Никълъс Спаркс
Спасителят (17)

Шестнайсета глава

Два дни по-късно Тейлър седеше надвечер в кухнята си и попълваше книжа, когато му се обадиха.

Сблъсък на моста между бензинова цистерна и лек автомобил.

Той грабна ключовете си и след минута изскочи през вратата; след пет минути беше един от първите на местопроизшествието. Чуваше сирените на пожарната да вият в далечината.

Паркира пикапа и се запита дали ще пристигнат навреме. Слезе, без да затваря вратата, и се огледа. От двете страни на моста бяха спрели автомобили; наизлезли от колите, хората се взираха с разширени очи в ужасяващата сцена.

Кабината на цистерната беше премазала задницата на хондата и я бе изтикала през телената бариера на моста. Натискайки рязко спирачката, шофьорът беше блокирал волана и цистерната препречваше и двете платна на шосето. Затиснатата хонда надвисваше през моста като паянтов трамплин за водни скокове. Дебелата жица над телената преграда бе прорязала покрива й, който зееше като полуотворена консерва. Единствено тежестта на кабината на цистерната задържаше автомобила да не прелети осемдесетте стъпки до реката. Двигателят на цистерната пушеше; върху хондата капеше гориво, обливайки предния капак с лъскава ципа.

Мич видя Тейлър и се втурна към него.

— Шофьорът на цистерната е добре — подхвана без предисловия той, — но в колата има човек. Мъж или жена, не знаем. Проснат е зад волана.

— А контейнерите на цистерната?

— Три четвърти пълни.

Пушещ двигател… теч върху колата…

— Контейнерите ще издържат ли, ако кабината експлодира?

— Шофьорът казва, че няма да избухнат, ако изолацията не е повредена при удара. Не виждам теч, но не съм сигурен.

Тейлър се огледа, усещайки как адреналинът нахлува във вените му.

— Трябва да махнем хората оттук.

— Знам, но колите са натикани броня до броня. А и дойдох преди минути, не съм имал време…

Пристигнаха две пожарни с включени червени лампи, които се въртяха в кръг. Още преди да спрат, от тях изскочиха седмина мъже в огнеупорни униформи. Огледаха мястото, чуха се отривисти заповеди и неколцина извадиха маркучите. Дошли направо на местопроизшествието, без да се отбиват в пожарната, Мич и Тейлър надянаха чевръсто екипировката, която им бяха донесли.

Пристигна и Карл Хадъл с още двама полицаи от Едънтън. След бърза консултация те насочиха вниманието си към колите на моста. Извадиха рупор от пожарната кола и разпоредиха на зяпачите да се приберат в автомобилите си, за да се оттеглят от района. Полицаите от Едънтън тръгнаха в двете посоки към върволиците автомобили. Инструктираха шофьорите да се върнат поне половин миля назад по платното на магистралата, защото ситуацията е сериозна.

Тейлър се замисли, че половин миля е сравнително безопасно разстояние, но маневрите щяха да отнемат доста време.

Междувременно цистерната започна да пуши по-силно.

Обикновено пожарникарите монтираха маркучите към най-близкия воден кран. На моста обаче нямаше кранове. Разполагаха само с резервоара на пожарната кола — достатъчно за кабината на цистерната, но крайно недостатъчно, ако контейнерите с гориво избухнат.

Да предотвратят пожар бе от критично значение; основната им грижа обаче бе да помогнат на заклещения шофьор на хондата.

Как да стигнат до него? На висок глас се разменяха идеи, докато всички се подготвяха за неизбежното.

Да се покатерят по кабината на цистерната? Или да пропълзят по стълба? Да пуснат спасително въже, да го проврат някак си в автомобила и да издърпат човека?

Каквато и стратегия да предлагаха, проблемът оставаше един и същ — всички се страхуваха до какво ще доведе допълнителната тежест върху колата. Беше чудо, че тя все още се крепеше; всяко разбутване или натиск можеха да я запратят в бездната. Водната струя от маркуча, насочен към кабината на цистерната, затвърди опасенията им. Водата обля двигателя на цистерната, после като каскада се оттече през счупеното предно стъкло на хондата и по петстотин галона на минута ливнаха във вътрешността на автомобила. Тласната от земното притегляне, събраната вода се оттече към двигателя и шурна през решетката на предницата. Носът на колата се наклони леко, повдигайки кабината на цистерната, после се изправи отново. Забелязали как се разклаща премазаната кола, пожарникарите насочиха маркуча нагоре и спряха водата.

