Никълъс Спаркс
Спасителят (16)

Петнайсета глава

Неделята бе благодатно по-прохладна от предишния ден. Призори вятърът бе довял мрежести облаци, които възпираха слънцето да излива цялата си ярост. Вечерникът задуха точно когато Тейлър паркира на алеята. Минути преди шест пикапът му мина с подрусване през хлътнатините, разпръсквайки чакъл с гумите си. Тейлър скочи на земята и като по даден знак Денис излезе на верандата, облечена в избелели джинси и блуза с къси ръкави.

Надяваше се да не й личи колко е нервна. Не беше ходила на среща сякаш от цяла вечност. Кайл, разбира се, щеше да е с тях и срещата не бе съвсем по правилата, ала усещането беше истинско. Почти цял час се колеба какво да облече, а после дълго се чуди дали изборът й е подходящ. Едва когато видя, че и той носи джинси, задиша по-спокойно.

— Здравей — поздрави я Тейлър. — Нали не закъснях?

— Не. Идваш точно навреме — отговори тя.

Той се почеса разсеяно по скулата.

— Къде е Кайл?

— Вътре е. Ще отида да го доведа.

След минута бяха готови да тръгнат. Докато Денис заключваше вратата, Кайл хукна през двора.

— Здуауей, Тейър — извика той.

Тейлър му помогна да се качи в пикапа както предишния ден.

— Здрасти, Кайл. Ходи ли ти се на лунапарк?

— Пикап веуикан — закима радостно Кайл и веднага се настани зад волана. Опита да го завърти и Денис го чу да издава звуци като боботещ двигател.

— Цял ден говори за пикапа ти — обясни тя, приближавайки до колата. — Тази сутрин намери автомобилче „Мачбокс“, което прилича на него, и не го остави нито за минута.

— А самолетът?

— Той беше зеницата на окото му вчера. Днес е пикапът.

Тейлър кимна към колата.

— Разрешаваш ли да шофира пак?

— Едва ли ще позволи да му откажеш.

Тейлър й махна да се качва, отстъпи настрани и тя долови лъх на одеколон. Нищо специално, вероятно купен от местната дрогерия, но все пак трогателен жест. Кайл се отмести да направи място на Тейлър, после веднага пропълзя в скута му.

Денис сви рамене с изражение „Казах ти“. Усмихнат, Тейлър запали колата.

— Хайде, малък мъж, потегляме!

Пак описаха широка спирала, подскачайки на зигзаг покрай дърветата по моравата. Щом наближиха шосето, Кайл слезе доволен от скута на Тейлър и след няколко минути стигнаха до центъра на града, където се намираше лунапаркът.

През цялото време Тейлър сочеше уредите по контролното табло и обясняваше на Кайл за какво служат. Беше ясно, че момчето не разбира, но той не се отказваше. Денис обаче забеляза, че говори по-бавно и използва по-прости думи. Не беше сигурна дали причината е вчерашният им разговор в кухнята, или взема пример от нейния изказ, ала му беше благодарна за старанието.

Свърнаха в странична уличка, за да намерят къде да паркират. Макар да беше последната вечер от фестивала, нямаше голяма навалица и бързо откриха място близо до главното шосе. Докато вървяха към лунапарка, Денис забеляза, че сергиите по тротоарите са полупразни, а продавачите изглеждат изморени и очакват с нетърпение да ги затворят. Неколцина вече се бяха заели с това.

В лунапарка обаче веселбата продължаваше. Имаше главно деца с родители, дошли да се позабавляват в последния момент. До утре вечерта лунапаркът щеше да е потеглил към друг град.

— Е, Кайл, какво искаш да правиш? — попита Денис.

Той веднага посочи въртележката с метални седалки с предпазни вериги, които се движеха в кръг — първо напред, после назад. Децата крещяха от страх и радост. Кайл ги наблюдаваше като омагьосан как кръжат.

— Това е люлка — каза той. (Тоуа е юлка.)

— Ще се качиш ли? — попита Денис.

— Юлка — кимна той.

— Кажи „Искам да се возя на люлката“.

— Искам да се озя на юлката — прошепна той.

