Никълъс Спаркс
Спасителят (13)

Дванайсета глава

В деня след срещата с Тейлър в „Мърчантс“ Денис цяла сутрин обучава Кайл. Инцидентът, изглежда, не бе оказал нито положително, нито отрицателно въздействие върху възприемчивостта му. Сега обаче, с настъпването на лятото, той работеше по-добре преди обед. После в къщата ставаше прекалено горещо и двамата не успяваха да се съсредоточат.

По-рано, веднага след закуската, Денис се бе обадила на Рей, за да го помоли за две допълнителни смени. За щастие той се съгласи. От утре вечер тя щеше да работи всеки ден, с изключение на неделя. Както винаги, щеше да отива в седем и да си тръгва след полунощ. По-късната смяна означаваше по-малко бакшиши, защото пропускаше вечерната навалица, ала не можеше с чиста съвест да оставя Кайл сам в задната стаичка още цял час. Идвайки по-късно, го слагаше в леглото и той заспиваше след минути.

Улавяше се, че често мисли за Тейлър Макейдън, откакто онзи ден се бяха срещнали случайно в магазина. Както бе обещал, покупките бяха оставени на предната веранда, в сянката под навеса. Понеже с Кайл се бяха върнали след десет-петнайсет минути, млякото и яйцата бяха все още студени и тя ги сложи в хладилника, преди да се развалят.

След като натовари покупките в пикапа, Тейлър й предложи да качи и колелата в каросерията, а те да се возят с него, но Денис отказа категорично. Причината не беше Тейлър, а по-скоро Кайл, който вече бе яхнал велосипеда и изгаряше от нетърпение да кара отново с майка си. Денис не искаше да го разочарова, особено след като това щеше да се превърне в ежедневие за тях. Не биваше синът й да очаква всеки път някой да ги откарва до града и обратно.

Все пак се изкушаваше да приеме предложението на Тейлър. Опитът й подсказваше, че я намира за привлекателна — начинът, по който я гледаше, не оставяше съмнение — ала това не я караше да се чувства неловко, както се бе случвало с други мъже. В очите му нямаше лаком блясък със задната мисъл, че едно упражнение в леглото е крайната цел. А и погледът му не се плъзгаше надолу, докато тя говореше — друг обичаен проблем. Невъзможно беше да погледне сериозно на мъж, който зяпа гърдите й.

В неговия поглед обаче имаше нещо различно — по-скоро добронамерено одобрение — и макар да не искаше да се поддава, тя се почувства поласкана и доволна.

Денис знаеше, разбира се, че това може би е част от репертоара му; неговият трик да влезе под кожата на жените, шлифован с течение на времето. Някои мъже действат изключително умело. Беше срещала такива; докато разговаряха, всеки нюанс от поведението им внушаваше, че са различни, по-благонадеждни от другите. Не беше вчерашна и познаваше достатъчно подобни типове, които включваха вътрешната й предупредителна система. Тейлър обаче или беше най-префиненият актьор, когото бе срещала, или наистина беше различен, защото този път сигналните звънчета мълчаха.

Кое от двете?

От многото неща, които бе научила от майка си, едно се бе запечатало най-силно в ума й и винаги й идваше на помощ, когато преценяваше някого. „Ще попадаш на хора, които ловко изричат правилните думи в точния момент. Но в крайна сметка ги съди по действията. Важни са действията, не думите.“

Може би, помисли си Денис, затова съм склонна да се доверя на Тейлър. Той вече бе доказал, че е способен на героизъм, ала не само драматичното спасяване на Кайл подклаждаше… интереса й, ако това бе думата. Понякога дори негодниците постъпват правилно. Не — причината бяха дребните неща, които бе съзряла в магазина. Как й предложи помощ, без да очаква нищо в замяна; колко искрено загрижен изглеждаше за нея и Кайл; как се отнасяше към сина й.

Особено това.

Не й се искаше да го признае, ала през последните години преценяваше хората според начина, по който се отнасяха към сина й. Мислено съставяше списъци с приятелки, които полагат или пък не полагат усилия да общуват с Кайл. „Седна на пода и двамата подреждаха кубчета“ — добра е. „Почти не забеляза присъствието му“ — лошо. Списъкът с „лошите“ беше по-дълъг.

Сега обаче се бе появил мъж, успял незнайно как да се сближи със сина й. Това не излизаше от ума й; не можеше да забрави и как го бе посрещнал Кайл: „Здуауей, Тейър“.