Лицата на всички бяха пребледнели.

От предницата на хондата продължаваше да струи вода. Човекът вътре не помръдваше.

— Да спуснем стълбата — настоя Тейлър. — Ще я разтегнем към колата и ще издърпаме шофьора със спасителното въже.

Колата се разклати отново, сякаш по своя воля.

— Може да не ви издържи двамата — намеси се бързо Джо, началник и единствен редовен служител на пожарната; той шофираше едната пожарна кола и при подобни случаи винаги играеше ролята на внасящо спокойствие присъствие.

Предупреждението му очевидно беше основателно. Тесният мост и ъгълът, под който бе наклонена хондата, ограничаваха възможността за лавиране и стълбата не можеше да доближи на идеално разстояние. Налагаше се да я разпънат с двайсетина стъпки повече, за да мине над автомобила и да стигне до седалката, където се намираше пострадалият. Допълнителното разтягане нямаше да създаде проблем, ако стълбата беше под наклон. Необходимостта да я разположат хоризонтално над реката обаче надхвърляше границата на разумния риск.

Ако пожарната кола беше по-нова, вероятно щеше да е по-лесно. В Едънтън разполагаха с един от най-старите действащи модели в щата, купен с идеята, че най-високата постройка в града не надвишава три етажа. Стълбата не бе предназначена да се използва в подобни ситуации.

— Нямаме друг избор. Отивам и се връщам за нула време — отсече Тейлър.

Джо предвиждаше, че тъкмо той ще пожелае да поеме риска. Преди дванайсет години, Тейлър беше от две в екипа, Джо го беше попитал защо винаги доброволно се заема с най-опасните случаи. Рискът беше част от работата, ала не и ненужният риск. Тейлър му изглеждаше като човек, стремящ се да докаже нещо. Джо не искаше до себе си такива хора — не защото не вярваше на Тейлър, че ще му помогне да се измъкне от неприятност, а защото не искаше да рискува своя живот, за да спасява някого, решил да си играе със съдбата.

Тейлър обаче предложи съвършено ясно обяснение:

— Баща ми загина, когато бях на девет. Знам какво е да отраснеш без родител. Не искам това да сполети друго дете.

Не че останалите не рискуваха живота си, разбира се. Всички пожарникари приемаха риска с отворени очи. Знаеха какво може да се случи и Джо неведнъж бе отклонявал предложенията на Тейлър.

Този път обаче…

— Добре, Тейлър — кимна решително Джо. — Да действаме.

През седемте минути, докато шофьорът на пожарната маневрираше по тревистата ивица между платната, за да насочи стълбата към хондата, двигателят на цистерната продължаваше да пуши силно. Под него вече проблясваха огнени езици и облизваха задната част на хондата. Припламваха страховито близо до контейнерите с гориво, но пожарникарите вече не смееха да включат маркучите, а не можеха да се доближат достатъчно, за да използват пожарогасителите.

Времето изтичаше пред очите им.

Камионът най-сетне зае позиция, Тейлър се качи на покрива и закопча обезопасителното си въже за стълбата. Още едно, по-дълго въже с омекотени обезопасителни ремъци бе прокарано през куката. С него щяха да издърпат бавно шофьора от колата.

Стълбата започна да се разгъва. Тейлър лежеше по гръб и умът му работеше трескаво. Пази равновесие… стой в долния край на стълбата до последния момент… после ще се плъзнеш напред бързо, но внимателно… не докосвай колата…

Централно място в мислите му обаче заемаше човекът в колата. Приклещен ли е? Позволява ли състоянието му да го местят? Ще успеят ли да го извадят, без да прекатурят колата?

Стълбата продължи да пълзи напред, вече по-близо до хондата. Оставаха десет-дванайсет крачки. Тейлър усети, че стълбата е по-нестабилна, проскърцваше под него като стара плевня под напора на бурен вятър.

Осем стъпки. Можеше да протегне ръка и да докосне предницата на цистерната.

Шест стъпки.

Тейлър усещаше горещината от малките пламъци, виждаше ги как се протягат към покрива на хондата. Стълбата започна да се клати.