— Добре.

Денис се обърна към билетното гише — беше заделила от бакшишите, получени предишната вечер — и извади портфейла си. Тейлър обаче вдигна ръце да я спре.

— Аз черпя. Забрави ли, че те поканих?

— Но Кайл…

— Поканих и него.

Тейлър купи билети и тримата застанаха на опашката. Въртележката спря, децата слязоха и Тейлър подаде билетите на мъж, дегизиран сякаш за снимачна площадка. Ръцете му бяха почернели от смазка и покрити с татуировки, един от предните му зъби липсваше. Той скъса билетите и ги пусна в дървена кутия с ключалка.

— Безопасна ли е въртележката? — поинтересува се Денис.

— Вчера мина инспекция — отговори като робот мъжът.

Явно повтаряше същото на всеки родител и думите му не вдъхваха особено доверие. На Денис въртележката й изглеждаше доста паянтова. Тя поведе нервно Кайл към седалката. Повдигна го и спусна защитната преграда.

— Юлка — повтори Кайл.

Денис сложи ръцете му върху преградата.

— Дръж се здраво — предупреди го тя.

В отговор Кайл се засмя възторжено.

— Дръж се! — повтори тя, този път по-сериозно, и Кайл стисна преградата.

Денис се върна при Тейлър, молейки се Кайл да спази заръката й. След минута въртележката започна бавно да набира скорост. При второто завъртане люлките се повдигнаха нагоре, понесени от инерцията. Денис не откъсваше очи от Кайл. Той мина край тях и чуха смеха му — звънлив кикот. Ръцете му бяха там, където трябваше. Денис си пое облекчено дъх.

— Изглеждаш изненадана — отбеляза Тейлър, приведен към нея, за да надвика шумотевицата.

— Да — кимна тя. — За пръв път се качва на такава въртележка.

— Не си ли го водила на лунапарк?

— Мислех, че още не е готов.

— Защото не говори добре ли?

— Донякъде. — Тя се обърна към него. — Има много неща у Кайл, които дори аз не проумявам.

Поколеба се под сериозния поглед на Тейлър. Внезапно й се прииска той да разбере Кайл; да разбере какво е преживяла през последните четири години и най-вече — да разбере нея.

— Искам да кажа — подхвана с тих глас тя, — представи си свят, където нищо не се обяснява. Всичко се учи посредством проба и грешка. За мен светът на Кайл в момента е точно такъв. Понякога хората смятат, че езикът служи само за разговори, но за децата той е повече от това. Така опознават света. Така разбират, че котлоните са горещи, без да ги докосват. Така научават, че е опасно да пресичаш улицата, без да се огледаш. А за него думите нямат смисъл. Как тогава да го науча на всичко това? Кайл не схваща идеята за опасност… Как да го опазя невредим? През онази нощ в тресавището… Е, ти сам каза, че не изглеждал уплашен, когато си го открил. — Тя срещна погледа на Тейлър и продължи със сериозен глас: — Е, съвсем нормално е. Поне за мен. Не съм го развеждала из тресавището, не съм му показвала змии, не съм му показвала какво ще стане, ако затъне в калта и не може да се измъкне. Понеже не съм му показвала, той не знае достатъчно, за да се страхува. И като се замисля за всяка възможна опасност и че трябва буквално да му покажа, а не да му кажа какво означава… понякога ми се струва, че се опитвам да преплувам океана. Не мога да ти кажа колко пъти му се е разминавало на косъм. Покатерва се нависоко и иска да скочи, кара колелото близо до шосето, тръгва нанякъде и го изпускам от поглед, приближава до озъбени кучета… Всеки ден се случва нещо.

Тя затвори очи за момент, сякаш преживява наново всичко. После продължи:

— Вярваш или не обаче, това са само част от тревогите ми. Притесненията ми са очевидни, разбира се. Дали ще проговори нормално, дали ще учи в нормално училище, дали ще има приятели, дали хората ще го приемат… дали ще трябва да го обучавам цял живот. Тези неща не ми дават мира и ме държат будна нощем. — Денис замълча; изричаше думите бавно, във всяка сричка трептеше болезнена нотка. — Не искам да си помислиш, че съжалявам, задето съм родила Кайл. Не съжалявам. Обичам го от все сърце. Винаги ще го обичам. Но… — Вгледа се във въртележката с невиждащи очи. — Не си представях така отглеждането на деца.

