Никълъс Спаркс
Спасителят (7)

Шеста глава

В полунощ сигналната ракета озари отново тъмното небе като камбана, отмерваща времето.

Бяха минали близо три часа от изчезването на Кайл.

Междувременно Тейлър наближаваше магистралата и се смая колко светло е тук в сравнение с мрачните дебри, откъдето идваше. Чу и гласове за пръв път, откакто се бе разделил с другите… много гласове, хората си подвикваха.

Забърза крачка, излезе иззад последните дървета и видя, че са пристигнали още поне дузина автомобили — фаровете им светеха редом до другите. Имаше и повече хора. Мъжете, издирвали Кайл досега, се бяха върнали. Заобикаляха ги новодошлите, разбрали вестта за изгубеното дете от уста на уста и дошли да помогнат. Дори отдалеч Тейлър позна Крейг Санбърн, Рет Литъл, Скип Хъдсън, Майк Кук, Барт Артър, Марк Шелтън… Имаше още шестима или седмина. Мъже, решили да се опълчат на бурята, въпреки че на другия ден трябва да отидат на работа. Хора, които Денис Холтън навярно никога не бе срещала.

Добри хора, помисли си Тейлър.

Настроението обаче беше мрачно. Мъжете, издирвали момчето, бяха мокри до кости, кални и ожулени, изтощени и отчаяни. И те като Тейлър бяха видели колко тъмна и трудно проходима е местността. Когато приближи до тях, всички замълчаха.

Сержант Хадъл се обърна и фенерите осветиха лицето му. На бузата му имаше дълбока сълзяща драскотина, зацапана с кал.

— Е? Откри ли нещо?

Тейлър поклати глава.

— Не, но мисля, че ми хрумна накъде може да е тръгнал.

— Как разбра?

— Не съм сигурен. Просто догадка, но мисля, че се е движил на североизток.

Както всички останали, сержант Хадъл знаеше колко умел следотърсач е Тейлър — познаваха се от деца.

— Защо?

— Първо, там намерихме одеялото. Ако е продължил в същата посока, вятърът е духал откъм гърба му. Не мисля, че малко момче би опитало да се бори с вятъра и с дъжда. Освен това би загърбил и светкавиците. Майка му каза, че се страхува от мълнии.

Сержант Хадъл го изгледа скептично.

— Не е много убедително.

— Да — призна Тейлър. — Не е. Но според мен е най-добрата ни надежда.

— Значи не мислиш, че трябва да продължим да търсим както преди? Да покриваме всички посоки?

Тейлър кимна.

— Ще сме твърде разпръснати. Безсмислено е. Видя какво е там.

Избърса буза с опакото на дланта си. Събра си мислите. Прииска му се Мич да е тук, за да му помогне да обоснове догадката. Мич го биваше в това.

— Виж — продължи след момент. — Знам, че е просто предположение, но съм готов да се обзаложа, че съм прав. Имаме… колко? Двайсет души? Ще се разгърнем и ще покрием всичко в тази посока.

Хадъл присви недоверчиво очи.

— Ами ако не е тръгнал натам? Ако грешиш? Тъмно е, нищо чудно да се върти в кръг. А може и да се е скрил някъде. Може и да се страхува от светкавици, но едва ли му е хрумнало да се отдалечи от тях. Само на четири е. А и сега сме повече, за да тръгнем във всички посоки.

Тейлър се замисли как да отговори. Хадъл имаше право; доводите му бяха логични. Тейлър обаче се бе научил да се доверява на инстинкта си. Изражението му изразяваше решимост. Сержант Хадъл се намръщи, натъпкал ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана. Най-сетне Тейлър проговори:

— Довери ми се, Карл.

— Не е толкова лесно. Животът на момченцето е заложен на карта.

— Знам.

Сержант Хадъл въздъхна и се обърна. В крайна сметка решението зависеше от него. Единствен той координираше официално издирването. Случаят бе поверен на него, дългът беше негов, отговорността — също.

— Добре — кимна най-после той. — Ще действаме, както предлагаш. Моля се богу да излезеш прав.

* * *

Половин час след полунощ.

С влизането в болницата Джуди Макейдън веднага се отправи към рецепцията. Запозната с болничния протокол, поиска да види Денис Холтън, своята племенница. Служителката не се усъмни в думите й — чакалнята бе препълнена с хора — и бързо провери документацията. Денис Холтън, обясни тя, била преместена в стая на горния етаж, но часовете за посещение били приключили. Ако дойде утре сутринта…

— Ще ми кажете ли поне как е? — прекъсна я Джуди.