Тейлър невинаги разбираше какво казва Кайл — с произношението му се свикваше постепенно — ала му говореше, сякаш го разбира. Намигаше му, потупваше го игриво по каската, прегърна го, гледаше го в очите. Не пропусна да се сбогува с него.

Дреболии, но за нея бяха изключително важни.

Действия.

Тейлър се отнасяше към Кайл като към най-обикновено нормално момченце.

* * *

Имаше известна ирония във факта, че Денис продължаваше да мисли за Тейлър и когато Джуди свърна по дългата чакълена алея и паркира в сянката на кичеста магнолия. Денис тъкмо доизмиваше чиниите; забеляза Джуди, махна й и бързо огледа кухнята. Не изглежда перфектно, но е достатъчно чисто, реши тя и отиде да посрещне гостенката на прага.

След традиционното встъпление — как си, добре ли си и прочее — Денис и Джуди седнаха на предната веранда, за да наглеждат Кайл. Той си играеше с камиончетата край оградата; търкаляше ги по въображаеми пътища. Точно преди Джуди да пристигне, Денис го бе намазала щедро със слънцезащитен крем и го бе напръскала със спрей против насекоми; лосионите задържаха прахоляка и пръстта като лепило. По панталонките и блузката му имаше ръждивокафяви ивици, лицето му, сякаш немито от седмица, напомняше на Денис пустинните деца от „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек.

На дървената масичка (придобита при гаражна разпродажба срещу три долара — поредната отлична сделка на търговския ас Денис Холтън!) имаше две чаши със сладък чай. Денис го бе сварила сутринта по типично южняшка рецепта — луизиански чай с много захар, добавена в горещата запарка, за да се разтвори напълно; после бе сложила напитката в хладилника и я бе поднесла с лед. Джуди отпи от чашата, без да откъсва очи от Кайл.

— Майка ти също обичаше да се цапа — отбеляза тя.

— Майка ми?

Джуди я погледна усмихната.

— Не се изненадвай толкова. Като малка майка ти беше мъжкарана.

Денис взе чашата си.

— Сигурна ли си, че говорим за същата жена? — попита тя. — Мама се гримираше, преди да прибере сутрешния вестник.

— О, това се случи, когато откри момчетата. Тогава се промени. Буквално за ден се превърна в олицетворение на южняшка дама, от белите ръкавици до изисканите обноски. Но не се заблуждавай. Преди това си беше Хъкълбери Фин.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Майка ти ловеше жаби, псуваше като каруцар и дори се биеше с момчетата, за да покаже колко е яка. И се справяше доста добре. Докато момчетата умуваха дали може да ударят момиче, тя ги прасваше по носа. Веднъж родителите на другото дете извикаха шерифа. Горкото хлапе умря от срам и цяла седмица не стъпи на училище. Спря обаче да дразни майка ти. Тя наистина беше жилаво момиче.

Джуди примигна; мислите й очевидно сновяха между миналото и настоящето. Денис мълчаливо я чакаше да продължи.

— Ходехме край реката да берем къпини. Майка ти вървеше без обувки из бодливия гъсталак. Не съм виждала по-здрави крака от нейните. По цяло лято беше боса; носеше обувки само в църквата. До септември ходилата й бяха толкова зацапани, че ги чистеше с пемза и белина. Тръгнехме ли на училище, куцаше през първите дни. Така и не разбрах дали е от белината, или понеже е отвикнала да носи обувки.

Денис се засмя изумена. Не познаваше майка си в такава светлина. Нечувано!

Джуди продължи:

— Живеех на същата улица. В бялата къща със зелени кепенци. Сещаш ли се? Сега там живеят семейство Бойл. Отзад има голяма червена плевня.

Денис кимна. Минаваше край нея на път за града.

— Е, там живеех като малка. С майка ти бяхме единствените момичета наоколо и правехме всичко заедно. Бяхме и връстници, учехме еднакви предмети в училище. Беше през четиридесетте, а по онова време ни събираха в обща класна стая чак до осми клас. Опитваха се все пак да ни групират по възраст. С майка ти винаги седяхме една до друга. Тя вероятно е най-добрата приятелка, която съм имала.

Вперила поглед към далечните дървета, Джуди изглеждаше потопена в сладостната тъга на носталгията.

— Защо не поддържахте връзка, след като се е преместила? — подхвана Денис. — Имам предвид…

Замълча, чудейки се как да зададе истинския въпрос. Джуди й хвърли кос поглед.