— И аз — каза тихо Тейлър.

Вглъбена в мисли, тя не отговори. После се обърна към него с въздишка.

— Извинявай. Не биваше да ти говоря за това.

— Напротив. Радвам се, че сподели.

Притеснена, че е доверила твърде много, тя се усмихна тъжно.

— Май обрисувах доста безнадеждна картина?

— Не точно — излъга той.

В гаснещата светлина тя изглеждаше странно лъчиста. Пресегна се и го докосна по ръката. Дланта й беше мека и топла.

— Това не ти е силната страна. По-добре се придържай към истината. Знам, че прозвуча ужасно, но описах само тъмната страна. В живота ми има и хубави неща.

Тейлър вдигна леко вежди.

— Има ли наистина? — попита той и Денис се засмя смутено.

— Реша ли пак да си излея душата, спри ме!

Тя се опита да подмине лековато забележката му, но гласът й издаваше притеснение. Тейлър веднага заподозря, че е първият, на когото се доверява по този начин, и моментът не е подходящ за шеги.

Въртележката спря внезапно и люлките направиха още три обиколки, преди да престанат да кръжат. Кайл подвикна от седалката си с възторжено изражение:

— Юлка!

Почти изпя думата, клатейки енергично крака.

— Искаш ли да се повозиш още веднъж? — попита Денис.

— Да — кимна той.

На опашката нямаше много хора. Мъжът позволи на Кайл да остане там, където е. Тейлър подаде билетите и се върна до Денис, която се взираше в Кайл.

— Мисля, че му харесва — каза тя почти гордо.

— Мисля, че си права.

Тейлър се облакъти на парапета, все още разкаян за шегата, която си бе позволил по-рано.

— Разкажи ми за хубавите неща — подкани я тихо той.

Въртележката направи две обиколки, преди Денис да отговори.

— Наистина ли го искаш? — попита тя, махвайки отново на Кайл.

— Да.

Денис се поколеба. Какво прави? Откровеничи за сина си пред мъж, когото почти не познава; казва гласно неща, каквито никога не е изричала преди. Чувстваше се нестабилна, като валчест камък, търкулнал се полека към ръба на скала. Ала някак си изпитваше желание да довърши започнатото. Прочисти гърло.

— Така… Хубавото… — Стрелна с поглед Тейлър и извърна глава. — Кайл напредва. Понякога е трудно забележимо за другите, ала наистина напредва — бавно, но сигурно. Миналата година използваше петнайсет-двайсет думи. Тази година борави с повече от сто и успява да свърже две-три в изречение. Сега съумява да изрази повечето си желания. Казва ми кога е гладен или изморен, какво му се яде — всичко това е ново за него. Прави го от няколко месеца. — Тя си пое дълбоко дъх, усетила как чувствата й пак се надигат към повърхността. — Кайл се труди много. Всеки ден. Докато другите деца играят навън, той седи в стола си, надвесен над илюстровани книжки и се опитва да опознае света. Часове наред учи неща, които другите деца усвояват за минути. — Денис замълча и отново погледна към Тейлър с почти предизвикателно изражение. — И въпреки това той не се отказва, продължава да опитва ден след ден, дума след дума. И не се оплаква, не хленчи, просто го прави. Да знаеш само колко усилия му струва да разбере нещо; колко се старае да радва хората, колко иска да го харесват… А го пренебрегват… — Усетила, че в гърлото й засяда буца, Денис си пое хрипливо дъх, борейки се да се овладее. — Нямаш представа колко е постигнал, Тейлър. Познаваш го отскоро. Но ако знаеше откъде е тръгнал и колко препятствия е преодолял… би се гордял с него. — Въпреки усилията, очите й се просълзиха. — И щеше да знаеш каквото знам аз. Кайл има по-голямо сърце и повече дух от всяко дете, което познавам. Той е най-чудесното момченце и съм щастлива, че съм му майка. Въпреки всичко Кайл е най-чудесното нещо, което ми се е случвало. Това е доброто в живота ми.