Четири стъпки. Вече се намираше над колата, току до предното стъкло.

Стълбата прищрака и спря. Без да става, Тейлър погледна през рамо да провери дали е станала засечка. По лицата на пожарникарите обаче прочете, че стълбата е разпъната докрай и трябва да се задоволи с това.

Тейлър развърза въжето, придържащо ремъците му, и стълбата се разлюля опасно. Той стисна ремъците за пострадалия и се плъзна леко напред до последните три стъпала. Щеше да ги използва, за да застане над предното стъкло на хондата и да се наведе, за да стигне до човека.

Въпреки хаоса наоколо, докато пълзеше към края на стълбата, Тейлър се смая от невероятната красота на вечерта. Нощното небе се разтваряше пред него като в сън. Звездите, луната, ефирните облаци… Светулка блещукаше в мрака. На двайсет и пет метра под моста водата беше с цвят на въглен, черна като времето, ала уловила звездната светлина. Тейлър чуваше собственото си дишане, усещаше как сърцето му бумти в гърдите. Под него стълбата се раздрусваше и потрепваше при всяко движение.

Вкопчен в студената метална рамка, той пълзеше напред подобно на войник сред трева. Зад него последните автомобили се оттегляха от моста. В мъртвешката тишина чуваше пукота на пламъците под цистерната; без никакво предупреждение хондата се разклати.

Носът й се наведе леко и се повдигна, после пак се наклони и се изправи. Нямаше никакъв вятър. В секундата, когато си го отбеляза мислено, долови гърлен стон, приглушен и едва различим.

— Не мърдай! — изкрещя инстинктивно Тейлър.

Стенанието се чу по-силно и хондата се разлюля.

— Не мърдай! — изкрещя отново Тейлър с отчаян глас — единствения звук в застиналата тъмнина. Прилеп изпърха в нощния въздух.

Тейлър не изгуби нито секунда. Прикрепи въжето към последното стъпало, пристягайки възела сръчно като моряк. Промуши крака през стъпалата, стараейки се да се движи плавно и бавно. Стълбата се клатушкаше и проскърцваше, после заподскача, все едно ще се пречупи на две. Тейлър застана възможно най-стабилно, сякаш се крепи върху люлка. Стиснал въжето с една ръка, посегна надолу към колата с другата, пробвайки издръжливостта на стълбата. Пресягайки се през предното стъкло към контролното табло, установи, че се намира твърде високо, но зърна човека, когото се опитваше да спаси.

Мъж на двайсет-трийсет, едър горе-долу колкото него. Зашеметен, той се мяташе в колата и я раздрусваше неудържимо. Тейлър осъзна, че движението е нож с две остриета. То означаваше, че гръбнакът на мъжа вероятно е невредим и няма опасност да утежнят състоянието му при изваждането от колата; означаваше също, че може да прекатури колата.

Тейлър светкавично се протегна нагоре и придърпа обезопасителните ремъци. При рязкото движение стълбата заподскача като мраморно топче върху паваж. Въжето се изопна.

— Още въже! — изкрещя Тейлър и мигом усети как въжето се разхлабва; заспуска го надолу и разкопча единия край на ремъците, за да препаше мъжа. Наведе се отново, но видя, че пак не го достига. Трябваха му още две стъпки.

— Чуваш ли ме? — извика Тейлър. — Отговори ми, ако ме разбираш.

Последва стон, мъжът се размърда, но стана ясно, че в най-добрия случай е в полусвяст.

Пламъците под кабината на цистерната припламнаха по-силно. Стиснал зъби, Тейлър плъзна ръка към самия край на въжето и отново се протегна към мъжа. Този път беше по-близо — прехвърли контролното табло, но човекът остана извън обсега му.

Тейлър чу другите да викат от моста.

— Можеш ли да го извадиш? — различи гласа на Джо.

Тейлър прецени положението. Предницата на колата изглеждаше непокътната; мъжът беше без колан, полегнал на седалката и наполовина свлечен зад волана. Изглеждаше възможно да го измъкне през прорязания покрив на колата. Тейлър сви свободната си ръка около устата и изкрещя:

— Мисля, че мога. Предното стъкло го няма, в покрива има широк отвор. Има място да излезе и не виждам нещо да го задържа.

— Стигаш ли го?