— Имаш предвид защо не ти е разказвала за това, след като сме били толкова добри приятелки ли?

Денис кимна.

— Основната причина е, че напусна града — подхвана замислено Джуди. — Дълго време ми трябваше да проумея, че разстоянието може да провали и най-добрите намерения.

— Звучи тъжно…

— Не. Зависи от гледната точка. За мен… това обогатява живота. Хората идват и си отиват. Появяват се и си тръгват като герои от любима книга. Когато я затвориш, героите са ти разказали историята си. После започваш нова книга, с нови герои и приключения. Тогава те стават средоточие на вниманието ти, а не онези от миналото.

Замислена за приятелите си в Атланта, Денис отговори след кратко мълчание.

— Доста философско обяснение — рече най-сетне.

— Стара съм. Какво очакваш?

Денис остави чашата чай на масата и разсеяно избърса влагата от изпотеното стъкло в късите си панталони.

— Значи не си говорила с нея оттогава? Откакто замина?

— О, не. Няколко години поддържахме връзка. По онова време обаче майка ти беше влюбена, а любовта обсебва жената. Всъщност затова напусна Едънтън. Заради едно момче — Майкъл Кънингам. Разказвала ли ти е за него?

Денис поклати глава.

— Не съм изненадана. Майкъл беше от лошите момчета, които не ти се иска да си спомняш дълго. Нямаше добра слава, ако ме разбираш, но много момичета го намираха за привлекателен. Смятаха го, предполагам, за вълнуващ и опасен. Позната история, дори днес. Е, майка ти отиде с него в Атланта веднага след гимназията.

— Казвала ми е, че отишла в Атланта, за да учи в колеж.

— О, може би това се е въртяло някъде в ума й, но истинската причина беше Майкъл. Той безспорно имаше някаква власт над нея. Той беше и причината тя да не се връща тук.

— Защо?

— Е, родителите й — твоите баба и дядо — просто не успяха да й простят, задето е избягала така. Виждаха истинското лице на Майкъл и я заплашиха, че ако не се прибере веднага, вратата на дома им ще остане затворена за нея. Бяха от старата школа, упорити хора, а майка ти бе досущ като тях. Все едно бикове се измерват с поглед и чакат другия да отстъпи. Ала никой не го направи дори когато тя заряза Майкъл заради ново увлечение.

— Баща ми ли?

Джуди поклати глава.

— Не… Когато баща ти се е появил, вече не поддържахме връзка.

— Значи не го познаваш?

— Не. Но помня как на тръгване за сватбата баба ти и дядо ти бяха поразсърдени на майка ти, задето не ми е изпратила покана. Не че можех да отида, разбира се. Вече бях омъжена и както повечето млади двойки, със съпруга ми бяхме натясно с парите. А понеже имахме и бебе, би било просто невъзможно.

— Съжалявам…

Джуди остави чашата си на масата.

— Няма за какво. Не виня и майка ти. Тя вече не е била момичето, което познавах. Баща ти беше от много уважавано семейство в Атланта и по онова време майка ти, предполагам, се е смущавала от произхода си. Не че това е имало значение за баща ти, след като се е оженил за нея. Помня обаче, че баба ти и дядо ти не бяха особено словоохотливи, когато се върнаха след сватбата. Мисля, че и на тях им беше малко неловко, макар да нямаше причина. Бяха чудесни хора, ала явно си даваха сметка, че не се вместват в новия свят на дъщеря си. Дори след смъртта на баща ти…

— Това е ужасно.

— Тъжно е, но както казах, дължи се и на двете страни. Те бяха неотстъпчиви, майка ти — също. Малко по малко се отчуждиха.

— Знаех, че мама не е близка с родителите си, но не ми е разказвала нищо.

— Обяснимо е. Недей да я виниш. Аз определено не й се сърдя. Тя обичаше живота, беше пламенна жена. Беше вълнуващо да си край нея. И имаше ангелско сърце, наистина. Не познавам по-мил човек.

Джуди погледна Денис.

— У теб виждам много от нея.

Джуди отпи от чая и Денис използва момента да помисли над всичко, което бе научила за майка си. После, явно разбрала, че е била твърде откровена, Джуди добави:

— Чуй ме само… Разбъбрих се като малоумна старица. Сигурно мислиш, че съм на крачка от старческия дом. Да поговорим за теб…

— За мен ли? Няма кой знае какво за разказване.