Години наред бе събирала тези думи у себе си, години наред й се беше искало да ги каже на някого. Изпитваше неописуемо облекчение, че най-сетне е изляла всички тези чувства — и добрите, и лошите — трупани от години. Обзе я дълбока благодарност, че най-после го е направила, и се надяваше Тейлър да я разбере.

Неспособен да отговори, той преглътна тежко. Говорейки за сина си, Денис излъчваше абсолютен страх и абсолютна обич. Разтърсен, Тейлър се довери на инстинкта. Безмълвно протегна ръка и хвана нейната. Усещането беше странно, забравено удоволствие. Тя не понечи да се отдръпне. Със свободната си длан изтри сълза, стекла се по бузата й. Изглеждаше изтощена, предизвикателна и красива.

— Мисля, че никога не съм чувал по-красиво нещо — каза Тейлър.

* * *

Кайл поиска да се вози за трети път на въртележката и Тейлър бе принуден да пусне ръката на Денис, за да даде билетите. Когато се върна, моментът бе отлетял; Денис се бе облакътила на парапета и той реши да не прекъсва мислите й. Ала застанал до нея, продължаваше да усеща досега й върху кожата си.

Останаха още час в лунапарка. Качиха се на виенското колело; тримата се сместиха в клатушкащата се кабинка и Тейлър сочеше местата, които се виждаха от върха. После се возиха на октопода, който се въртеше, спускаше се и се издигаше главоломно, и Кайл не искаше да слезе от него.

Накрая се запътиха към забавните игри. Пукаш три балона с три стрелички и получаваш награда; събаряш кошнички и получаваш друго. Отвсякъде им подвикваха да опитат, но Тейлър подмина всички фургони и спря пред стрелбището. При първите изстрели проучи мерника на пушката, после събори петнайсет мишени поред и замени печалбата срещу ново зареждане. След няколко размени спечели гигантска панда, голяма почти колкото Кайл. Търговецът му я подаде неохотно.

Денис се наслаждаваше на всяка минута. Изпитваше неописуемо удовлетворение да наблюдава как Кайл пробва — и се радва! — на нови неща, а и разходката из лунапарка бе приятно разнообразие, откъсващо я от обичайния й живот. На моменти имаше чувството, че е друг човек, някой, когото не познава. Когато се смрачи, лампичките по въртележките грейнаха; колкото по-тъмно ставаше, толкова по-заредени с енергия изглеждаха посетителите, сякаш разбираха, че утре всичко ще е приключило.

Всичко беше точно както трябва и както Денис почти не смееше да се надява, че ще бъде.

Дори по-добре, ако изобщо беше възможно.

* * *

Щом се прибраха вкъщи, Денис напълни чаша мляко и заведе Кайл в стаята му. Сложи гигантската панда в ъгъла срещу леглото и помогна на детето да си облече пижамата. Казаха молитва и му даде да изпие млякото.

Очите му вече се затваряха.

Преди да му дочете приказката, той вече дишаше дълбоко.

Денис излезе тихо от стаята и остави вратата открехната.

Тейлър я чакаше в кухнята, протегнал дългите си крака под масата.

— Заспа като къпан — каза тя.

— Доста бързо.

— Беше голям ден за него. Обикновено не ляга толкова късно.

Кухнята бе осветена от самотна крушка на тавана. Другата бе изгоряла предишната седмица и на Денис внезапно й се прииска да я е сменила. Полумракът създаваше твърде интимна атмосфера в тясната стаичка. Търсейки пространство, тя заложи на традицията.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Една бира, ако имаш.

— Асортиментът ми не е толкова голям.

— Какво предлагаш?

— Чай с лед.

— И?

Тя сви рамене.

— Вода?

Той се усмихна.

— Избирам чай.

Денис напълни две чаши с известно съжаление. В момента би предпочела нещо силно, което да притъпи изострените й чувства.