— Още не — извика в отговор той. — Близо съм, но не мога да му закопчая ремъка. Не възприема.

— Побързай! — В гласа на Джо прозвуча тревога. — Двигателят пламти по-силно.

Тейлър вече го знаеше. Кабината на цистерната излъчваше нетърпима горещина, отвътре долиташе особен пукот. По лицето му се стичаше пот.

Вдъхвайки си кураж, Тейлър пак хвана въжето и се протегна; този път върховете на пръстите му докоснаха замаяния мъж през счупеното предно стъкло. Стълбата пружинираше и при всяко нейно накланяне Тейлър се пресягаше в опит да използва допълнителните сантиметри.

Внезапно, като в кошмар, чу остро свистене и от двигателя на цистерната изригнаха пламъци. Тейлър се отдръпна и закри инстинктивно лице.

— Добре ли си? — изкрещя Джо.

— Да!

Нямаше време за размисъл и за планове.

Тейлър притегли куката с обезопасителните ремъци между обувките си. Привдигна се леко и откопча своя ремък от въжето. Вкопчен в него и отпуснал цялата си тежест върху нищожна точка по средата на стъпалото си, той се приведе с главата надолу, отлепи едната си ръка от въжето и се сниши още малко. Успя да стигне мъжа; оставаше да му надене ремъците — да ги прокара под мишниците и да ги закопчае на гърдите.

Сега стълбата се люлееше като махало. Пламъците обжарваха покрива на хондата на сантиметри от главата му. Ручейчета пот се стичаха в очите му и ги замъгляваха. Адреналинът бушуваше в крайниците му.

— Събуди се! — изкрещя той с прегракнал от паника и отчаяние глас. — Помогни ми!

Мъжът простена отново и клепките му се повдигнаха. Не беше достатъчно.

Тейлър го сграбчи за ръката и го раздруса.

— Мърдай! — процеди през зъби.

Най-сетне разбуден от искрица чувство за самосъхранение, мъжът повдигна глава.

— Слагай ремъка под мишница — каза му Тейлър.

Не го разбра, но сегашното разположение на тялото му предоставяше нова възможност. Тейлър веднага промуши ремъка през ръката му, отпусната върху седалката. През цялото време крещеше с все по-отчаян глас:

— Помагай! Събуди се! Няма време!

Пламъците набираха сила, стълбата се тресеше заплашително.

Мъжът пак помести глава — не много, не достатъчно. Другата му ръка, вклинена между тялото и волана, изглежда не можеше да помръдне. Без да мисли за последствията, Тейлър дръпна мъжа нагоре и се олюля от тласъка. Стълбата се наклони опасно, хондата — също. Носът й сочеше към реката.

Някак си обаче дръпването свърши работа. Мъжът отвори очи и се заизмъква с усилие иззад волана. Колата се тресеше. Със сетни сили мъжът освободи ръката си и я повдигна леко. Тейлър му надяна ремъците и с потна длан закопча здраво свободния им край за въжето.

— Ще те издърпаме. Няма никакво време — каза той.

Главата на мъжа клюмна, беше припаднал отново.

— Дърпайте! — изкрещя Тейлър. — Човекът е обезопасен!

Изтегли се с ръце по въжето, за да се изправи. Огнеборците започнаха да го навиват бавно и предпазливо да не би стълбата да не издържи.

Въжето се опъна и стълбата пак застена и затрепери. Вместо пострадалият да се издига обаче, стълбата се навеждаше.

Наклони се още по-надолу.

Да му се не види…

Тейлър усети как стълбата се огъва, сякаш ще се прекърши, после двамата започнаха да се издигат.

Два сантиметра. Още два.

После, с кошмарна окончателност, въжето спря да се развива. Стълбата се наклони отново. Тейлър веднага разбра, че няма да издържи тежестта им.

— Спрете! — изкрещя той. — Стълбата ще пропадне!

Трябваше да пусне въжето и да скочи от стълбата. Увери се, че няма опасност мъжът да се заплете, и се хвана за стъпалото над него. Внимателно отпусна крака и ги остави да провиснат във въздуха, молейки се раздвижването да не пречупи стълбата.

Започна да мести ръка след ръка по стъпалата като дете на катерушка. Едно стъпало, две, три, четири. Колата вече не беше под него, ала усещаше как стълбата се накланя все повече. Докато напредваше бавно, пламъците се развилняха и се устремиха с гибелно ожесточение към бензиновите контейнери. Беше виждал пламнали двигатели — този беше на секунди от избухването.