— Искаш ли да започнем с очевидното? Защо дойде в Едънтън?

Денис се загледа в Кайл, който си играеше с камиончетата. Почуди се какво ли се върти в ума му.

— По няколко причини.

Джуди се приведе напред и прошепна заговорнически:

— Проблем с мъж? Някой луд преследвач като в криминалните сериали?

Денис се подсмихна.

— Не, не е толкова драматично.

Замълча, сключила леко вежди.

— Ако е твърде лично, не си длъжна да ми казваш. Бездруго не е моя работа.

Денис поклати глава.

— Нямам нищо против да споделя. Просто не знам откъде да подхвана. — Джуди не я прекъсна и Денис събра мислите си с въздишка. — Главната причина, предполагам, е Кайл. Обясних ти, че не говори добре, нали?

Джуди кимна.

— Казах ли ти защо?

— Не.

Денис погледна отново към Кайл.

— Е, в момента смятат, че има проблем с възприемането на слухова информация, особено езикова. Накратко, по неизяснена причина — никой не знае защо — се затруднява да говори и да разбира говор. Нещо като дислексия, само че засяга не зрителните, а звуковите сигнали. Смесва ги някак си. Все едно чува първо китайски, после немски и в следващия момент — безсмислен шум. Не могат да определят дали проблемът е във връзката между ухото и мозъка, или в самия мозък. В началото обаче му поставяха какви ли не диагнози и…

Денис прокара пръсти през косата си и се обърна към Джуди.

— Сигурна ли си, че ти се слуша всичко това? Дълга история е.

Джуди протегна ръка и я потупа по коляното.

— Само ако на теб ти се говори.

— Е, първо мислеха, че е глух. Седмици наред ходехме на прегледи при специалисти. Уши, нос и гърло, имам предвид. После откриха, че може да чува, и решиха, че страда от аутизъм. Диагнозата се задържа около година — вероятно най-тежката в живота ми. После дойде ред на общо разстройство на развитието; по-лека форма на аутизъм. След няколко месеца му направиха нови изследвания. Излезе, че има синдром на отклонено внимание. Преди девет месеца пък поставиха сегашната диагноза.

— Не ти е било леко…

— Не можеш да си представиш колко трудно ми беше. Чуваш нещо ужасно за детето си и минаваш през всички етапи — неверие, гняв, тъга и най-сетне приемане. Научаваш всичко възможно — търсиш информация, четеш, говориш с кого ли не. И точно когато си готов за битка, лекарите решават друго и целият процес започва наново.

— Къде беше бащата през цялото време?

Денис сви рамене с едва ли не виновно изражение.

— Нямаше го… Не очаквах да забременея. Кайл беше изненада.

Тя замълча отново и двете се вгледаха мълчаливо в Кайл. Джуди не изглеждаше нито смаяна, нито шокирана от признанието. По лицето й не се изписа неодобрение. Денис прочисти гърло.

— Когато Кайл се роди, реших да спра да преподавам. Мама бе починала и исках да посветя поне една година изцяло на сина си. После всичко се обърка и не можах да се върна в училището. По цял ден обикаляхме из лекарски кабинети, диагностични центрове и терапевти. Накрая открих обучителна програма, която се провежда вкъщи. Ала така не ми оставаше време за редовна работа. Защото работата с Кайл е целодневна. Наследих тази къща, но не успях да я продам и лека-полека спестяванията ми свършиха.

Тя погледна към Джуди с тъжно изражение.

— Краткият отговор на въпроса ти е, че се преместих тук по необходимост, за да продължа да работя с Кайл.

Джуди срещна мълчаливо погледа й и пак я потупа по коляното.

— Извини ме за израза, но ти си адски всеотдайна майка. Малцина биха направили подобна жертва.

Денис се взря в сина си, коленичил в пръстта.

— Искам просто да е добре.

— Съдейки по това, което ми разказа, той вече е по-добре. — Джуди се облегна назад и продължи: — Наблюдавах Кайл, докато ти работеше на компютъра в библиотеката. Нито веднъж не забелязах нещо нередно. Изглеждаше ми като всяко нормално момченце, само че по-възпитано.

— Но говоренето го затруднява.

— Айнщайн и Телър също са срещали проблеми с езика, но са сред най-великите физици в историята.

— Откъде знаеш, че са имали проблеми?

Денис беше чела за това (всъщност бе проучила почти всичко по темата), но се изненада — и впечатли — от осведомеността на Джуди.