— Тук е доста топло — каза тя с равен глас. — Искаш ли да седнем на верандата?

— Разбира се.

Излязоха навън и се настаниха на люлеещите се столове. Денис седна по-близо до вратата, за да чуе, ако Кайл се събуди.

— Е, това наистина е приятно — отбеляза Тейлър, след като се настани удобно.

— Какво имаш предвид?

— Това. Да се изтегна на верандата. Като на кино.

Денис се засмя и усети как изопнатите й нерви се поотпускат.

— Не ти ли харесва да седиш на твоята?

— Харесва ми, разбира се. Но напоследък все не ми остава време.

— Старо момче от Юга да не намира време за това? — Тя повтори израза му от предишния ден. — Представях си как подрънкваш на банджо, свириш песен след песен, а в краката ти лежи куче.

— И аверите, пиячката и плювалникът са ми подръка.

Тя се разкикоти.

— Разбира се.

Той поклати глава.

— Ако не знаех, че и ти си от Юга, щях да се обидя.

— Но след като съм от Атланта?

— Ще ти се размине този път. — Той се подсмихна. — Е? Липсва ли ти големият град?

— Не много. Ако бях по-млада и Кайл го нямаше, сигурно щях да полудея тук. Но вече не ми трябват големи молове, лъскави ресторанти, музеи. Навремето смятах, че са важни, но от няколко години така или иначе не ги посещавах, макар да живеех там.

— Липсват ли ти приятелите?

— Понякога. Опитваме се да поддържаме връзка. Писма, разговори по телефона… А ти? Не ти ли се е приисквало да си събереш багажа и да тръгнеш нанякъде?

— Всъщност не. Тук съм щастлив, а и мама е тук. Не бих я оставил сама.

Денис кимна.

— Не знам дали щях да се преместя, ако мама беше жива. По-скоро нямаше…

Тейлър внезапно се замисли за баща си.

— Доста си преживяла — каза той.

— Понякога си мисля, че е твърде много.

— Но продължаваш напред.

— Налага се. Отговорна съм за другиго.

Шумолене в храстите, последвано от протяжен мяучещ звук, прекъсна разговора им. Две миещи мечки претичаха през моравата, отбягвайки светлото петно от лампата на верандата. Денис се изправи да ги види по-добре. Тейлър също приближи до парапета и присви очи към тъмнината. Миещите мечки спряха и се обърнаха, най-сетне забелязали хората. После продължиха през поляната и изчезнаха от поглед.

— Идват почти всяка нощ. Сигурно търсят храна.

— Вероятно. Или тършуват из кофите ти за боклук.

Денис кимна.

— Когато се нанесох, мислех, че кучетата ги преравят. После една нощ спипах тези двамата. Отначало се зачудих какво представляват.

— Не беше ли виждала миещи мечки?

— Бях, разбира се. Но не посред нощ и определено не са изскачали от кофа за боклук на верандата ми. Апартаментът ми в Атланта не гъмжеше от диви животни, ако не броим паяците.

— Ти си като от онази приказка за градската мишка, която пропълзяла в грешен камион и се озовала на село.

— Повярвай ми, понякога наистина се чувствам така.

Вятърът развя косата й и Тейлър пак се стъписа колко е красива.

— Разкажи ми за Атланта. Какво беше детството ти там?

— Вероятно като твоето.

Той я изгледа с любопитно повдигнати вежди. Тя срещна погледа му и заговори бавно, сякаш осенена от прозрение:

— И двамата сме единствени деца, отгледани от овдовели майки, отраснали в Едънтън.

При тези думи сърцето на Тейлър неочаквано се сви. Денис продължи:

— Знаеш как е. Чувстваш се по-различен, защото другите деца имат по двама родители, дори да са разведени. Растеш с усещането, че пропускаш нещо важно, което останалите имат, ала не знаеш какво точно. Слушах как приятелките ми се оплакваха, че бащите им не позволяват да излизат нощем или не харесват гаджетата им. Ядосвах се, защото нямаха представа какво имат. Разбираш ли ме?

Тейлър кимна, осъзнал с ненадейна яснота колко общо има помежду им.

