Матю Арлидж
Смъртен грях (105)

105.

Хелън беше сигурна, че Айлийн Матюс ще затръшне вратата пред лицето й, но поне веднъж късметът се оказа на нейна страна. Да отвори дойде един от близнаците и при вида на полицейската й карта направо я пусна вътре. Изтича нагоре по стълбите, за да повика майка си, а Хелън започна да оглежда всекидневната. Всичко, което видя, потвърждаваше подозренията й.

Айлийн Матюс нахълта в стаята. Явно си беше подготвила реч, но Хелън не беше в настроение да търпи поучения.

— Къде е Ела? — попита рязко тя, като кимна към снимките в рамки, закачени по стените на всекидневната.

— Моля? — отвърна Айлийн.

— Виждам снимки с теб и Алън. Много снимки на близнаците. И Кери — на първото й причастие, на сватбата, прегърнала първия ти внук. Но не виждам никаква снимка на Ела. А ти и съпругът ти много сте се гордеели със семейството си. Затова питам пак — къде е Ела?

Сякаш удари Айлийн с юмрук в лицето. Тя стоеше, временно загубила дар слово, дишаше плитко и накъсано. На Хелън й се стори за миг, че ще припадне, но после тя отговори:

— Тя умря.

— Кога? — изрече Хелън, невярваща.

Нова дълга пауза. После:

— Мъртва е за нас.

Хелън поклати глава, внезапно ядосана на тази глупава, тесногръда жена.

— Защо?

— Не съм длъжна да отговарям на тези въпро…

— Длъжна си и ако не започнеш да отговаряш веднага, ще те извлека от тази къща с белезници. Пред момчетата ти, пред съседите…

— Защо ни причинявате това? Защо правите…

— Защото мисля, че Ела е убила съпруга ти.

Айлийн примигна два пъти към Хелън, после бавно се свлече на дивана. В този момент Хелън разбра, че каквото и друго да криеше, Айлийн въобще не бе хранила и най-малкото подозрение за връзка на дъщеря й с убийството на Алън.

— Аз дори не… тя в Саутхамптън ли е? — каза накрая Айлийн.

— Смятаме, че живее някъде в Портсууд.

Айлийн кимна, макар че бе трудно да се определи каква част от чутото възприема. Последва дълго, напрегнато мълчание, прекъснато внезапно и ненавременно от звъна на телефона на Хелън. Харууд. Хелън отхвърли обаждането, изключи телефона си и седна на дивана до Айлийн.

— Разкажи ми какво се случи. — Айлийн мълчеше, все още в шок. — Не можем да върнем Алън. Но можем да спасим други хора. Ти можеш да го направиш, Айлийн, ако говориш с мен сега.

— Тя винаги е била лошо семе. — Хелън потръпна при тези думи, но не каза нищо. — Беше сладко момиченце, когато беше малка, но когато стана тийнейджърка, се промени. Не слушаше. Нито мен, нито пък баща си. Беше непокорна, разрушителна, жестока.

— Жестока към кого?

— Към сестра си, към братята си, към по-малки от нея деца.

— А какво направи ти по въпроса? — Мълчание. — Какво ставаше с нея след такива инциденти? — продължи Хелън.

— Беше наказвана.

— От кого?

— От Алън, разбира се — отговори тя, озадачена от въпроса.

— Защо не от теб?

— Защото той е мой съпруг. Глава на семейството. Аз съм негова спътница в живота и му помагам по всички възможни начини, но е негов дълг да ни наказва, когато сме го заслужили.

— Ни? И теб ли наказваше?

— Разбира се.

— Разбира се?

— Да, разбира се — отвърна Айлийн предизвикателно. — Знам, че модерният свят отрича телесните наказания, но ние и другите членове на нашата църква винаги сме вярвали, че боят е необходим, за да се научат хората…

— Това ли получаваше Ела — нашляпване?

— За начало. Но тя не искаше да си вземе поука. Когато стана тийнейджърка, се забъркваше в сбивания, ходеше с момчета, пиеше…

— И какво ставаше с нея тогава?

— Тогава Алън я наказваше по-строго.

— Което значи?

— Което значи, че я удряше. С моята благословия. А ако пак отказваше да се разкае, Алън я сваляше в мазето.

— И тогава?

— Уверяваше се, че си е научила урока.

Хелън поклати глава, смаяна от чутото.

— Може да клатиш глава — изведнъж изригна Айлийн, — но аз имам три разумни, послушни деца, които различават добро от зло заради възпитанието си. Защото ги накарахме да почитат баща си, а чрез него…

— Алън наслаждаваше ли се да наказва децата си?

— Никога не е кръшкал от задължението си.

— Отговори на шибания ми въпрос! — Айлийн замълча, поразена от внезапното избухване на Хелън. — На твоя съпруг харесваше ли му да наказва децата?

— Никога не се е оплаквал, че му се налага да го прави.

— А харесваше ли му да бие теб?

— Не знам. Не беше, защото му харесваше…

— Стигал ли е някога твърде далеч? С теб?

— Аз… не знам…

— Молила ли си го някой път да спре, а той да не е преставал?

Айлийн наведе глава и не каза нищо.

— Покажи ми мазето.

