Матю Арлидж
Смъртен грях (122)

121.

Хелън бързаше по алеята, стиснала малък букет цветя. Нападалите листа покриваха земята със странно красив златисточервен килим. Тази сутрин дори и слънцето беше благосклонно и надничаше през облаците, за да хвърли върху околностите своето топло мътно сияние.

Гробището беше съвсем безлюдно. Бе общинско, в покрайнините на града. Малцина знаеха за него — тук намираха последен пристан нежеланите и непотърсените. Ела Матюс влизаше и в двете категории.

Нейната майка и повечето от близките й я бяха изоставили и в смъртта, както бяха сторили и приживе. Бяха обявили къщата си за продан, отбягваха медиите и се опитваха да се държат сякаш не носеха никаква отговорност за случилото се. Хелън смяташе точно обратното и ги презираше за малодушието им.

Но имаше и някой, който не беше забравил. Някой, който бе отказал да забрави любимата си сестра толкова лесно. Кери Матюс се озърна, когато Хелън се приближи, и се усмихна плахо. Двете останаха безмълвни за момент, загледани в безименния дървен кръст, замислени за цената и наградата от сестринската любов. Поне те нямаше да забравят никога.

На няколко метра от тях яркочервена бебешка количка стоеше между редовете сиви надгробни камъни. В нея кротко спеше Амелия, в блажено неведение за случващото се наоколо. След смъртта на Ела бебенцето беше настанено при временно приемно семейство, докато се намери трайно решение. Както обикновено, бе установен контакт с роднините, но изглежда, никой не искаше невинното бебе, докато в последния момент не се намеси Кери Матюс. Кери не можеше да има свои деца и бе решена да не оставя племенницата си на социалните служби. Хелън се трогна до сълзи, когато научи новината — трудно й бе да изрази облекчението си, че Амелия ще избегне съдбата, сполетяла Мериан и нея преди много години. Несъмнено я очакваха много изпитания, но засега Амелия щеше да се чувства добре и в безопасност в семейството си.

Кери размени няколко думи с Хелън, после остави букета си върху гроба и целуна кръста. Беше се опълчила на съпруга си, за да дойде тук, бе отхвърлила догмите и заплахите, за да скърби за сестра си подобаващо. Макар да съзнаваше вероятните последици, все пак беше дошла. Докато я гледаше, Хелън забеляза, че у Кери Матюс вече има нещо различно — нова сила и решимост, родени от желанието да постъпи с Амелия както е правилно. Може би тъкмо това бе наследството на Ела, цветето, което щеше да разцъфне на нейния гроб. Може би, въпреки всичко, помисли си Хелън, все още има надежда.