— Иначе животът ми беше доста обичаен. Живеех с мама, учех в католическо училище, обикалях из магазините с приятелки, ходех на училищни балове, излезеше ли ми пъпка, паникьосвах се, че никой вече няма да ме харесва.

— Наричаш това обичайно?

— Да. Ако си момиче…

— Никога не са ме притеснявали такива неща.

Тя го стрелна с поглед.

— Не те е отглеждала моята майка.

— Да, но Джуди поомекна с възрастта. Беше по-строга, когато бях малък.

— Каза, че винаги си се забърквал в неприятности.

— А ти явно си била съвършена.

— Опитвах се — подсмихна се Денис.

— Но не беше?

— Не, но очевидно съм успявала да заблудя по-добре майка си.

Тейлър се разкикоти.

— Радвам се. Не понасям съвършенството.

— Особено у другите.

— Да.

Замълчаха. След малко Тейлър попита почти предпазливо:

— Може ли да ти задам въпрос?

— Зависи — отвърна тя, стараейки се да не се напряга.

Тейлър извърна глава към моравата, преструвайки се, че се оглежда за миещите мечки.

— Къде е бащата на Кайл? — попита след малко.

Денис се беше досетила какво предстои.

— Няма го. Дори не го познавах добре. Кайл не беше планиран.

— Знае ли за Кайл?

— Обадих му се, когато разбрах, че съм бременна. Каза ми, че не иска да има нищо общо с него.

— Виждал ли го е?

— Никога.

Тейлър се намръщи.

— Как е възможно да не го е грижа за собственото му дете?

Денис сви рамене.

— Не знам.

— Иска ли ти се да е до теб?

— Не, за бога! — изрече бързо тя. — Искам да кажа, бих искала Кайл да има баща. Но не си представям мъж като него. А и за да стане баща на Кайл — какъвто трябва, имам предвид, а не просто някой, който се нарича така — този мъж трябва да бъде и мой съпруг.

Тейлър кимна.

— А сега, господин Макейдън, е твой ред. — Денис се обърна към него. — Разказах ти всичко за мен, а ти не споделяш нищо.

— Вече знаеш почти всичко.

— Нищо подобно!

— Казах ти, че съм строител.

— А аз съм сервитьорка.

— И знаеш, че съм доброволец в пожарната.

— Разбрах го при първата ни среща. Не е достатъчно.

— Няма кой знае колко повече — възрази той, разпервайки ръце в престорено отчаяние. — Какво те интересува?

— Всякакви въпроси ли мога да задавам?

— Да.

— Добре. — Тя замълча за момент, после го погледна в очите. — Разкажи ми за баща си — изрече тихо.

Думите й го изненадаха. Не очакваше подобен въпрос. Тейлър усети как тялото му се напряга леко, докато мисли как да отговори. Би могъл да каже нещо простичко; две-три изречения, които не означават нищо, ала замълча.

Всякакви звуци огласяха нощта. Жаби и насекоми, шумолящи листа. Луната беше изгряла и се рееше над дърветата. В млечната светлина се стрелкаха прилепи. Денис се приведе напред, за да го чува.

— Татко почина, когато бях на девет — подхвана той.

Тя го наблюдаваше съсредоточено. Тейлър произнасяше думите бавно и замислено, ала цялото му лице издаваше неохота.

— Но той ми беше повече от баща. Беше най-добрият ми приятел. — Поколеба се. — Знам, че звучи странно. Бях малко момче, а той — възрастен мъж. Ала беше така. Двамата бяхме неразделни. Станеше ли пет, засядах на предните стълби и чаках колата му да се появи на алеята. Работеше в дъскорезницата. Хуквах към него още щом отвореше вратата и скачах в ръцете му. Беше силен — отлепяше ме с лекота от земята дори когато поотраснах. Обгръщах го с ръце и вдишвах дълбоко. Работата му беше тежка и даже през зимата долавях миризма на пот и дървени стърготини от дрехите му. Наричаше ме „малък мъж“.

Денис кимна с разбиране.