 

 

Айлийн отначало отказваше, но после се примири и минути по-късно тя и Хелън стояха в леденостуденото помещение. Беше пусто и мрачно, четири стени от груби тухли, почти изцяло празно, с изключение на един обикновен стол по средата и заключен пластмасов сандък в ъгъла. Хелън потръпна, но не от студа.

— За какво е този стол?

Айлийн се поколеба, после каза:

— Алън връзваше Ела на стола.

— Как?

— С белезници на китките и глезените. После използваше камшик или верига от сандъка.

— За да й набие малко разум?

— Понякога.

— Понякога?

— Трябва да разберете каква беше тя. Не искаше да му се подчинява. Не слушаше. Затова понякога се налагаше да използва и други методи.

— Какви?

Айлийн се замисли за момент.

— Зависеше какво е направила. Ако беше богохулствала, я караше да яде екскременти. Ако беше откраднала, тъпчеше в устата й монети и я караше да ги глътне. Ако беше ходила с момчета, той… той я биеше между краката, за да не го прави пак…

— Инквизирал я е? — извика Хелън.

— Превъзпитаваше я — настоя Айлийн. — Трябва да разберете, тя беше дива. Неуправляема.

— Била е травмирана. Травмирана от своя баща побойник. Защо не се намеси, за бога?

Айлийн избягваше да гледа Хелън в очите. Въпреки цялата й убеденост, в отсъствието на съпруга й нищо вече не изглеждаше толкова сигурно. Хелън продължи с по-мек тон:

— Защо тя, а не другите?

— Защото те правеха каквото им се каже.

— Кери — на колко години беше, когато се омъжи?

— На шестнайсет. Завърши училище, после се омъжи за добър човек.

— От църквата?

Айлийн кимна отново.

— На каква възраст беше съпругът й, когато се ожениха? — продължи Хелън.

— На четирийсет и две.

Айлийн внезапно вдигна поглед, сякаш предусетила неодобрението на Хелън.

— Младите момичета имат нужда от дисциплина…

— Щом казваш — прекъсна я рязко Хелън.

Последва тежко мълчание. В това помещение имаше толкова нещастие, толкова злоба, омраза и насилие. Колко безпомощно ли се бе чувствало момичето тук долу, само с жестокия си баща, докато той я беше подлагал на физически и словесен тормоз. Това извика картини от собственото детство на Хелън, които тя бе погребала дълбоко, а сега прогони с усилие.

Близнаците ставаха неспокойни и започваха да викат майка си. Айлийн се завъртя, за да си тръгне, но Хелън я хвана за ръката и я спря.

— Защо ви напусна тя?

— Защото изгуби пътя.

— Защото не е искала да прекъсне училище и да се омъжи за човек, достатъчно възрастен да й бъде баща? — Айлийн повдигна рамене, вече засегната от осъдителното отношение на Хелън. — Искаше да следва, нали? Искала е да стане лекарка. Въпреки всичко, случило се с нея, е искала да помага на хората.

— Вината беше на училището. Набиват разни идеи в главите на момичетата. Знаехме, че всичко ще свърши лошо, така и стана.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелън.

— Тя си тръгна от нас. Не се подчини на баща си. Каза, че сама ще си намери начини да плаща за следването. Всички знаехме какво значи това.

В гласа на Айлийн се долавяше някакво горчиво злорадство.

— Какво стана с нея?

— Захвана се с проституция. Вземаше пари от непознати, които…

— Как разбрахте?

— Тя ни каза. Когато се върна вкъщи с копеленце в корема.

Хелън си пое дълбоко дъх, докато цялата трагедия на Ела постепенно се оформяше пред нея.

— Чие беше?

— Тя не знаеше — отговори Айлийн, но злорадството вече беше изчезнало от гласа й.

— Защо?

— Тя… тя беше претърпяла злополука. Група мъже, които… които я примамили да отиде в техния апартамент.

— И са я изнасилили?

Айлийн изведнъж се разплака, навела ниско глава, с леко потрепващи рамене. Зад целия й фанатизъм може би все още някъде се криеше майката.

— Айлийн?

— Да. Те… те я държали там два дни.

Хелън притвори очи. Искаше й се да избяга от ужаса на Ела, но въображението й рисуваше ужасни картини в съзнанието й.

— После я заплашили, че ще й прережат гърлото, ако каже на някого — продължи със заекване Айлийн.

— И тя се е прибрала вкъщи, когато разбрала, че е бременна? — Айлийн кимна. — Какво стана?

— Алън я отпрати. Какво друго можеше да направи?

Тя я изгледа умолително, сякаш настояваше Хелън да я разбере. Хелън изпитваше желание да крещи, да й се развика, но успя да преглътне яростта си.

— Кога стана това?

— Преди шест месеца.

— И тогава я заличихте от семейството си?

Айлийн кимна.

— Преди това Алън казваше на хората, че работи отвъд океана… за медицинска благотворителна мисия. Но после каза на всички, че е умряла.

— А снимките? — попита Хелън, като се надяваше отчаяно да има скорошна снимка на тяхната убийца.

Айлийн замълча, преди отново да погледне Хелън с насълзени очи.

— Той ги изгори до една.