Жената сви рамене.

— Пише, че са й назначили преглед на рентген. Нищо друго. Повече информация ще има, когато нещата се уталожат.

— От колко часа започват визитациите?

— От осем.

Жената вече посягаше към друга папка.

— Добре — кимна Джуди с посърнало изражение.

Надникна над рамото на жената и забеляза, че там положението изглежда още по-хаотично, отколкото в чакалнята. Медицински сестри сновяха от стая в стая с изпити, изтощени лица.

— Трябва ли да се отбия тук, преди да се кача горе при нея? Утре, имам предвид?

— Не. Влизате през главния вход и се качвате направо горе. Ще информирате медицинските сестри на етажа и те ще ви упътят как да стигнете до стая 217.

— Благодаря.

Джуди се отдалечи от рецепцията и следващият на опашката пристъпи напред. Беше мъж на средна възраст, вмирисан силно на алкохол. Ръката му бе омотана в импровизирана препаска.

— Защо се бавите толкова? Ръката ме боли.

Жената на рецепцията въздъхна нервно.

— Съжалявам, но както виждате, наистина сме претоварени. Лекарят ще ви прегледа веднага щом…

Джуди се увери, че вниманието на рецепционистката е съсредоточено върху мъжа, и излезе от чакалнята през двукрилата врата към главното крило на болницата. От предишни посещения знаеше, че асансьорите се намират в края на коридора.

След минути мина бързешком край помещението на медицинските сестри и се насочи към стая 217.

* * *

Докато Джуди вървеше към стаята на Денис, мъжете възобновиха търсенето. Бяха двайсет и четирима; раздалечени така, че да виждат фенерите на хората от двете си страни, покриваха разстояние от близо четвърт миля. Тръгнаха бавно на югоизток, шарейки навсякъде с фенерите, все едно не усещат бурята. След няколко минути мракът погълна светлините на автомобилите край магистралата. Новодошлите се стъписаха от внезапната тъмнина; чудеха се как малко момченце би оцеляло тук.

Неколцина от другите обаче започваха да се питат дали ще успеят да открият тялото.

* * *

Денис будуваше, защото сънят беше просто невъзможен. На стената до леглото й имаше часовник и тя се взираше в него, следейки как минутите изтичат с плашещо постоянство.

Кайл го нямаше от почти четири часа.

Четири часа!

Искаше да предприеме нещо — каквото и да е, стига да не лежи тук безпомощна и безполезна за сина си и хората, които го издирваха. Искаше да е навън и да го търси и фактът, че бездейства, беше по-болезнен от раните. Искаше да разбере какво става. Да поеме нещата в свои ръце. Ала тук не можеше да направи нищо.

Тялото я беше предало. През последния час замайването се бе поуталожило. Ала още не можеше да пази равновесие, за да тръгне по коридора, камо ли да участва в издирването. Ярката светлина я заслепяваше; докато лекарят й задаваше няколко прости въпроса, видя лицето му утроено. Сега, сама в стаята, се ненавиждаше за слабостта. Що за майка е?

Не може дори да потърси детето си!

В полунощ — Кайл го нямаше от три часа — рухна напълно, осъзнала, че няма сили да напусне болницата. Започна да крещи името му още след рентгена. Изпита странно облекчение просто да излее всичко, да вика колкото й глас държи. Представяше си как Кайл я чува и мислено го подтикваше да я послуша. Върни се, Кайл. Върни се там, където беше мама. Чуваш ме, нали? Две сестри я молеха напразно да замълчи, да се успокои; тя се мяташе яростно в ръцете им. Просто се отпуснете, повтаряха й, всичко ще е наред.

Ала тя не можеше да спре. Продължи да вика името му и да се съпротивлява, докато я доведоха тук. Най-сетне остана без глас и крясъците се превърнаха в ридание. Една от сестрите остана да я наглежда, но след няколко минути се наложи да се отзове на спешно повикване в друга стая. Оттогава Денис бе сама.

Взираше се в дългата стрелка на часовника до леглото.

Тик-так.

Никой не знаеше какво става. Денис бе помолила медицинската сестра да се обади в полицията; умоляваше я, но жената отказа. Обясни й с мек тон, че щом разберат нещо, веднага ще я уведомят. Дотогава трябвало да се успокои, да се отпусне.

Да се отпусне.

Луди ли са?