— Мама винаги чакаше вътре, докато той ме разпитваше какво съм правил през деня или как е минало училището. Говорех бързо, за да кажа всичко, преди да влезем в къщата. Макар да е бил изморен и да е искал да види мама, той никога не ме пришпорваше. Изслушваше ме и чак когато най-сетне млъквах, ме пускаше долу. Вземаше си канчето за обяда, улавяше ме за ръка и влизахме вкъщи.

Тейлър преглътна тежко, полагайки усилие да мисли за добрите неща.

— През почивните дни ловяхме риба. Не помня на колко съм бил, когато ме заведе за пръв път — сигурно по-малък от Кайл. Качвахме се в лодката и часове наред се носехме заедно по реката. Понякога ми разказваше приказки, знаеше стотици… Отговаряше на всичките ми въпроси, доколкото може. Не беше завършил гимназия, но умееше да обяснява. Случеше ли се да не знае как да ми отговори, не криеше и това. Не беше от хората, които искат винаги да са прави.

На Денис й се прииска да го докосне, но той изглеждаше изгубен в миналото, свел брадичка към гърдите си.

— Не съм го виждал да се ядосва. Не съм го чувал да повишава глас. Прегреех ли, достатъчно бе да каже „Стига толкова, сине“. Веднага се усмирявах, за да не го разочаровам. Звучи ти странно може би, но наистина беше така.

Тейлър замълча и бавно си пое дъх.

— Изглежда е бил прекрасен човек — каза Денис, разбрала, че се е натъкнала на нещо важно за Тейлър, ала несигурна какви са проявлението и смисъла му.

— Да, беше.

Нотката на необратимост в гласа му показа ясно, че темата е приключила, макар Денис да предположи, че много е останало неизречено. Мълчаха дълго, заслушани в песента на щурците.

— На колко беше, когато баща ти почина? — попита най-сетне Тейлър.

— На четири.

— Помниш ли го?

— Не както ти помниш твоя баща. В ума ми изплуват картини — как ми чете приказки и как усещам бакенбардите му, когато ме целува за лека нощ. Помня колко щастлива се чувствах с него. Дори сега не минава ден, без да ми се прииска да върна времето и да променя случилото се.

Още щом изрече думите, Тейлър се обърна към нея с изненадано изражение. Беше улучила право в целта. Само с едно изречение бе описала това, което той се опитваше да обясни на Валъри и Лори. Те го слушаха съчувствено, ала не разбираха. Не можеха. Не бяха се събуждали с ужасното усещане, че са забравили как звучи гласът на баща им. Не бяха се уповавали да надмогнат забравата с една-единствена снимка. Не бяха изпитвали необходимост да се връщат при малка гранитна плоча в сянката на върба.

Той знаеше само, че най-после е чул другиго да изрича като ехо собствените му мисли, и за втори път тази вечер улови ръката й.

Постояха мълчаливо, сплели пръсти. И двамата се страхуваха да проговорят, за да не развалят магията. Лениви облаци, посребрени от луната, осейваха небето. Леко замаяна, Денис виждаше как сенките играят по лицето му. На брадичката му имаше дребен белег, който не бе забелязала досега; друг се виждаше точно под безимения пръст на ръката му, която държеше нейната — петънце от изгаряне вероятно, зараснало отдавна. Дори да долови, че го гледа, той не го показа с нищо. Продължи да се взира напред към двора.

Въздухът позахладня. Морски бриз, полъхнал преди малко, бе оставил покой след себе си. Денис отпи от чая, заслушана в насекомите, бръмчащи звучно край лампата на верандата. От тъмнината долетя крясък на сова. Сред дърветата цвърчаха цикади. Вечерта бе към своя край. Денис усещаше как последните минути отминават.

Тейлър допи чая и остави чашата върху парапета; кубчетата лед звъннаха по стъклото.

— Трябва да вървя. Утре ще ставам рано за работа.

— Сигурна съм — кимна тя.

Той обаче постоя още минута, без да продума. Незнайно защо си спомняше как изглеждаше тя, когато споделяше тревогата за сина си — предизвикателното й изражение, дълбоките чувства, обагрящи потока от думи. Майка му също се беше тревожила за него, но дали притесненията й доближаваха това, през което Денис минаваше всеки ден?