— О, ще се учудиш колко непотребни факти съм попила през годините. Като прахосмукачка съм, не питай защо.

— Замисляла ли си се да участваш в телевизионна викторина?

— Бих се записала, но пък водещият на „Семейни войни“ е толкова чаровен, че сигурно ще изгубя ума и дума, щом го видя на живо.

— Какво ще каже съпругът ти, ако те чуе да говориш така?

— Не би ми се разсърдил… — Гласът на Джуди стана по-сериозен. — Той почина отдавна.

— Не знаех… Съжалявам — сведе очи Денис.

— Всичко е наред. Не се безпокой.

Във внезапното мълчание Денис се понамести на стола.

— Значи… не си се омъжвала повторно?

Джуди поклати глава.

— Не. Нямах време за срещи. Тейлър ми беше предостатъчен. Едва се справях с него.

— Звучи ми познато. Имам чувството, че по цял ден работя или с Кайл, или в закусвалнята.

— Работиш в „Ейтс“ на Рей Толър?

— Да. Назначи ме още когато дойдох тук.

— Разказвал ли ти е за децата си?

— Само десетина пъти — усмихна се Денис.

После разговорът потече гладко. Обсъдиха работата на Денис и сякаш безбройните занимания, запълващи времето на Джуди. Денис отдавна не бе водила толкова дълъг разговор и спокойният му ритъм й вдъхна неочаквано спокойствие. След половин час на Кайл му омръзна да играе с камиончетата, прибра ги под верандата (без подкана, както не се сдържа да отбележи Джуди) и приближи до майка си. Лицето му беше зачервено от горещината, косата му лепнеше по челото.

— Ще ми приготвиш ли макарони със сирене? — изрече той по своя начин.

— Разбира се, миличък. Ей сегичка.

Денис и Джуди отидоха в кухнята. Кайл ги последва, оставяйки прашни дири по пода. Седна до масата и зачака. Денис отвори шкафа и се обърна към Джуди:

— Искаш ли да обядваш с нас? Ще направя сандвичи.

Джуди си погледна часовника.

— С удоволствие, но не мога. Имам среща в центъра на града. Ще обсъждаме фестивала. Трябва да изгладим някои подробности за събота и неделя.

Денис пълнеше тенджерата с вода. Погледна я през рамо:

— Какъв фестивал?

— Провежда се всяка година. Целта е да внесе лятно настроение. Надявам се, че ще дойдеш.

Денис сложи тенджерата на печката и газовият котлон оживя с пращене.

— Не съм го планирала.

— Защо?

— Ами… Първо, не знаех.

— Наистина си извън руслото.

— Не ми го напомняй.

— Непременно ела. На Кайл ще му хареса. Има храна, състезания, лунапарк — по нещо за всекиго.

Денис веднага си помисли колко ли ще струва всичко.

— Не знам дали ще смогнем — рече най-сетне, търсейки извинение. — В събота вечерта съм на работа.

— О, не е нужно да стоите дълго. Елате за няколко часа. Забавно е, а и ще те запозная с хора на твоята възраст, ако искаш.

Денис не отговори веднага. Джуди долови колебанието й.

— Ще си помислиш, нали?

Тя си взе чантата и Денис провери водата — още не беше завряла. Изпрати Джуди до входната врата и излезе на верандата. Прокара ръка през косата си, за да отметне кичурите, спуснали се пред лицето й.

— Благодаря, че се отби. Хубаво е за разнообразие да поговориш с възрастен човек.

— Беше ми приятно — отвърна Джуди и се приведе да я прегърне. — Благодаря за поканата.

Тръгна към колата и в същия момент Денис осъзна какво е забравила да спомене.

— Между другото, не ти казах, че вчера случайно срещнах Тейлър в магазина.

— Знам. Снощи говорих с него.

След секунда неловко мълчание Джуди намести каишката на чантата.

— Искаш ли да се видим пак някой ден?

— С удоволствие.

Денис проследи с поглед как Джуди прекосява алеята. Тя стигна до колата и пак се обърна.

— През уикенда Тейлър ще играе софтбол с пожарникарите — подметна нехайно. — Мачът е в три.

— О? — Денис успя да каже само толкова.

— Ще бъда там, ако решиш да дойдеш.

Денис й махна с ръка. Джуди седна зад волана и запали колата с едва различима усмивка, танцуваща върху устните й.