оказа далеч не толкова лесно. Тук имаше твърде много спомени — за Марк, за Чарли — и твърде много хора, на които им се искаше да се ровят, да спекулират, дори да се шегуват с нейните страдания. Дори и сега, месеци след като се беше върнала на работа, имаше моменти, в които просто трябваше да се махне.

— Хубава вечер, госпожо.

Хелън се сепна и едва сега забеляза сержанта на пропуска, покрай когото тъкмо минаваше.

— Хубава и на теб, Хари. Надявам се твоите „Светци“ тази вечер да си спомнят как се побеждава.

Тонът й беше весел, но думите прозвучаха странно, сякаш усилието да се шегува й костваше твърде много. Изтича навън, изкара своя „Кавазаки“, настъпи педала на газта и се спусна по Уест кий роуд. Морската мъгла, паднала по-рано, покриваше града и Хелън изчезна в нея.

Като поддържаше висока, но постоянна скорост се плъзна покрай колоните коли, които пъплеха към стадион Сейнт Мери. Достигна покрайнините на града и отби по магистралата. По навик провери в огледалата, но никой не я следеше. Трафикът беше отслабнал и тя увеличи скоростта. Стигна 130 километра в час и изчака за миг преди да вдигне 160.

Градчетата профучаваха край нея. Уинчестър, след това Фарнбъро, преди най-после Алдършот да се разкрие пред погледа й. Нова бърза проверка в огледалата, после към центъра на града. След като остави мотора на платения паркинг на Паркуей, Хелън се натъкна на група пияни бездомници и побърза да се отдалечи, като се движеше в сенките. Тук никой не я познаваше, но въпреки това не искаше да рискува.

Мина покрай гарата и не след дълго се озова на Коул авеню, в сърцето на предградията на Алдършот. Не беше сигурна дали постъпва правилно, но нещо я караше да се връща тук. Вмъкна се сред храстите, които се редяха от едната страна на улицата, и зае обичайния си наблюдателен пункт.

Времето се точеше. Стомахът на Хелън изкъркори и тя си спомни, че не е яла нищо от закуска. Ама че глупост, слабееше от ден на ден. Какво се опитваше да си докаже? Имаше по-добри начини да постигнеш изкупление от гладуването до смърт.

Изведнъж долови раздвижване. Някой извика „чао“ и вратата на номер 14 се затръшна. Хелън се сниши. Погледът й остана прикован в младежа, който сега бързаше по улицата и натискаше бутоните на мобилния си телефон. Мина на десет крачки от Хелън, без да забележи присъствието й, после изчезна зад ъгъла. Хелън преброи до петнайсет преди да се измъкне от скривалището си и да тръгне след него.

Младежът, около двайсет и пет годишен, с момчешки вид, беше симпатяга с гъста черна коса и кръгло лице. Беше небрежно облечен и с увисналите си отзад джинси изглеждаше като един от множеството млади хора, които отчаяно се опитваха да покажат колко са готини и незаинтересовани. Това накара Хелън да се усмихне леко — толкова преднамерена беше небрежността му във всичко.

Пред очите й изникна шумна група младежи, които се мотаеха край кръчмата на гарата. Две лири пинтата, 50 пени шотът и безплатен билярд — рай за непълнолетните, безпаричните и укриващите се. Старият съдържател с удоволствие сервираше на всеки, стигнал пубертета, затова тук винаги беше претъпкано и навалицата преливаше отвън, на улицата. Хелън беше доволна, че има прикритие, докато се промъкваше през тълпата, за да наблюдава незабелязано. Групичката момчета поздрави младежа с наздравица, когато той размаха към тях банкнота от 20 лири. Те влязоха и Хелън ги последва. Докато чакаше търпеливо на опашката за бара, тя беше невидима за тях — никой на възраст над трийсет не съществуваше в техния свят.

След няколко питиета бандата се запъти надалеч от любопитните очи в пъба, към детската площадка в покрайнините на града. Невзрачният градски парк беше безлюден и Хелън трябваше да следва момчетата предпазливо. Сама жена, скитаща през нощта из парка, със сигурност щеше да привлече вниманието, затова тя изостана. Откри стар дъб, наранен тежко от множеството изрязани в кората му любовни надписи, и се спря в сянката му. Оттук можеше да наблюдава необезпокоявано как групичката пуши хашиш, щастливо и безгрижно, въпреки студа.

Хелън беше прекарала под наблюдение целия си живот, но тук беше невидима. Веднага след смъртта на Мериан животът й беше разбит на парчета, отворен за публична консумация. В резултат хората си мислеха, че я познават до мозъка на костите.

Но имаше нещо, което не знаеха. Нещо тайно, което беше запазила за себе си. И сега то стоеше на петнайсет крачки от нея, без въобще да си дава сметка за нейното присъствие.