Той знаеше, че не е било същото.

Беше трогателно как страховете всъщност са задълбочили майчината й обич. Тейлър бе съзрял безусловната й любов, толкова чиста пред лицето на трудностите — естествено беше да открива красота в това. Кой би останал безразличен? Ала имаше и друга, по-съкровена причина — свързваше ги нещо, каквото не бе откривал у никого досега.

Дори сега не минава ден, без да ми се прииска да върна времето и да променя случилото се…

Как беше разбрала?

Абаносовата й коса, още по-тъмна в мрака на нощта, сякаш я обгръщаше в загадъчност.

Тейлър най-после се отдръпна от парапета.

— Ти си добра майка, Денис. — С неохота пусна ръката й. — Макар да ти е трудно и да не си го очаквала, вярвам, че за всичко си има причина. Кайл се е нуждаел от жена като теб.

Тя кимна.

С огромно нежелание той се обърна, загърби боровете и дъбовете и чувствата, надигнали се у него. Подът на верандата проскърца, когато двамата с Денис заслизаха по стъпалата.

Тя го погледна.

Тогава той едва не я целуна. В меката жълта светлина на лампата очите й сияеха с тайнствена сила. Обаче не беше сигурен дали тя иска това от него и в последната секунда се възпря. Вечерта вече бе по-незабравима от всяка друга напоследък; не искаше да я разваля.

Отстъпи леко назад, сякаш да й даде пространство.

— Беше прекрасна вечер — каза той.

— И за мен — кимна тя.

Прииска му се да й каже, че у нея има нещо — нещо невероятно неповторимо, което е търсил, ала не се е надявал да открие. Усети обаче, че не може да изрече думите.

Усмихна се отново, бегло, и се обърна. Под снопа лунна светлина тръгна към тъмния силует на пикапа.

Тя му махна още веднъж от верандата, когато потегли по алеята, и проследи как фаровете се отдалечават. Чу го как спира до шосето и чака някаква самотна кола да приближи и да отмине. После пикапът пое към града.

Денис влезе в спалнята и седна на леглото. Върху нощната масичка имаше малка настолна лампа, снимка на Кайл като едва проходило бебе, полупразна чаша вода, която сутринта бе забравила да отнесе в кухнята. Тя отвори с въздишка чекмеджето. Навремето вътре щеше да е пълно със списания и книги; сега имаше само шишенце парфюм, което майка й бе подарила няколко месеца преди да почине. Подарък за рождения ден, опакован в златисто фолио с панделка. През първите седмици след като го бе получила, Денис бе изразходвала половината; след смъртта на майка си не го беше отваряла нито веднъж. Пазеше го за спомен и сега шишенцето й припомни откога не е слагала никакъв парфюм. Дори тази вечер бе забравила да се напръска.

Беше майка. Преди всичко друго се виждаше така. Колкото и да не искаше да си признае обаче, разбираше, че освен това е жена, и след дългите години на забрава в момента усещаше присъствието й. Седнала в спалнята, вперила поглед в шишенцето с парфюм, тя почувства безпокойство. Нещо у нея копнееше да е желана, да се грижат за нея и да я закрилят, да я изслушват и да я приемат, без да я съдят. Да бъде обичана.

Тя изключи лампата и излезе в коридора. Кайл спеше дълбоко. Беше се отвил в топлата стая и спеше без одеяло. Върху бюрото му светещото мече продължаваше тихичко да свири мелодията си отново и отново. Това беше нощната му лампа от съвсем малък. Денис я изключи, приближи до леглото и издърпа набрания чаршаф, оплетен с одеялцето. Кайл се обърна на другата страна, докато го завиваше. Целуна го по бузата с мека и съвършено гладка кожа и излезе на пръсти от стаята.

В кухнята беше тихо. Навън щурците цвърчаха, подели песента на лятото. Тя погледна през прозореца. Лунното сияние посребряваше дърветата със застинали неподвижно листа. Небето беше пълно със звезди, стелещи се до безкрая, и тя се взря в тях усмихната, замислена за Тейлър Макейдън.