Тейлър погледна към моста. Като на забавен кадър видя пожарникарите, приятелите му, да размахват трескаво ръце. Крещяха му да бърза, да се добере до края на стълбата, преди цистерната да експлодира. Той знаеше обаче, че няма начин да се върне навреме до камиона и да спаси мъжа.

— Издърпайте го! — изкрещя прегракнало Тейлър. — Дърпайте!

Увиснал над водата, той отпусна пръсти, после отлепи ръце от стълбата. Нощният въздух мигом го погълна.

Реката беше на двайсет и пет метра под него.

* * *

— Това е най-глупавото, най-идиотското нещо, което съм те виждал да правиш — каза Мич с равен глас. Петнайсет минути по-късно двамата седяха на брега на река Чоуан. — Виждал съм всякакви тъпи изпълнения, но това печели приза.

— Измъкнахме го, нали? — попита Тейлър.

Беше вир-вода и бе изгубил едната си обувка, ритайки, за да се добере на безопасно място. Сега адреналинът се беше оттекъл и тялото му се отпускаше в изтощена премала. Имаше чувството, че не е спал от дни; мускулите му бяха размекнати като гума, ръцете му трепереха неудържимо. Другите, слава богу, се бяха справили с огъня. Той не би имал сили да помогне. Двигателят бе избухнал, но защитната изолация на контейнерите бе издържала и сравнително лесно бяха потушили пожара.

— Не биваше да се пускаш. Можеше да стигнеш до камиона.

Още докато го казваше, Мич се усъмни дали е вярно. Щом Тейлър скочи, пожарникарите се отърсиха от шока и започнаха да въртят въжето с все сили. Без тежестта на Тейлър стълбата устоя на натиска и успяха да изтеглят мъжа през счупеното предно стъкло. Както бе предвидил Тейлър, издърпаха го без никакво заплитане. Щом го повдигнаха, стълбата се завъртя към моста, далеч от огъня. Точно когато тя стигна до моста, двигателят изригна, бълвайки свирепи бяло-жълти пламъци във всички посоки. Хондата се лашна освободена и последва Тейлър в реката. След скока той беше запазил трезвомислие и предвидливо се беше скрил под моста. Колата наистина бе паднала близо, твърде близо.

След свободния му полет водата бе всмукала Тейлър и няколко секунди го беше задържала на дъното. Въртеше го и го усукваше като кърпа в пералня, но той бе успя да се добере до повърхността и да поеме хрипливо дъх.

Още щом се подаде над водата, изкрещя, че е добре. Когато хондата се стовари в реката току до него, викът се повтори. Едва на брега усети изнемога; почувства се замаян и ръцете му се разтрепериха. Събитията през последния час си казваха думата.

Джо не знаеше дали да му се гневи заради скока, или да се радва, че всичко е приключило благополучно. Мъжът от колата не беше пострадал тежко и в крайна сметка Джо изпрати Мич долу да поговори с Тейлър.

Мич го свари сред тинята, свил колене и обронил глава върху тях. Не беше помръднал, откакто бе седнал до него.

— Не биваше да скачаш — каза Мич, недочакал отговор от Тейлър.

Тейлър вдигна полека глава и избърса водата от лицето си.

— Само изглежда опасно — рече безизразно той.

— Защото е опасно. Но имах предвид колата. Можеше да те смаже.

Знам…

— Затова доплувах под моста — отговори Тейлър.

— Ами ако беше паднала по-бързо? Ако двигателят беше избухнал двайсет секунди по-рано? Ако се беше блъснал в нещо на дъното, за бога?

Какво?

Щях да съм мъртъв.

Тейлър поклати глава вцепенен. Знаеше, че ще трябва да отговаря на тези въпроси отново, когато попадне в ръцете на Джо.

— Не ми хрумна друг изход.

Мич го погледна угрижен, доловил глухия смут в тона му. Беше виждал това изражение и преди — изражение на разтърсен до дън душа човек, осъзнал, че е оцелял по щастлива случайност. Забеляза треперещите ръце на Тейлър и го потупа по гърба.

— Радвам се, че си добре.

Тейлър кимна, твърде изтощен да проговори.