Матю Арлидж
Смъртен грях (114)

114.

Намираше се в капан. Хелън бе отстъпила в тясната спалня, за да се предпази, когато Ела тръгна напред, но се озова приклещена в ъгъла. Колко дни се молеше този момент да настъпи — най-после да се изправи лице в лице с тяхната убийца — а ето че сега той бе дошъл, но смъртта беше единственият изход. Хелън прегърна бебето по-здраво, когато Ела направи още една стъпка към тях.

Как изпадна в тази самозаблуда, че ще може да спаси Ела? Че в нея все още е останала някаква човечност? Трябваше да я умилостиви, ако можеше. Да си проправи път през лудостта и да стигне до сърцето й.

— Добре, ще ме убиеш, а после какво? Цялата полиция е навън и те търси. Знаят името ти, как изглеждаш. Знаят, че имаш бебе. Мърльото на долния етаж знае, че съм тук, знае коя си ти, така че не можеш да останеш. Какво ще правиш — ще бягаш с бебе?

— Тя няма да дойде с мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам какво ще стане с мен, но за нея всичко свършва тук. Стигат й толкова мъки.

— Не може да го мислиш.

— Защо според теб взех шибаната детска храна? — кресна Ела. — Имам хапчета. Щях да й ги дам днес. Всичко можеше да стане толкова… правилно.

— Тя е само едно мъничко бебе. За бога, Ела, ти не си такава.

— Престани да повтаряш името ми. Ела е мъртва. Детето ще отиде при нея. Ако се налага да те убия, за да се добера до него, ще го сторя, по дяволите.

Тя пак направи крачка напред. Вече се намираше само на няколко крачки от Хелън. Хелън се напрегна в очакване тя да удари всеки миг. После каза:

— Направи го тогава. Ще те улесня.

Хелън се наведе и остави Амелия на леглото.

— Щом наистина искаш да я убиеш, ще те улесня. Ето я. Направи го.

Изненадана, Ела поглеждаше ту бебето си, ту Хелън. Детето зарита на леглото и — освободено от топлата прегръдка на Хелън — започна да плаче.

— ХАЙДЕ! — извика изведнъж Хелън.

Ела продължаваше да се колебае. Хелън се бе стегнала, готова да скочи при най-малкото движение на Ела към бебето, но тя не посягаше. В този момент Хелън почувства, че пред нея се разкрива възможност.

— Ела, чуй ме. Знам какво е, разбираш ли? Знам, че се чувстваш адски зле, струва ти се, че срещу теб е целият свят, пълен с извратени, жестоки мъже, които искат да те наранят. Права си. Така е.

Ела я изгледа подозрително, несигурна дали не беше някакъв номер. Хелън си пое дълбоко въздух и продължи:

— Изнасилиха ме, когато бях малка. Много пъти. Бях на шестнайсет, опитвах се да бъда самостоятелна, но направих грешки. И си платих. Още си плащам. Затова знам как се чувстваш сега. Знам, смяташ, че няма път назад, но има.

Ела мълчеше, втренчена в Хелън. После каза:

— Дрънкаш глупости.

— Я ме погледни! — отвърна Хелън, внезапно разгневена. — Ръцете ми треперят, по дяволите… Не съм го казвала на никого досега, на нито една жива душа. Затова не ме обвинявай в лъжа. — Ела не отмести поглед. Ръката й стисна по-здраво дръжката на ножа. — Не мога да твърдя, че те познавам — продължи Хелън. — Не знам какво ти е причинил баща ти, какво са ти сторили всички онези мъже, но знам, че не трябва да свършиш по този начин. Можеш да го преодолееш. Каквото и да си направила, е имало причина, а когато дъщеря ти порасне, ще иска да бъде с теб. Ще се нуждае от теб. Моля те, не я изоставяй, Ела, умолявам те. — За първи път Ела погледна към бебето си. — Знам, че в теб има добрина. Знам, че можеш да постъпиш правилно заради твоето малко момиченце. Затова те моля, позволи ми да ти помогна. Заради нея.

Хелън протегна ръка. Знаеше, че всичко се свежда до този миг. До последната й възможност за изкупление. Нейният последен шанс да спаси Ела.