Кайл беше там някъде и Денис знаеше, че е жив. Несъмнено. Ако синът й беше мъртъв, щеше да усети. Да го почувства дълбоко в себе си, осезаемо като удар в стомаха. Може би имаха специална връзка, може би всички майки я имат с децата си. Или пък причината бе, че Кайл не говори и тя се уповава на интуицията, когато общува с него. Не беше сигурна. Ала в сърцето си вярваше, че ще разбере, а засега сърцето й мълчеше.

Кайл беше жив.

Моля те, Господи, пази го.

Тик-так…

* * *

Джуди Макейдън не почука. Открехна вратата и забеляза, че осветлението на тавана е изключено. Малка лампа мъждукаше в ъгъла на стаята. Джуди влезе тихо. Не виждаше дали Денис е будна, или не, ала не искаше да я събуди, ако е заспала. Докато затваряше вратата, Денис обърна морно глава и погледна към нея.

Дори в полумрака Джуди застина, щом се обърна и видя жената в леглото. Това бе един от редките случаи в живота й, когато се стъписа какво да каже.

Познаваше Денис Холтън.

Веднага — въпреки превръзката около главата, въпреки насинените бузи, въпреки всичко — Джуди позна Денис. Тя беше младата жена, която използваше компютрите в библиотеката. Онази с миловидното момченце, което харесваше книжки за самолети.

О, не… симпатичното момченце.

Присвила очи към жената обаче, Денис не направи връзката. Умът й още не беше се прояснил. Медицинска сестра? Не, не е облечена в униформа. От полицията? Не, твърде възрастна. Но имаше чувството, че е виждала това лице.

— Познаваме ли се? — попита най-сетне с прегракнал глас.

Джуди, успяла да се окопити, тръгна към леглото. Отговори тихо:

— Може да се каже. Срещала съм ви в библиотеката. Работя там.

Очите на Денис останаха притворени. Библиотеката? Стаята се завъртя отново.

— Защо сте тук?

Думите прозвучаха завалено, звуковете се застъпваха.

Защо ли наистина, помисли си неволно Джуди.

Намести нервно чантата си.

— Чух, че синът ви се е изгубил. Моят син е сред хората, които го търсят.

В очите на Денис проблесна надежда, примесена със страх. Лицето й се проясни. Този път гласът й прозвуча по-отчетливо:

— Знаете ли нещо?

Въпросът дойде изневиделица, но Джуди осъзна, че е трябвало да го очаква. Защо иначе би дошла при нея?

Тя поклати глава.

— Не, нищо. Съжалявам.

Денис стисна устни. Изглежда претегляше думите й. После се извърна.

— Бих искала да остана сама — каза тя.

Все още несигурна какво да направи — „Защо изобщо дойдох? Дори не я познавам“ — Джуди изрече единственото, което тя самата би желала да чуе, единственото, което й хрумна.

— Ще го намерят, Денис.

Отначало Джуди си помисли, че младата жена не я е чула. После забеляза как брадичката на Денис потрепери; очите й се насълзиха. Не издаде никакъв звук. Явно сдържаше чувствата си, за да не я виждат така, ала това влошаваше нещата. Макар да не знаеше какво ще направи Денис, Джуди послуша майчинския си инстинкт, пристъпи до леглото, поспря и после седна. Денис сякаш не я забеляза. Джуди се вгледа мълчаливо в нея.

„Какво си въобразявах? Че мога да помогна? Как, за бога? Може би не трябваше да идвам. Тя не иска да съм тук. Ако пак ми каже да си вървя, ще си тръгна…“

Мислите й прекъсна глас, толкова тих, че едва го чу.

— Ако не го открият?

Джуди я улови за ръката и я стисна леко.

— Ще го открият.

Денис си пое дъх — дълбоко, пресекливо — все едно да извлече сила от някакъв скрит запас. Извърна бавно глава и погледна Джуди със зачервени, подути очи.

— Не знам дори дали продължават да го търсят…

Отблизо Джуди забеляза ясно приликата между Денис и майка й — или по-скоро както изглеждаше някога майка й. Биха могли да минат за сестри; почуди се защо не е направила връзката в библиотеката. Тази мисъл обаче бързо бе заменена от стъписване. Осъзнала думите на Денис, ала несигурна дали е чула правилно, Джуди сбърчи чело.

— Как така? Искаш да кажеш, че никой не те е информирал какво става?

Денис я гледаше, но изглеждаше зареяна надалеч, потънала в безжизнена мъгла.

