Матю Арлидж
Смъртен грях (115)

115.

Лутаха се в мрака — злочести силуети, търсещи пипнешком опора, докато земята продължаваше да се олюлява под стъпките им. Чарли се бе втурнала обратно към управлението и бе поела издирването. Може Харууд да беше шефът, но тя имаше оперативен опит и отказваше да се довери на друг — твърде много беше заложено на карта. Но не бяха стигнали доникъде.

Макандрю беше прегледала два пъти папките на Хелън, но не бе успяла да изрови никаква следа къде би могла да пребивава Ела. Бяха се опитали да засекат телефона на Хелън само за да установят, че е изключен. Беше използван за последен път преди шест часа, но тогава тя се бе намирала в управлението, което сега въобще не им вършеше работа. Пътните камери бяха заснели мотоциклета на Хелън да се носи на север, но го бяха изгубили, когато тя се беше отдалечила от центъра. Къде, по дяволите, бе отишла? Какво бе онова, което никой освен нея не беше открил?

Чарли мина по коридора, слезе по стълбите и излезе от управлението. Екипът щеше да продължава да си върши работата според нарежданията, но Чарли изпитваше нужда да бъде навън, да прави нещо. Когато доближи колата си, забави крачка. Някаква мисъл започна да се оформя в ума й, докато си припомняше един предишен разговор. Идеята я завладяваше постепенно и накрая тя скочи като ужилена в колата и потегли с рев на двигателя. Внезапно бе разбрала къде точно трябваше да отиде.

 

 

Извръщаха се след нея, докато Чарли крачеше по най-прекия път между редиците бюра към кабинета в дъното. Охранителите и рецепционистките, чиито протести беше пренебрегнала, бързаха след нея, но тя се бе откъснала много напред и влезе в кабинета на Емилия, преди да успеят да я настигнат. Затръшна вратата, грабна един стол, подпря дръжката и се обърна към стреснатата репортерка.

— Къде е тя? — попита Чарли.

— Къде е кой?

— Хелън Грейс.

— Нямам представа и честно казано не знам какво си мислиш, че…

— Как го правиш?

— Какво да правя? Моля те, обясни ми, Чарли…

— Знаеш къде е и с кого е…

— За бога, откъде да зна…

Чарли беше прекосила стаята, преди Емилия да успее да довърши обясненията си. Стисна репортерката за гърлото и я блъсна силно в тухлената стена.

— Чуй ме много внимателно, Емилия. Животът на Хелън е в опасност и ти обещавам, че ако не ми кажеш каквото искам да знам веднага, ще ти закова главата на тази стена.

Емилия започна да се дави, докато ръцете на Чарли се стягаха около гърлото й.

— Много изстрадах, за да я изоставя сега, затова ми кажи как го правиш. Сложила си бръмбар в телефона й? Или прихващаш съобщенията й?

Емилия поклати глава. Чарли пак я блъсна в стената.

— КАЖИ МИ!

Емилия издаде гъргорещ звук, сякаш се опитваше да заговори, и Чарли отслаби хватката си. Емилия изломоти нещо.

— Какво?

— Мотоциклетът й — изграчи Емилия.

— Какво за него? — попита Чарли.

— На мотоциклета й има проследяващо устройство.

Значи това беше.

— Как я следиш?

— Свързано е с телефона ми. Ако се намира в радиус от пет мили от мен, мога да я открия.

— Добре — каза Чарли и пусна жертвата си. — Заведи ме при нея.