— Нито дума, откакто ме прибраха в линейката.

— Наистина ли? — попита остро Джуди, шокирана от проявеното нехайство.

Денис кимна.

Джуди веднага се озърна, видя телефона и се изправи с възобновена увереност, че все пак може да направи нещо. Сигурно затова бе изпитала необходимост да дойде. Да държат майката в неведение? Напълно неприемливо. Даже жестоко. Не е нарочно, разбира се, ала все пак коравосърдечно.

Джуди седна на стола до масичката в ъгъла на стаята и вдигна слушалката. Набра бързо номера на полицейското управление в Едънтън. Очите на Денис се разшириха, когато разбра какво прави посетителката й.

— Обажда се Джуди Макейдън. При Денис Холтън съм, в болницата. Искам да разбера как напредва издирването… Да, да… Знам, че сте претоварени, но ме свържете с Майк Харис… Кажете му, че го търси Джуди. Важно е.

Тя закри с длан слушалката и обясни на Денис:

— Познавам Майк от години. Той е капитанът. Може би знае нещо.

Чу се прищракване и Джуди заговори:

— Здравей, Майк… Не, добре съм, но не се обаждам за това. При Денис Холтън съм, жената, чието момченце се е изгубило. В болницата съм и изглежда никой не я уведомява какво се случва. Знам, че е лудница, но тя трябва да знае какво става… Разбирам… Да, добре, благодаря.

Джуди остави слушалката, поклати глава и обясни на Денис, докато набираше друг номер:

— Не знае нищо. Неговите хора обаче не отговарят за издирването, защото е извън общинските граници. Ще пробвам в пожарната.

Мина през същата прелюдия, преди да я прехвърлят към началника. После, след около минута, гласът й зазвуча като на назидателна майка:

— Разбирам… Ще се свържеш ли с някого на място? При мен е майката, която има право да знае какво се случва. Не мога да повярвам, че не сте я информирали. Как би се чувствал, ако Линда беше на нейното място, а Томи се бе изгубил?… Няма значение колко сте заети. Непростимо е. Недоумявам как си допуснал подобен пропуск… Не, предпочитам да не прекъсвам връзката. Ще изчакам, докато се осведомиш. Джо, тя трябва да разбере сега. От часове не знае нищо… Да, добре… — Погледна към Денис: — Чакам. Той ще се свърже с хората на място. Ще разберем след малко. Държиш ли се?

Денис се усмихна за пръв път от часове.

— Да. Благодаря — каза немощно тя.

Мина минута, после още една, преди Джуди да заговори отново:

— Да, тук съм… — Замълча, заслушана съсредоточено, и въпреки всичко Денис усети как я обзема надежда. Може би… Дано… Следеше внимателно изражението на Джуди. Устните й оформиха права линия. Най-сетне тя каза: — Ясно… Благодаря, Джо. Обади се, ако разбереш нещо. Каквото и да е… Да, в болницата в Елизабет. Ние също ще те потърсим пак.

Вперила поглед в Джуди, Денис усети как в гърлото й засяда буца. Пак започна да й се повдига.

Не бяха открили Кайл.

Джуди остави слушалката и се върна до леглото.

— Още не са го намерили, но продължават да търсят. Дошли са и доста хора от града. Времето се е подобрило. Мислят, че Кайл е вървял на югоизток. Тръгнали са натам преди час.

Денис едва я чуваше.

* * *

Наближаваше 1:30.

Температурата бе спаднала от петнайсетина градуса до около пет. Движеха се в група от час. Студеният северен вятър охлаждаше въздуха и мъжете разбираха, че ако искат да намерят момченцето живо, им остават час-два.

Бяха стигнали до място, където дърветата и храстите не растяха толкова нагъсто и клоните не ги дращеха непрекъснато. Търсеха по-бързо и Тейлър виждаше по трима търсачи — или по-скоро фенерчетата им — във всяка посока. Не пропускаха нищо.

Тейлър бе ловувал в тази част на тресавището. Понеже земята беше леко издигната, обикновено бе суха и привличаше много сърни. След около 800 метра право напред склонът се снишаваше рязко и щяха да навлязат в местност, която ловците наричаха Гъшите укрития. По време на сезона там гъмжеше от ловци. Целогодишно водата бе дълбока няколко стъпки и уловът винаги беше добър.

Това беше и най-далечната точка, докъдето Кайл би могъл да стигне.

Ако, разбира се, вървяха в правилната посока.